Семейството на кучетата Canidae, обединява видове като вълка, чакала, лисицата и кучето. От деца сме израснали с приказките за ненаситния вълк, хитрата лисица и вярното куче. Какво би станало, ако освен кучето и лисицата бе станала верен другар на човека? В днешно време това е напълно вазможно да се разбере, тъй като има вече домашни лисици и те по нищо не отстъпват на кучетата.

Лисиците, които общо наброяват 37 вида, като цяло са отделени таксономично от кучетата в отделен таксон Vulpini. Лисиците са били и остават неизменна част от културата на човека. Няма митология и фолклор, който да не включва лисицата като символно животно. От древни времена хората са ловили лисици, най-вече заради кожите. Лова е останал като спорт и до днес, а кожи все още се търгуват успешно на световния пазар, въпреки дейността на природозащитниците. Разпространението на лисиците по света е вървяло успоредно със хората. В по-нови времена, лисицата е интродуцирана в Австралия, което е създало проблем в  екеологичното равновесие.

Същинските лисици са обединени в род Vulpes . Дванадесетте вида, макар да имат доста сходни белези, не малко имат и различия. Доста видове, понеже обитават трудно достъпни места, не са проучени добре, както по отношение на екологията, така и физиология, етология и генетика. Не е изяснен и филогенетичния статус, като и филогеографията на повечето от тях. Таксономично, при всеки един от видовете, е необходимо да се изяснявани статуса на подвидовете. Все още има много насоки за научни и природозащитни разработки на тези така добре познати ни животни.

Пустинна лисица, Фенек, fennec fox ,Vulpes zerda, Zimmerman, 1780

Най-малката лисица в света се нарича фенек, Vulpes zerda. Тя живее в Северна Африка, Сахар, Арабския полуостров и северно Мароко, далеч от селища и градове. Тъй като се е адаптирала за живот в пустинята е наричана още пустинна лисица. Името и на арабски означава „лисица”, докато zerda произлиза от гръцката дума сух – xeros, поради сухите условия при които живее. Той е много мъничък - с дължина - 37 до 43 см и височина  - 18 до 21 см, той тежи само 1-1.5 кг. Фенека има големи уши, до 15 см дълги, които му служат да се охлажда, има красива пясъчно оцветена козина, жълтеникава на гърба и по-бяла на корема. Сетивните и органи са много чувствителни, а тялото и е много пъргаво и чевръсто и  така се справят с предизвикателствата на живот на открито.

Очите са големи с тъмни ириси и специална ретина, даваща много добра зрителна острота дори през нощта. Добре са развити обонянието и слуха. Муцуната е малка, къса, леко издължена, горната устна носи няколко двойки черни мустаци. Челюстите са въоръжени с остри зъби, особено кучешките. Опашката е 18-31 см дълга, пухеста , черна към върха. Ако трябва да го сравним с другите лисици, бихме могли да кажем, че това животно е джудже, но много пъргаво и силно, успешно успяващо да лови малки животни, живеещи в пустинята. Плячката му се състои от различни животни, живеещи в Сахара – бозайници, насекоми, влечуги, мишки, плъхове, гекони, птички, яйца, членестоноги, скакалци. Фенека ловува на залез слънце, тъй като е нощно животно. Има специфичен начин на лов, понеже живее далеч от водни източници, той преследва внимателно плячката, скача и я захапва за врата, после я донася до бърлогата си, където необезпокоявано я изяжда. Към менюто му се включват и различни плодове, корени и грудки, от които си набавя необходимите течности. Фенека прави леговището си от коренища, треви и малко храсти, които може да намери в околностите. Издава различни звуци, с които комуникира със събратята си. Обикновено живее на семейни групи от по 10 индивида, като маркира територията си , за да я предпази от натрапници. Мъжкия защитава малките си на територията и може да стане много агресивен срещу други животни. Пустинните лисица са моногамни животни, които се размножават веднъж годишно. Женската се разгонва само за два дни и показва това свое състояние на мъжкия. След чифтосването, бременноста трае около 50 дни. Раждат се от 2 – 3 слепи и безпомощни малки. През първите 5 – 6 седмици, малките бозаят, а мъжкия не се допуска до бърлогата. Новородените тежат около 50 г. Малките отварят очи и започват да се окосмяват на около 2 седмици след раждането. След две три седмици ушите им започват да растат, като отначало са много малки, но после стават големи, защото растат по-бързо от тялото. На 1 – 2 месечна възраст майката ги отбива, на 3 месечна започват сами да си търсят храна на дълги разстояния, а на 9 – 11 месечна възраст достигат полова зрялост и могат да се размножават.

Тази лисица е най-красивото животно в пустинята, което лесно се опитомява, лесно се хваща и продава заради козината си или като домашно животно. В плен е наблюдавано да живее до 13 – 14 годишна възраст. Местните жители го наричат: „Душата на пустинята”.

Антоан дьо Сент Егзюпери пише  в писмо до сестра си Диди през 1918г от Кейп Джуби, за фенек, който отглежда и обожава. Той също се натъква на  пустинната лисица, когато неговия самолет пада в пустинята в Сахара през 1935г. Именно тези му срещи с това странно животно го вдъхновяват за образа на лисицата в „Малкия принц”.

Фенека Баха е описан в детската книжка на Елинор Хофман „Mischief in Fez”, публикувана през 1943г. . Според тази история, фенека е описан  според арабските и мавританските традиции,че се отглежда в дома, за да пази от джинове и други демонични духове. Фенека е символа на екологията на Тунис. Фигурата на това животно, облечено в синьо - бял костюм може де се види в почти всеки град на тази страна. Фенека е изобразен на монета от ¼ динара. В следните художествени произведения на известни писатели се срещат интересни сведения за фенека:

• Майн Рид. Млади пътешественици или Момчета-ловци на Север (The Young Voyageurs: or The Boy Hunters in the North) (1854) (глави 11, 13).

• Антоан дьо Сент-Экзюпери. Terre des hommes, Земя на хората (1939) (глава VII).

• Антоан дьо Сент-Экзюпери. «Малкия принц».

• Анри Троая. «Гладът на  лъвчетата», «Крушение».

• Сергей Лукьяненко. Прозрачните витражи

• Firefox for mobile — логотип и кодово име Firefox for mobile.

• Феликс Кривин. Лисицата фенек.

• Франк Хърбърт - "Дюн"– от малкото животни, обитаващи Аракис

Видео:
https://www.youtube.com/watch?v=4AhkhPCXc3A

Южноафриканска лисица, Капска лисица, Cape fox, Silver fox, Vulpes chama, Smith 1833

Този вид е широко разпространен в централните и западни части на Южна Африка. Обитава откритите тревисти пространства, с разпръснати ниски храсти , гористи региони, както и полупустинни и пустинни. Характерна за Зимбабве и Ботсвана. През последните деситилетия, ареала и се разширява югозападно и достига крайбрежието на Атлантическия и Индийския океан. Описана е за Ангола, Ботсвана, Лесото, Намибия и Южна Африка.
Малка лисица със стройно тяло и пухкава опашка с черен връх. Мъжките са около 5% по-големи от женските. Цялостната окраска е сребристо сива, като долните крайници, главата, гърба на дългите уши са червеникаво кафяви до бледо кафеникави. Има бели косми по бузите и върховете на ушите. Дължината на тялото достига 45 -61 cm, опашката е с дължина 30 - 40 cm, теглото 3.6 - 5 kg.
Южноафриканската лисица е нощно животно, като е  най -  активна на сумрак, преди залез или на разсъмване. През деня се укрива в подземни дупки, цепнатини или гъсти храсталаци. Тя  може да изкопае дупка сама,  въпреки че предпочита да използва вече изкопана от друг вид. Живеят поединично, като формират двойки през брачния период. Не са строго териториални, но маркират обитавания от тях район. При опасност защитават района около бърлогата си, особено ако има малки. По принцип не са шумни, но комуникират със меки звуци, виене, пронизителни звуци и други. Когато алармира издава вой завършваш с кратко излайване, а когато се чувства нападната ръмжи и плюе в нападателя си . За да покаже, че е развълнувана, вдига нагоре опашката си, обикновено начина на положение на опашката издава степента на вълнение.

Тази лисица е всеядна, като менюто и включва растения и животни. Въпреки, че предпочитат безгръбначни и малки бозайници като гризачи, те ловуват и влечуги, зайци, паяци, птички. Хранят се и с яйца, ларви на бръмбъри,бръмбъри, скакалци, мърша, насекоми и плодове.

Брачния период при южноафриканската лисица в някой региони не е строго сезонна, докато в други е сезонна. Основния сезон е пролетно-летния. След бременност от 51 - 53 дни, се раждат малките през август-октомври, най-често септември. Обикновено се раждат от 1 до 6 малки лисичета, в изкопаните или разширени дупки – бърлоги. При раждането си тежат едва 50 – 100 гр. Лисичетата се хранят от двамата родители, но основно мъжкия подсигурява храната. При опасност и двамата родители защитават своите малки. Малките се включват в лова на възраст около 16 седмици, а напускат семейството на около шест месечна възраст. Обикновено семейството включва възрастните и малките, но различните семейства се смесват при наличия на храна. Може да се застъпят няколко поколения, но по-често женската гони порасналите лисичета, когато очаква новото поколение. Южноафриканските лисици достигат полова зрялост на около 9 месечна възраст. Продължителност на живота средно 6 години, но има наблюдения и до 10 годишна възраст.

Смята се, че южноафриканската лисица регулира числеността на гризачите. Основни нейни врагове са големи грабливи птици, каракал, хиена, лъв и леопард. Често се подават на болести като бяс и гана, а  в по-ново време стават жертви на капани за проблемни животни. Не малко загиват по пътищата от автомобили. На някой места са гонени и преследвани като вредители, тъй като често се бъркат с чакала. Рядко се продават техни кожи и почти не могат да се видят в магазини за кожи, основно защото са малки животни. В Ботсвана се използват заедно с други кожи за направата на традиционните одеала (kaross), но в последно време тази направа е силно намаляла, поради индустриалното производство. Средно годишно се счита, че загиват около 2500 индивида, но въпреки това в червената книга на IUCN е описан като слабо засегнат вид.

Видео:

https://www.youtube.com/watch?v=pdP6xxDYvfE

Тибетска лисица, Тибетска пясъчна лисица,  Tibetan sand fox, Vulpes ferrilata, Hodgson, 1842

Ендемичен вид, разпространен в степите и полупустините на Тибетското плато. Също така се среща в Непал, на север от Хималаите, в северозападна Индия, китайските провинции, граничещи с Тибетската автономна област. Тези лисици са наблюдавани в планините до 5200 м надморска височина. Тибетските лисици не се срещат там, където отсъстват  черномуцунести сеносъбирачи (Ochotona curzoniae), които са основната им храна.

            Една от най-малките лисици. Зъбите са добре развити, с необичайно големи кучешки зъби, по-големи от на всички останали лисици. Тялото на тибетската лисица е покрито с дебела, мека козина с плътен пухест подслой, който добре ги защитава от силните ветрове. Муцуната изглежда донякъде квадратна, заради гъстата козина около шията. Цвета по страните се изменя от рижаво - кафяво на върха до сиво отдолу, което създава илюзията на ивици по страните на животното. Гърлото, коремната област, ивица от гърлото до корема и върха на опашката е бяла на цвят. Дължина на тялото на възрастна тибетска лисица от 60 до 70 см. Опашката е с дължина от 30 до 45 см. На тегло са особи от 4 до 5,5 кг. В кариотипа си имат 36 хромозоми.

Тибетските лисици живеят в изкопани бърлоги или дупки под скали или скални насипи, цепнатини и водят доста потаен начин на живот, за който е много малко известно. Тези животни ловуват по двойки /мъжки и женски/ и делят плячката с своя партньор. Имат тънък слух, позволяващ отдалече да намират любимата си храна черномуцунести сеносъбирачи.  Териториалноста при тези лисици е изразена  слабо и за разлика от други, те не защитават своя участък от другите лисици. Наблюдавано е, че много двойки живеят по съседсво и ловуват в общи участъци. До 2006 няма направени видоематериали на тази лисица, поради труднодостъпните региони, където живее и от гледна точка опазване на вида. Екип от BBC успява да снима и включи материал за тибетската лисица в документалния филма Планета Земя , в серия 7  - Великите равнини.

Както казахме, любимата храна на тибетските лисици са черномуцунести сеносъбирачи (Ochotona curzoniae), които съставляват до 80% от менюто им, но освен това те могат да се хранят и с гризачи, зайци, малки птички, гнездящи по земята и техни яйца. Каквото успеят да уловят като плячка, подходяща за храна,  например насекоми, влечуги. Разнообразяват с плодове, например плодчета от Ephedra. Не се отказват и от мърша.

Сезона на размножаване настъпва през февруари. Двойките се образуват в края на първата година от живота и остават за цял живот. Живеят и възпитават децата си заедно. Бременноста е с продължителност 50-60 дни, средно 55 дни. След раждането женската не напуска бърлогата поне няколко седмици. В бърлогата се раждат от 2 до 5 малки, слепи и  голи лисичета, всяко тежи около 60-120 гр., това обикновено става през май. Младите не се появяват навън в течение на няколко седмици след раждането, докато не пораснат. Точната продължителност на кърменето не е уточнена. Счита се, че продължителността на живота на тези лисици е от 8 до 10 години, но в естествените местообитания средната прод ължителност е около 5 години.

Кожата на тибетската лисица се използва от жителите на някой области на Тибет за правене на шапки, които надежно могат да защитават от вятър и дъжд, но нямат голяма комерсиална стойност. Тибетските лисици имат съществена роля в регулация на числеността на гризачите и други малки животни. Обсъжда се също вероятността да проветряват почвата, ровейки своите леговища.

Макар в червената книга на IUCN ,видът да е описан като слабо застрашен, популацията на тези лисици не е многобройна и е възможно да намалее драстично в бъдеще. Опасност за нея представляват действията на правителството на КНР , което спонсорира кампанията по отравянето на любимата храна на тези лисици черномуцунести сеносъбирачи  на територията на Тибетското плато. Още една опасност за тибетската лисица са домашните кучета на коренното население на Тибет. В близкото минало доста лисици са избити от ловци, но сега това е ограничено.

Видео:

https://www.youtube.com/watch?v=lUKe6_dS4IE

http://en.wikipedia.org/wiki/Planet_Earth_(TV_series)

http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B0_%D0%97%D0%B5%D0%BC%D0%BB%D1%8F_(%D1%84%D0%B8%D0%BB%D1%8C%D0%BC)

В серия 7 на филма на ББС – Планета Земя

Американската прерийна лисица, swift fox, Vulpes velox, Say 1823

Американска лисица или американски корсак, прерийна лисица, Vulpes velox. Името и на латински velox  и на английски swift, означава бързонога.

Американската лисица е малка сива, с големи уши и широка, къса муцуна. Височина около 30 см, дължина на тялото 37—53 см, дължина на опашката 22—35 см, тегло 2—3 кг. Мъжките са малко по-големи от женските. Козината е гъста, недълга, опашката е пухкава. Обичайно козината е оцветена в светло сиво, с рижи отенъци по страните и краката. Лятото козината става по-рижава. На гърдите и гърлото, козината е по-светла. Крайчето на опашката е черно. На муцуната и от двете страни има черни петна.

Първоначално американската лисица се е срещала в откритите тревисти равнини и в пустините на юго-западна Канада, от Великите равнини до щата Тексас. На територията на Канада тя напълно изчезва през 1930 г. В сегашно време големи популации на тази лисица са се съхранили в САЩ от изток от Скалистите планини – Уайоминг, Колорадо, Канзас и Ню Мексико, също така в Монтана, Северна и Южна дакота, Небраска, Оклахома и на северозапад в Тексас. По-рядко в Айдахо и Орегон. На изток в Ню Мексико и на запад в Тексас има зона на хибридизация между Vulpes velox и Vulpes macrotis.

Американската лисица живее в откритите нискотревисти прерии, в тревистите равнини и в сухите полупустини. Както всички обитатели на аридните области, лятото води нощен или сумрачен начин на живот, а зимата може да излиза на слънце и денем. Лятната дневна жега или ветровитите дни тя преживява в дълбоки подземни дупки, които изкопава сама, обикновено по склоновете на хълмовете. Рядко заемат изоставени дупки на язовци.

Доскоро се смяташе, че американските лисици не са териториални, нямат граници на участъците, които обитават. По нови изследвания показват териториалност, като един участък заема площ от 1,5 до 5 км² и в тези места, където са малки, обикновено участъците се припокриват. Американските лисици се хранят основно с гризачи и зайци, също така птички, които гнездят на земято, влечуги и плодове. Зимата важен източник на храна е мършата, оставаща от по-големи хищници. Лятото ядат много насекоми, главно бръмбари и скакалци / до 50% от менято/. Лисиците сами стават плячка на койоти.

Американските лисици водят общо взето потаен начин на живот, за който се знае малко. Много са боязливи и в случай на опасност стремително бягат, развивайки скорост до 60 км/ч, като лесно менят посоката на движение, оттук и наименованието им бързоноги лисици.

Описан е вокален репертоар, като са идентифицирани осем различни вокализации : териториален, агонистичен, покорно хленчене, покорно бърборене, прекопулативен, социален, предупреждаващ, издаващ вълнение. Звуците са различни, някой от тях наподобяват лаене, подлайване.

Те са моногамни животни, двойките се формират в октомври - ноември. Сезона на размножаване продължава до декември / на юг в САЩ/  и до март / Канада/. Малките се раждат, след 50 - 60 дневна бременност от март до май. Обикновено са от 3 – 6 на брой, слепи, голи и безпомощни, като правило се раждат повече мъжки, но въпреки това като цяло в популацията се поддържа равновесие между броя на мъжките и женските. Проглеждат на 10 – 15 ден, в дупката остават до края на първия месец от живота си . Бозаят до 6 – 7 седмица. На тримесечна възраст могат да ловуват наравно с родителите си . Мъжкия помага в отглеждането на потомството. Семейството се разпада само през септември - октомври, а младите започват да търсят свои участъци. Половата зрялост достигат до година за мъжките, а женските  до две години. Продължителността на живота в природата  - 3 - 4 години, в плен – до 13 г.

Този вид е описан в червената книга на IUCN като слабо засегнат вид, но въпреки това числеността на вида и неговия ареал, чувствително е намалял през  XX век. В  XIX век – началото на  XX век, американските лисици активно са ловени, заради кожата, макар тяхната кожа да не се е ценяла високо, поради грубостта си и малкия си размер. Често тези лисици попадат в капани, поставени за обикновените лисици или койоти. Роля в съкращаването на числеността на американските лисици е имало също така използването на отровни вещества за изтребване на гризачи и разрушаване на характерната им среда на местообитание – нискотревната прерия.

В началото на XX век, американските лисици бързо изчезват от територията на Канада, последния екземпляр е убит в провинция Саскачеван през 1928 г. През 1978 г. В Канада този вид е обявен за измрял. От 1984 г. Действащи програми по вторично заселване на тези лисици, водят до това, че сега на територията на Алберта и Саскачеван живеят около 350 индивида. Статуса на популацията на американската лисица на територията на САЩ силно варира, в зависимост от подвида и ареала.
Описани са следните подвидове:

• Vulpes velox arsipus

• Vulpes velox devia

• Vulpes velox hebes

• Vulpes velox macrotis

• Vulpes velox neomexiana

• Vulpes velox tenuirostris

• Vulpes velox zinseri

Други автори описват значителна географска вариация, която съществува между американските лисици на север (V. velox hebes) и на юг (V. v. velox).

Всички гореописани подвидове са таксономично непотвърдени и подлежат на изясняване.

Американската лисица фенотипично и екологично е сходна с лисицата джудже, kit fox (Vulpes macrotis), като между тях има хибридна зона в западен Тексас и източно Ню мексико. Някой морфометрични сравнителни анализи, както и протеин  - електрофоретични данни водят до извода, че тези лисици принадлежат към един вид и редица автори ги обединяват в един вид Vulpes velox. Противно на това, други мултивариативни морфометрични сравнения, както и анализ на мтДНК секвенции, подкрепят становището за отделни видове. Двата вида лисици са доста близки до полярната лисица, Arctic fox (Alopex lagopus), и тази генетична асоциация е с най- близки родствени връзки, спрямо останалите лисици, въпреки това тези видове остават систематично отделени. Тази филогенетична близост, може да се обясни с това, че най – вероятно видообразуването е протекло твърде скоро, за да може да се определи съществена генетична разлика. Липсват по-нови изследвания в насока определяне на генетично родство , по специално между американската и лисица и лисицата  джудже, в бъдещ план едно обширно изследване на последователностти на мтДНК, а също и по нуклеарни локуси, биха съществено допринесли за разрешаването на таксономичния статус и по-категорично определяне на взаимовръзките между трите вида лисици.

Лисица джудже, kit fox, Vulpes macrotis Merriam, 1888

Лисицата джудже е най-малката американска лисица. Има очевидно големи уши, къса козина , с жълтеникаво до сиво оцветена глава, гръб и страни. Плешките и външната страна на крайниците са с кафеникаво – жълтеникаво оцветяване, а корема, гърдите и вътрешната страна на крайниците са бели до жълтеникави на цвят. Края на опашката е черен. По врата, крайниците и корема може да имат пухести просветлявания.
Описани са осем подвида:

— V. m. arsipus  - югоизточна Калифорния, южна Аризона и южна Сонора, Пустинната лисица джудже, понеже се среща в пустинята Мохаве
— V. m. Devia – южна Долна Калифорния
— V. m. macrotis  - югозападна Калифорния  - Южнокалифорнийската лисица джудже изчезнал подвид от 1903г
— V. m. mutica  - Долината Сан Хоакин в Калифорния, Санхоакинската лисица джудже 
— V. m. neomexicana  - Ню Мексико, западен Тексас и северозападна Чихуахуа
— V. m. nevadensis  - региона Great Basin в САЩ
— V. m. tenuirostris  - северна Долна Калифорния
— V. m. Zinseri – северно централно Мексико
Като цяло систематиката на този вид и систематичния му статус, както упоменахме по горе, подлежи на ревизия.

Днес лисицата джудже обитава пустинните и полупустинните региони на западна Северна Америка. В САЩ от южна Калифорния до западно Колорадо и западен Тексас, на север до южен Орегон и Айдахо. В Мексико през полуостров Долна Калифорния и северна Сонора и Чихуахуа до западен Нуево Леон, на юг в северен Закатекас. Предпочитат сухите места, тревисти с халофилни почви, срещат се от 400- 1900 м надморска височина, въпреки че избягват терени с възвишения. За изкопаване на бърлоги предпочитат рохкави почви. Макар в по- малка степен обитават и градски условия, агрикултурни райони, предимно градини и зеленчукови насаждения.

Тези лисици се хранят предимно с гризачи, зайцевидни и насекоми. Основната им плячка включва кенгурови плъхове от род Dipodomys spp., прерийни кучета от род Cynomys spp., калифорнийски зайци Lepus californicus и американски зайци Sylvilagus spp. Допълнително менюто включва  птички, влечуги и мърша. По-рядко се хранят с растителна храна, понякога с кактусови плодчета.
Джуджевидните лисици са адптирани към живот в сухи и горещи условия. За да отдели излишната топлина, тялото им е с по-голяма повърхност , спрямо масата и големи уши. Така има възможност да се отдели топлина, без да се губи вода. Предимно имат нощна активност, а през деня са в бърлогата си. Набавят си необходимата вода от тяхната храна.
Предимно са моногамни животни, рядко се наблюдава полигамия. Двойките обикновено са за цял живот. Младите лисици от предишното котило, обикновено женски, може да не напуснат семейството и да останат в помощ на отглеждането на новото котило. Лисиците джудже не са строго териториални и районите им често се застъпват, въпреки че основната част се използва само и единствено от едно семейството. Териториите им се простират от 2.5km² до 11.6km².
Тези лисици лаят, когато видят наближаващ хищник или викат малките си, понякога издават предупредително ръмжене, срещу натрапниците навлизащи в тяхната територия. Лисици джудже в плен са наблюдавани да издават звуци при затворена уста, когато са разтревожени. Мирисната маркировка не е все още изучавана.

Брачния им период трае от декември до януари. От средата на февруари до средата на март се раждат малките лисичета, които са обикновено от 1 до 7 , средно 4 в едно котило. Фертилитета зависи годишно от наличието на храна за всяка от възрастите. След около 4 седмици малките се показват извън бърлогата, бозаят до около осмата си седмица, а на 3 – 4 месечна възраст вече се хранят с родителите си. На 8 месечна възраст вече могат да напуснат семейството и да водят самостоятелен живот.
Лисиците джудже използват леговището си целогодишно и имат по няколко леговища на своя територия. Въпреки, че сами изкопават дупки за леговища, понякога могат да заемат и променят дупки на други животни, като на прерийни кучета, катерици, кенгуру плъхове и язовци. Рядко могат да имат леговища и в структури, построени от човека, като тръби, но малките при всички случаи се раждат в дупки, направени в земята.
Основни врагове на лисиците джудже са койотите, по-рядко са нападани от грабливи птици, язовци, червен рис, обикновенната лисица, диви кучета. В Мексико могат да бъдат застрелвани по грешка, но не са преследвани. В САЩ голям брой са избити повреме на различни програми за контрол на хищниците, главно койоти и вълци. Кожата им няма висока стойност и рядко са преследвани заради нея. В САЩ са регистрирани 1200 индивида, избити заради кожата през 1994-1995 г. В Мексико тези лисици са продавани като домашни любимци нелегално.
В червената листа на IUCN са регистрани като слабо засегнат вид. Въпреки това лисиците джудже са с намаляващи популации. Санхоакинската лисица джудже, V. m. mutica  е приета за застрашен в САЩ, тъй като нейните хабитати са доста разпръснати и намаляват за сметка на обработваемите земи. Лисицата джудже се счита за засегната в някой щати, като Колорадо и Юта, където има програми за защита на този вид. Този вид се счита за застрашен в Калифорния и Орегон. В Мексико се счита за уязвим, където се смята ,че около 40% от популацията е намаляла, поради разширение на обработваемите земи.
Като цяло са необходими допълнителни изследвания за този вид, по отношение на биогеграфия, екология, етология, физиология, генетика и филогеография.

Лисица на Рюпел, Пясъчна лисица, Rüppell's fox, Vulpes rueppellii,Schinz 1825

Първоначално е била класифицирана в род Canis, като Canis rueppellii, но в последствие преместена в рода на истинските лисици. Името rueppellii идва от латинското Rueppellius – от името на германския колектор Едуард Рюпел. Разговорното пясъчна лисица, често се използва и за лисицата корсак и  тибетската пясъчна лисица, затова не е за предпочитане.
Разпространена в биотопите на пустинните и полу - пустинните региони на Северна Африка / на север от 17°N/ от Мароко и Мавритания до Египет и Сомалия, на север се ограничава от северните граници на пустиня Сахара. Разпространена е и на Арабския полуостров, на изток до Пакистан  (68°E) и на северозапад до Израел и Йордания. Типичния им хабитат са пясъчните и каменисти пустини. В Суадитска Арабия се срещат на открити и каменисти хабитати с рядка тревиста растителност.

Лисицата на Рюпел е дълга 40-52 см, приблизително тегло 1,7 кг. Тя е една от най-малките лисици, с по-слабо телосложение от обикновенната червена лисица V. Vulpes и има по слаби крака. Ушите са дълги и големи, участват в отделянето на топлината на тялото, донякъде приличат на тези на фенека, но им липсват тъмните петна откъм гърба им. Цвета на козината варира. Главата е бежова до бледо пясъчна на цвят. Ушите и муцуната са бледи, с черни снопчета мустаци. Цвета  на гърба варира от бледо пясъчен до сив и дори червеникав. Страните и долната част на тялото е бледо, краката са бежови до светлобежови, а лапите са покрити изцяло с косми, вероятно за по -  лесно придвижване върху пясъка. Черните пръски по гърба, завършват с черна черта по дължина на опашката. Самата опашка завършва с бял край, което се счита за диагностичен белег. През зимата козината е по-тъмна, докато през лятото е светла.
Описани са следните подвидове:
— V. r. Rueppellii – в Египет и Судан
— V. r. caesia  - в северозападна Африка и Западна Сахара
— V. r. cyrenaica  - включва  V. r. cufrana? – в Либия, югозападен Египет, северозападен Судан
— V. r. Somaliae – в Еритрея и Сомалия
— V. r. sabaea  - в Средния Изток и Арабския полуостров
— V. r. zarudnyi  - в Балучистан
Диетата им включва безграбначни, гризачи, гущери, змии, птички и плодове. Малките бозайници са основна част от менюто и ако намалеят или изчезнат, ги заменят с насекоми от род Coleoptera.
Способността им да оцеляват при живот в хипер – аридни условия , където възможността да пиеш вода е изключително рядка, се основава на различни екологични, етологически и физиологически приспособления.
Малко се знае за начина им на живот, но като цяло е наблюдавано, че лисицата на Рюпел живее на групи от по 3 – 15 индивида, което най-вероятно е семейство от няколко поколения. В Оман е наблюдавано, че теригорията на тези лисици се простира до 69km². Средно обаче територията е от 10,2 до 16.3km².
Двойките са моногамни. Брачния период е от декември до февруари. Бременността трае 51-53 дни, след което се раждат 2 – 3 слепи  и безпомощни малки. Малките бозаят до 6-8 седмична възраст. Те растат под земята, за да бъдат предпазени от хищници. Полова зрялост достигат до 9-10 месечна възраст. Като цяло екологията и етологията на вида не са добре проучени.

Фрагментацията, деградацията и загубата на хабитати,  директното и индиректното преследване от ловци,  използването на отрови, са основната причина за намаляването на популацията на лисицата на Рюпел в Мароко. В Израел този вид е на път за изчезне, поради конкуренцията на червената лисица, която разширява своя регион, следвайки човека в пустинята Негев.
Рядко, но все пак, видът е убиван за храна или заради кожата. Кожи са намирани на пазарите за кожи. В повечето държави лисицата на Рюпел присъства в защитени райони. С изключение на Суадитска Арабия, където не е нелегален лова и отстрела, както и отравянето на хищници, в повечето от останалите държави, където се среща този вид, има ограничения.  В червената листа на IUCN видът е включен като слабо засегнат.

Бледа лисица, Африка́нская лиси́ца,  Pale fox ,Vulpes pallida, (Cretzschmar, 1826)

Първоначално видът е бил описан като Canis pallidus Cretzschmar, 1827. Пустинните лисици, фенека(V. zerda)., лисицата на Рюпел (V. rueppellii) и бледата лисица Vulpes pallida са били приемани като една обща група пустинни лисици и дори обединявани с индийската лисица (V. bengalensis) и южноафриканската (V. chama).
Бледата лисица е разпространена  в  полупустинния район Сахел на Африка, граничещ със Сахара, от Мавритания и Сенегал, през Нигерия, Камерун и Чад до Червено море. Южната граница на географския ареал стига до северна Гвинейска лесосавана.

 Малка, бледо оцветена лисица, със сравнително дълги крака и големи уши. Бледа, удължена муцуна с относително дълги мустаци и черен пръстен около очите. Големи уши, бели отвътре и червеникаво- кафяви отвън. Тялото е кремаво бяло до пясъчно бежово, относително късокосместо, с черна или червеникаво кафява линия на гърба. Страните са по-бледо оцветени, отколкото гърба, като са  пухкаво бели от вътрешната страна и червеникави крака. Имат дълга пухкава опашка, червеникаво кафява с черен връх и тъмно петно над опашната жлеза. Тялото на бледата лисица е дълго 38-45 см, дължината на опашката е  28-29 см. , а на тегло е  — 1,5-3,6 кг.

Описани са няколко подвида, по долу са дадени четири от тях:

— V. p. pallida  - в Судан, от Кордофан до Донгола
— V. p. edwarsi  -  в Мали, Сенегал
— V. p. harterti  - северна нигерия, на север до Аир на Нигер и на запад до Буркиниа Фасо

• V. p. oertzeni  - в Нигерия, северен Камерун и Чад до Либия, на север в провинция Дарфур и на юг Судан.

Обитават пустинните и полупустинните региони, но достигат и по-влажните райони на Гвинейската лесосавана, което предполага, че вида е по-екологично пластичен. Често се наблюдава и близо до населени места, където е по-вероятно да си намери храна.
Добре развитите му молари, предполагат, че тази лисица се храни предимно с растителна храна, плодове. Също така в менюто и влизат различни гризачи, птички, гнездящи по земята, малки влечуги и безгръбначни.
Адаптирани са за живот в сухи условия, като си набавят необходимата вода от плодове и храната като цяло. Въпреки това не се продължително издръжливи на сухи условия.
Наблюдавани са да живеят на групи, вероятно семейството с малките. Мъжкия и женската дълбаят голяма дупка за бърлога, където ще отглеждат малките си. Дълбока 2 – 3 м , с вътрешна камера, обикновено в сухи песъчливи места. В плен е наблюдавана бременност от 51-53 дни, след която се раждат от 3 – 6 малки, които се кърмят от 6- 8 седмици.
Бледата лисица е най-малко изследваната лисица и много все още има да се научи за нея, по отношение на екология, етология, физиология, генетика, филогеография и т.н.
В червената книга на IUCN  видът е включен като слабо засегнат.

Бенгалска лисица, Индийска лисица, Bengal fox,  Indian fox,  Vulpes bengalensis, Shaw, 1800

Индийската лисица е ендемична за Индийския субконтинент. Ареала и се простира от възвишенията на Хималаите в Непал до южния край на  полуостров Индустан. В северната част на полустрова, ареала се простира от провинция Синдх в Пакистан до северен Бенгал в Индия. Индийската лисица предпочита полусухи, проветриви простори, с оскъдна растителност, където лесно ловят плячка и копаят леговища. Избягват гъстите гори, терени с висока растителност и същински пустини.

Индийската лисица е средна по ръст. Дължина на тялото 50 см, дължина на опашката 25-30 см., тегло 3-4 кг.Ушите са пропорционално големи, с тъмно кафяво оцветяване откъм гърба. Носа и устните са черни, а очите имат тъмни пръски. Муцуната е оцветена в тъмно към черно откъм горната си част и към очите. Окраската е сива, варираща от жълтеникавосива  до сребристосива, без ръждиво червени косми, както е окраската на червената лисица. Гръбно е по-тъмно оцветена, докато долната част е бледо кремаво до мръсно бяло. През зимата палтото става по пухкаво и гъсто. Краката са сравнително слаби и леко рижави .Опашката е повече от половината на дължината на тялото. Върха на опашката е черен. Лисицата държи опашката си нормално при бавно движение, хоризонтално при бяг и почти вертикално при внезапна промяна на движението.
Индийската лисица е всеядна и може да се храни с почти всичко, което успее да улови. Менюто включва основно насекоми – щурци, крилати термити, скакалци, мравки, бръмбъри и паяци; малки гризачи, птички и техните яйца, гущери, змии и  зайци. Освен животинска, лисицита се храни и с вегетарианска храна, като плодове, корени и грудки.
Тези лисици водят сумрачен или нощен начин на живот, като обикновено изчакват да се свечери, за да излязат на лов. В дни на умерена температура или валежи, могат да излязат на лов и през деня. Въпреки, че живеят по двойки, обикновено ловуват и се хранят поединично. Основната социална единица е семейната двойка, която се формира с цел създаване на потомство и се задържа за няколко години. Около нея могат да останат подрастващите малки и така да се оформи цяло семейство.
Индийските лисици издават различни звуци, за защита на територията си, за аларма и комуникация помежду си . Маркират територията си с мирисни вещества.
Брачния им период е от декември до януари. През този период мъжкия издава непрекъснато интензивни звуци, рано сутрин на зазоряване или късно вечер на смрачаване, също така и през ноща. Бременността е с продължителност от 50-53 дни, раждат в периода от януари до март. Малките са от 2 до 4, слепи и безпомощни, тежащи от 50- 100 гр. И двамата родители участват в отглеждането на малките. Грижата за подрастващите продължвата 4-5 месеца. След като станат достатъчно самостоятелни малките напускат семейството и започват да водят самостоятелен живот. Продължителност на живота: от 6 до 8 години. Бърлогите си лисиците изкопават сами, рядко използват чужди, които разширяват. Самите бърлоги представляват сложен комплекс от дупки и тунели.

Основния враг на индийските лисици са хората, особено номадските племена Nari kurava и техните кучета. Представителите на тези племена навлизат в териториите на лисиците, успешно имитират техните звуци, като по този начин ги примамват. Убиват ги заради месото, зъбите, ноктите и кожата. Често използват саморъчно направени и обмазани с животинска мазнина бомби, използват пушек, кучета и мрежи или блокират отворите на дупките с камъни. Племената waghri и  koli убиват индийските лисици, за ядене.
Не е известно масово използване  на тези лисици с комерсиална цел, макар да се намирани на индийските пазари кожи, нокти и зъби, които се продават за медицински цели и за правенето на магии.
Загубата на хабитати и болестите също сериозно се отразяват на популацията на тези лисици. В червената листа на IUCN е включена като слабо засегнат вид.

Видео:

https://www.youtube.com/watch?v=LRs9E_8CvYg

Лисица Корсак , corsac fox , Vulpes corsac, Linnaeus, 1768

Корсак или степна лисица, още пустинна лисица е разпространена в степите, полупустините и отчасти в пустините на Югоизточна Европа и Азия, заедно с обикновенната и афганската лисици. Корсака е разпространен от северен Иран, Казахстан, Афганистан и Средна Азия до Монголия и североизточен Китай.

Корсака прилича на обикновенната лисица, но е видимо по-малък, с по-големи уши и по-високи крака. Дължина на тялото 50—60 см, дължина на опашката 25—35 см, тегло 4—6 кг. Муцуната е къса, силно заострена, скулите са широки, ушите големи, широки в оснавата си, а към краищата заострени. Обичайната окраска е светла, сива или рижо- сива, срещат се и отенъци на червено, коремно е бяла или жълтеникава, крайчето на опашката е тъмно кафяв или черен, под брадата – светла. Имат изразен сезонен морфизъм в дължината на козината, като през зимата е дълга и пухеста, а лятото – къса и прилепнала. От обикновенната лисица, корсака се отличава по тъмния край на опашката, а от афганската лисица по по-късата опашка и бялата окраска на подбрадата и долната устна.

Описани се следните подвидове:

 - V. c. corsac  - северната част на ареала до предАлтайската степ, не по далеч на юг от северния край на Аралско море
— V. c. turcmenica  - степите на Средна Азия и Казахстан, северен Авганистан и североизточен Иран, предполага се, че се припокрива с  V. c. kalmykorum.
— V. c. scorodumovi  - Руското Трансбайкалие, Монголия и Китай

 -  V. c. Kalmykorum – Волго уралските степи и дясната страна на басейна на река Волга

През кватернера ареала на вида е бил много по-голям. През ранен плейстоцен неговия предшественик V. praecorsac  е обитавал територията на Австрия и Унгария. В края на плейстоцена корсака е бил разпространен от Швейцария до северен Китай. От края на плейстоцена  - ранен холоцен, ареала се стеснява от запад поради климатични промени.

Филогенетични изследвания, основани на секвенции на цитB гена на мтДНК, показват, че генетичната разлика между тибетската лисица и корсака е значително малка, в сравнение между тибетската и обекновенната, червена лисица. Може да се каже, че тези резултати показват, че тибетската лисица е по-близка с корсака отколкото с обикновенната лисица. Според молекулярния часовник, червената и тибетската лисица дивергират преди около 4,8 – 6,4 млн години, докато корсака и тибетската лисица девергират преди 2,8 млн години. Като се съпоставят тези данни с геологичната история на Тибетското плато, може да се каже, че тибетската лисица и корсака са дивергирали през третата фаза на формирането на Хималаите, когато Тибетското плато е било на 2000 м. надм.вис. След този период настъпва бързо повишаване на Хималаите и респективно Тибетското плато, което е основната причина за разделянето и обособяването на двата вида лисици.

Корсака предпочита хълмистите местности с невисока растителност, полупустини и сухи степи, зимата малоснежни и с плътна снежна покривка. По-малко се срещат в лесостепната зона и в пустините, навлиза в предпланините. Избягва гъста растителност, гори и високотревисти полета. Площта на индивидуалния участък може да достигне 35-40 км², в протежение на който имат мрежа от дупки, проходи и места на маркиране.

Корсака живее в дупки, което е обусловено от местообитанието му – засушливи райони с горещи дни  и хладни нощи през лятото и сурови зими. За жилище използва дупки, които преустройва , на мармоти, язовци или земни катерици, като по-рядко сами копаят нови. Леговището му е плитко и недълбоко, с дължина на 2,5 м и с няколко входове.

Корсака ловува поединично, предимно на сумрак, но по неволя може да прояви и дневна активност. Има много добро обоняние, зрение и слух. Ловува бавно, като дебне плячката, върви срещу вятъра, прокрадва се или я надбягва. Не допуска лесно човек до себе си, обикновено го избягва, крие се, а ако не може се прави на умрял.

Основно се храни с малки гризачи / полевки, мишки, тушканчици, пустинни плъхове/, влечуги, насекоми, птички и техни яйца. По рядко земни катерици, таралежи и зайци. При недостиг на храна, може да се храни и с отпадъци и мърша. Растителна храна почти не яде. Издържа продължително време без вода. През зимата, поради намаленото количество храна и трудностите в намирането и, числеността на популацията може да спадне няколко пъти. В много райони през есента корсаците отиват на юг, понякога след стадата сайги, които отъпкват снега и така ги облекчават в придвижването и лова. Масови миграции на корсаци могат да бъдат предизвикани от степни пожари, катастрофално измиране на гризачи и др. По време на такива миграции, корсаците се появяват далеч извън границите на своя ареал и дори навлизат в градовете.

Основни врагове са вълка и обикновенната лисица. Вълците ловуват корсаци, които въпреки способността си да развиват добра скорост (до 40—50 км/ч), скоро се уморяват и забавят темпа. От друга страна, корсака дояжда остатъците от убити от вълка животни. Обикновената лисица се явява основен хранителен конкурент на корсака.

Лисицата корсак издава звуци като кучетата и лисиците: лаят, вият, джафкат, ръмжат и др., като звуците се използват за различна комуникация  помежду им, за аларма и предпазване.

Корсаците са моногамни животни, двойките остават за цял живот. Брачния период е през януари – февруари, обикновено през нощта и се съпровожда с лаенето на самците и сблъсъци за млади или сами самки. Чифтосването става в бърлогата. Бременността продължава 52-60 дни, а малките се раждат през март - април. Котилото може да бъде от 2 до 11-16 малки, най-често 3-6. Новородените са слепи, покрити със светло кафяви косми и тежат около 60г, дължина на тялото 13-14 см. Проглеждат на 14 – 16 ден, на месец започват да се хранят с месо. На 4 – 5 месечна възраст  достигат размерите на възрастни и се разселват. Когато застудее, младите корсаци отново се събират и зимуват в една бърлога. Полова зрялост достигат на възраст 9 - 10 месеца. Продължителност на живот в природни условия е неизвестна, предполага се до 6 години.

Корсака е предмет на търговия с кожи, като главно се използва зимната кожа. Известно е, че в Казахстан се лови от бронзовата ера до сега. Казахите и киргизите са използвали в 13 век кожите на корсака като разменна стока. И сега корсака си остава традиционен ловен обект с грейхаунди / тази/, ловни соколи и скални орли. Допринася за изтребването на гризачите. Точни данни за числеността на популацията липсват. Бракониерството оказва сериозно влияние на тази численост. През 19 век, на година са избивани над 10 000 индивида заради кожата, в някои години по 40 000 – 50 000.

Видът е включен в червената книга на IUCN като слабо засегнат. Също така е включен и в регионални червени книги в Русия: Башкирия, Бурятия. В Сибир разораването на необработваемите земи е довело до силното намаляване на численноста. Лова на корсака се регулира със специални закони, в които видът се разглежда като обект за търговия с кожи : Русия, Казахстан, Туркменистан, Узбекистан и Монголия. В Русия, Казахстан и Тюркменистан лова се разрешава само от ноември до март, като определени методи на лов са забранени от закона, като например разриването на леговищата, опушването, заливането с вода и използването на отровни примамки. В плен корсака лесно привиква към човека. В 17 ти век в Русия са били популярни като домашни животни.

Афганска лисица, Blanford's fox ,Vulpes cana, Blanford, 1877

Афганската лисица, наричана още белуджистанска, бухарска, лисица на Бланфорд, се среща в източните региони на Близкия Изток до Афганистан. Описана е за следните страни: Афганистан, Египет / Синай/, Иран, Израел, Йордания, Оман, Пакистан, Суадитска Арабия, Туркменистан, Обединените Арабски Емирства и Иемен. Основната част на ареала е Източен Иран, Афганистан и северозападен Индустан.  Обитава полупустинните степи и планините на височина до 2000 м н.в.,  безлюдни планински местообитания, скалисти склонове, каньони и стръмни скални скатове. Зоолозите считат, че в исторически план видът е избягал от жарките пустинни условия, но сега са срещани такива лисици и близо да Мъртво море, където през летния период има екстремални температури. Виждани са и в селскостопански региони, където се отглеждат грозде, дини, пъпеши и други плодове. В Аравийската пустиня разпределнието на лисиците не е ограничено от достъпа до вода, тъй като те си я набавят от храната. Благодарение на това в Израел лисиците населяват най-сухите и горещи области. Най-високата плътност на популацията е регистрирана в Юдейската пустиня на височина  100 – 350 м под морското равнище.

Филогенетичен анализ, основан на мтДНК,  определя афганската лисица и фенека като близки таксони, които формират монофилетичен клон, отличаващ се от останалите същински лисици. Секвенционната разлика между двата вида показва, че те се отделят като видове преди 3-4 млн. години, което се свързва с появата на пустинните региони в Средния Изток и Африка.

Афганската лисица е малка лисица с височина на холката 30см, дължина на тялото – 40-50 см, дължина на опашката 33-41 см, височина на ухото – 9см., тегло 1,5-3 кг. Зимната окраска на козината е кафяво-сива с по тъмна ивица на гърба, която минава и по дългата и пухкава опашката.  Афганската лисица е описвана като вид с котешка външност и поведение. Тази малка лисица има къса, стройна муцуна, дълга, пухкава опашка, която е равна по дължина на тялото на лисицата, с дълги и тъмни основни косми. Ушите са големи, с помощта на които не само имат добър слух, но и разсейват излишната топлина в горещо време. Острата и стройна муцунка има отличителна черна линия от очите до горната устна. За разлика от другите пустинни лисици, възглавничките на лапите не са покрити с косми, които да ги защитават от горещия пясък. Мъжките и женските много си приличат. Зимната козина е мека и пухкава, състояща се от косми с рижаво-кафяв цвят, със сив оттенък и отделни черни косми, което създава един общ кафявосив изглед на окраската с черна ивица, минаваща по гърба до върха на опашката.  Корема и гърлото са светли, белеещи. Крайчето на опашката е обикновено тъмен, но макар  рядко може да бъде бял. В някой области на ареала цвета на козината може силно да варира от тъмен, почти черен до риж. Големите уши са покрити с редки косми и имат еднороден тъмен кафяв цвят.

Афганската лисица е всеядна. Основно се храни с малки бозайници и насекоми, така също и плодове . Предимно си набавя храна самостоятелно, рядко по двойки. Нощно животно е, избягва появата през деня. Приспособена е да се катери по скали, затова и лапите са малки и неокосмени. Лесно прескача от един скален склон на друг и се катери по почти отвесни скални склонове. Не са виждани да копаят дупки за леговища, както другите лисици, вместо това използват естествени пукнатини, дупки в скалите и склоновете, за да си направят бърлога.

Моногамни животни са  с определена територия. Брачния период е декември – януари. Бременността продължава 50 - 60 дена. Раждат се от 1 до 3 малки, кърменето продължава 30-45 дена. На около 2 месечна възраст започват да се хранят с родителите си и остават с тях до есента. Полова зрялост при тях настъпва на 10 - 12 месечна възраст. Предполага се, че в свободно състояние живеят около 4 - 5 години.

Афганските лисици са ловени заради кожите, които също са били обект на търговия. Основна причина за намаляване на популацията е загубата на хабитати и конкуренцията им с червената лисица. В Израел е забранен лова и отстрела на тези животни, а отглеждането в плен изисква специално разрешение. В Оман и Йордания също са защитени от закона. Видът е включен в червената книга на IUCN като слабо засегнат.

Полярна лисица , Обыкновенный песе́ц, Аrctic fox, Vulpes lagopus , Alopex lagopus Linnaeus, 1768

Полярната лисица се класифицира в род Vulpes, не рядко в род Canis, най-често обаче е отделяна в отделен род Alopex. Родствено най-близка до нея е американската бързонога прерийна лисица Vulpes velox и лисицата джудже V. Macrotis, макар последните две да не се срещат в тундрата.

Името и vulpes означава лисица, а видовоспецифичното lagopus произлиза от древногръцкото lagos  - заек и pous – крака, в съответствие на подобието на лапите им на тези на полярните зайци.

Полярната лисица е разпространена в района Северния полярен кръг, по крайбрежието и на островите на Северния ледовит океан, в тундровата и лесотундровата зона. Срещат в цяла Арктика, включително Русия, Канада, Аляска, Гренландия и Свалбард, както и в субарктически и алпийски зони, като Исландия и планинските части на Скандинавия. В Русия е типичен представител на фауната на тундрата и лесотундрата. Зимно време, полярната лисица навлиза на юг до Финландия, южната част на Прибалкалието. Виждана е в райони близки до Северния полюс, мигрирала по леда. Южната граница  през 20век се мести на север, поради намаляване на ареала на разпространение. По време на последното заледяване, полярната лисица е имала по-широко разпространение по ледниците и нейни фосили се намират в плейстоценски находища в по-голяма част от Европа и Сибир. Филогенетични изследвания, основани на микросателитни локуси и  мт ДНК, показват, че популацията на полярната лисица е панмиктична и притежава висока хетерозиготност, както на континента, така и на островите, в Северна Америка, Европа и Азия / Сибир/. Няма съществени генетични различия и характерната ниска хетерозиготност за островните представители. Това се обяснява с няколко причини. Първо по време на заледяванията, видът не се е ограничавал в отделни рефугиуми, а напротив е бил повсеместно разпространен и освен това популацията му е била доста по разширена, във връзка със подходящите условия за живот на вида. При затоплянето, видът е бил ограничаван на север, където освен това е и изтласкван в сегашно време от обикновената лисица, която се конкурира с него за любимата му храна – лемингите. Второ, този вид е способен на големи миграции, за набавяне на храна, като лесно се придвижва по леда, затова реално няма конкретно изолирани отделни, генетично различаващи се субпопулации, дори и на островите. Липсата на генетична структура на популацията на полярната лисица е уникална за групата на канидите.

Неголяма лисица, с дължина на тялото 50—75 см, дължина на опашката 25—30 см, височина на холката 20—30 см, средно тегло 3,5 кг, максимална – до 9 кг, женските – до 3 кг. За разлика от другите лисици, тялото на полярната е по  - ниско, муцуната е по-къса, ушите са закръглени и  едва се показват от зимната козина, което предпазва тяхното измръзване. Името и, „зайча лапа” идва от гъстата козина по възглавничките на нейните стъпала, която  помага да се ограничи загубата на топлина при ходенето по леда и подобрява сцеплението. Имат сравнително къси крака и голяма пухеста опашка.
Полярната лисица има много дебела и мека зимна козина с гъст, пухест подслой и дълги предпазващи косми.Тази лисица е единствения представител на истинските лисици, който има изразен сезонен диморфизъм на окраската. Бялата форма през зимата има чисто бяла козина, а през лятото мръсно кафява. При синята форма, през зимата има тъмна окраска: от пясъчно и светло кафяво до тъмно сиво със сини отблясъци, дори кафяво със сребърни отблясъци. Сините лисици се срещат при всички популации, но на континента  са редки, а на някои острови, напротив, преобладават.
Морфотиповете се определят генетично от един локус, като белите са рецесивни. Сините морфотипове съставляват по-малко от 1% от популацията на континента, 25-30%  от популацията на Феноскандинавия и 65-70% от популацията в Исландия. В крайбрежните райони и на островите сините морфотипове могат да достигнат до 100% от местната популация. Между самите морфотипове има вариации в окраската, които не зависят от локуса за окраската.

Описвани са 8, дори 10 подвида, но ние ще се спрем на 4 най-вероятни:

— A. l. lagopus (най-често срещаната).
— A. l. semenovi (остров Медний, Командорските острови, Русия).
— A. l. beringensis (Беринговите острови, Командорските острови, Русия).

— A.l. pribilofensis (острови Прибилов, Аляска).

Полярната лисица си набавя храна самостоятелно. Когато има храна в излишък, складира за по късно. Полярните лисици се хранят  леминги, зайцевидни, птици и техните яйца, мърша и растения. Най-важната сред тези храни са лемингите. Семейство лисици може да изяжда десетки леминги всеки ден. През април и май полярните лисици ловуват и малките на пръстеновия тюлен, които са скрити в снежни леговища и са относително беззащитни. Когато обичайната им плячка е оскъдна, полярните лисици събират остатъците от храната на по-едри хищници, като бялата мечка, въпреки че самата полярна лисица е сред плячката на бялата мечка.

Полярната лисица има редица адаптации към арктическия климат. Козината и има най-добри топлоизолационни свойства от всички животни и индивидите нямат нужда при каквито и да е условия да увеличават нивото на метаболизма си, за да поддържат хомеотермия. Променят цвета на окраската през различните сезони, като така увеличават приспособителния си потенциал и камуфлажната си способност. Окосмяването на лапите също спомага за предпазване от измръзване. Малките уши, късата муцуна и способността да редуцират периферното си кръвообращение, също спомага за намаляване на разсейването на топлината. През есента теглото им може да се увеличи до 50%, като основно се отлагат мазнини за изграждане на топлоизолационен слой и енергиен резерв.

Полярните лисици живеят на брачни двойки  и заедно отглеждат потомството. През първите три седмици след раждането на малките, когато те бозаят и майката рядко напуска бърлогата, мъжкия се грижи за набавянето на храната за двамата.  Когато малките започнат да се хранят с месо, тогава и двамата родители участват в подсигуряването на храна поравно. Помощ може да оказват останали в семейството от предишното котило, вече пораснали малки. Женските помощници напускат семейството, преди малките да са навършили 8-10 седмична възраст. На остров Медний са наблюдавани постоянни семейни групи с повече от 6 възрастни. На други острови също са наблюдавани сложни социални системи.

Полярните лисици са строго териториални по време на брачния период, като обичайно едно семейство да обитава една бърлога, но понякога бърлогата може да се подели и с други близкородственици.

Територията на едно семейство варира от разпространението на лемингите, любимата храна на тези лисици,  от 15 до 36km²;  на островите 5 – 21km², в зависимост от територията на самия остров, на Свалбард 10 – 125km².  Обичайно е маркирането на територията с урина. Вокализацията и позирането са част от сложните сигнализационни системи на общуване.
В Аляска са наблюдавани сезонни миграции, когато индивидите напускат зимните си бърлоги и мигрират към крайбрежието, като се връщат обратно късна зима, ранна пролет. Големи миграции са наблюдавани в Канада, Феноскандинавия и Русия. Те могат да бъдат причинени от липсата на храна, като сериозен спад на популацията на лемингите. Най-дългата регистрирана миграция е на мъжки индивид намерен на  2300 км от първоначалната точка.

Брачния период е от февруари до май. Малките се раждат от април до юли, след 51-54 дневна бременност. Малките тежат при раждането си 80-85 г и са безпомощни. Броя на малките варира на различните места от 2 до 6, макар на някой места да са регистрирани и повече от 19 малки.Големината на малките принципно варира и зависи от периода на наличие на храна, при по-висока численост на гризачи в района се раждат по-големи малки и обратно. Способността на полярните лисици да произвеждат голямо потомство е обусловено от достъпа до голяма и сигурна бърлога. Първоначалната функция на брачното леговище е да подсигурява защита срещу други хищници. Бърлогата представлява сложна подземна система от проходи и дупки, като най-широката част е мястото за раждане. Този сложен комплекс може да има повече от 150 входа.Добрата бърлога е разположена над вечно замръзналата почва, на места където се натрупва по-малко сняг и обикновено е с южен изглед. В Канадската тундра са описани бърлоги на приблизително 330 години. Някой леговища се използват регулярно, всяка година, докато други от време на време. Отглеждането на малките е ограничено в периода без сняг – юни до септември. Лактацията продължава 8-10 седмици. Достигат полова зрялост на 10 месечна възраст. Продължителност на живота в природата до 3 години, макар да е регистрирано и до 11 годишна възраст.

Изобилието на полярната лисица се изменя циклично, едновременно с размера на популацията на лемингите. Тъй като лисиците се размножават много бързо и често умират млади, броят на популацията не се влияе силно от лова. Въпреки това те са изчезнали в много области, заселени от хора.
Полярната лисица губи територии от обикновената лисица. В миналото вълкът е ограничавал числеността на обикновените лисици, но с почти пълното изтребване на вълците, броят им е нарастнал. Полярната лисица сама става жертва на по-големи от нея хищници, освен вълка, бялата мечка, росомохата, орли, бели сови.
Полярната лисица е обект на добива и търговията с кожи, заради ценната си кожа. Особено високо се цени кожата на синята лисица, която се и отглежда в плен. На островите лисиците се отглеждат свободно. Ферми за отглеждане на полярни лисици има в северните и средни ширини на Америка, Европа и Азия.
Лова е бил дълго време главен летален фактор за популацията на полярната лисица. В Северна Америка за периода от 1919 – 1984 са избивани приблизително  40 000 – 85 000 лисици годишно. В Канада 10 000 – 68 000 лисици годишно. В Аляска за периода от 1925 до 1962 от 3900  до 17 000 лисици годишно, като по късно добива спада на 1000 – 2000 годишно.
В Сибир лова за кожи достига в някой години до 100 000  лисици годишно, като през някой години на 70 те, 35 – 59% от популацията е била убивана всяка година. Намаляването на популацията в Сибир през последните няколко деситилетия е очевидно, макар спада в цената на тази кожа и пробивите в съветската търговска система има ефекта върху отслабване на натиска върху популацията на лисицата от човека.
Важността на кожата на полярната лисица има дълга история. Йорданес в Гетика описва римляните, че са облечени в тъмно сини кожи, закупени от свеите / германско племе, населявало днешна Швеция/, вероятно закупени преди това от Screrefennae / саамите/. Икономиката на инуитите е тясно свързана с обилието от полярни лисици. Кожите на лисиците са били законно платежно средство, наред с агнешките и с някой други продукти в Исландия през Средните векове.

Полярната лисица остава единствения, най-важен обект на лов в Арктика. Местните жители винаги са използвали нейната изключителна кожа и с основаването на кожарската промишленост, полярната лисица бързо става важен източник на доходи. Днес капаните и отстрела са основни ловни похвати. Поради високата си репродуктивна способност, полярните лисици успяват да задържат сравнителна стабилност на популацията, въпреки натиска от страна на човека. В някой региони са избивани повече от 50% от популацията на вида, въпреки че това не е позволено от закона, както е във Феноскандинавия. Лова на полярни лисици напоследък намалява, поради спада на цената на кожата и алтернативни източници на доходи. В Юкон, например, общия доход от кожарската индустрия спада от 1,3 млн долара през 1988г на по-малко от 300 000 долара през 1994г.

В по-голямата част от ареала си, полярната лисица не е защитена. Вида и неговите леговища са защитени законово в Швеция от 1928г, Норвегия от 1930г, Финландия от 1940г. В Европа полярната лисица е приоритетен вид в действията на Actions by the Community relating to the Environment (ACE). В Норвегия / Свалбард/, Гренландия, Канада, Русия и Аляска, лова на тези лисици е ограничен и се разрешава само в определено време. Видът е включен в червената книга на IUCN като слабо засегнат.

Лисица, Червена лисица, Ры́жая лиси́ца, Red fox, Cross fox, Silver fox, Vulpes vulpes, Linnaeus, 1758

Лисицата, наричана още червена лисица или обикновенна лисица, е най-често срещаният вид лисици и има най-широк ареал от всички сухоземни хищници. Тя е най-големият вид в рода Лисици (Vulpes) и обитават цялото Северно полукълбо от Северния полярен кръг до Северна Америка, Централна Америка и Азия. Нейния ареал се разширява заедно с този на човека. Интродуцирана е в Австралия през 18 век, където се оценява като вредна за местните бозайници и птичите популации на континента. По тази причина е включена в списъка на „100 те световни най-отрицателни инвазивни видове”.  Не се среща в Исландия, арктическите острови и някой части от Сибир, както и в същинските пустини. Европейските подвидове са интродуцирани в източните САЩ и Канада през 17 век, където се смесват с местните подвидове. Преди се е считало, че северноамериканската лисица Vulpes fulva е отделен вид, но сега се приема, че е  палеарктичната червена лисица.

Червената лисица произхожда от малък предшественик от Евразия по време на среден вилафранкски период и колонизира Северна Америка кратко след уисконсинското заледяване. Предполага се, че нейния предшественик е или Vulpes alopecoides  или V. chikushanensis / Китай/. Най-ранни фосили от V. vulpes  са  намерени в Барани, Унгария и датират отпреди 3,4 и 1,8 млн.год. Предшествениците са били по- малки от съвременните видове. Сред същинските лисици, червената лисица демонстрира по-прогресивно развитие в насока към хищничество. Освен по размера си, червената лисица се отличава от другите лисици по способността си бързо да се адаптира към промените на околната среда.

Червените лисици колонизират Северна Америка на две вълни: по време или преди  Илинойското заледяване и по време на Уисконсинското заледяване. В далечния север фосили на червени лисица са открити в Сангамонски отлагания в област Феърбанкс и Медисин Хат. Фосили от времето на Уисконсинското заледяване са намерени в 25 находища в Арканзас, Калифорния, Колорадо, Айдахо, Мисури, Ню Мексико, Тенеси, Тексас, Вирджиния и Уайоминг. Генетични изследвания , основани на сравнителен анализ на фрагменти мтДНК, разделят лисиците на два основни хаплотипа и респективно два основни клона – Холарктичен клон, включващ Европа, Азия, Аляска и западна Канада; и Неарктичен клон, включващ останалата част на Северна Америка. Тези изследвания показват, че по време на Уисконсинското заледяване е имало два основни рефугиума в Северна Америка. Северния рефугиум се е намирал в Аляска и западна Канада, като в него са влизали подвидовете V. v. alascensis, V. v. abietorum, V. v. regalisand V. v. Rubricosa. Южния рефугиум се е намирал в предпланинските паркове и алпийските ливади на Скалистите планини, Каскадите и Сиера Невада.Този клон по късно се разделя на всички останали популации след последното заледяване и има специфични екологични и физиологични адаптации.

Фиг.1 Пълна медиан – свързваща мрежа, основана на фрагмент от мтДНК с дължина 354 bp на 220 лисици.

Диаграма на разселването на червената лисица от Стария свят в Новия по време на плейстоценските заледявания. Подобно е разселването на лисиците в Япония на островите Хокайдо и Хоншу,  на които лисиците се отличават помежду си хаплотипно.

В Европа филогенетични изследвания, основани на фрагменти мтДНК показват висока хетерозиготност и ниска генетична структура на популацията на лисицата.

Описани са 44 подвида на червената лисица, макар някой да са спорни. Най-общо се делят на големи северни лисици и малки южни лисици от Азия и Средния Изток:

— V. v. abietorum ( Стюарт Лейк, Британска Колумбия, Канада)
— V. v. aegyptiaca (Eгипет)

— V. v. alascensis ( Андреафски, Аляска, САЩ)

—V. v. alpherakyi (Геок Тепе, Араиск, Казахстан)
— V. v. anatolica (Смирна, западна Мала Азия, Турция)
— V. v. arabica (Мускат, Оман)
— V. v. atlantica (Атласките планини, Мидия, Алжир)
— V. v. bangsi (L’Anse au Loup, Бел Айл , Strait of Belle Isle, Лабрадор, Канада)
— V. v. barbara (Варварски бряг, северозападна Африка)
— V. v. beringiana (бреговете на Беринговия проток, североизточен Сибир)
— V. v. cascadensis ( планинската верига Каскади, окръг Скамания, Вашингтон, САЩ)
— V. v. caucasica (близо до Владикавказ, Кавказ, Русия)
— V. v. crucigera ( Тюрингия, Германия)
— V. v. daurica (Карангой, 45км западно от Троицкосавск, Сибир)
— V. v. deletrix ( Залива Сейнт Джордж, Нюфаунленд, Канада)
— V. v. dolichocrania ( Сидеми, южно Усури, югоизточен Сибир)
— V. v. flavescens ( северен Иран)
— V. v. fulva ( Вирджиния, САЩ)

— V. v. griffithii ( Кандахар, Афганистан)

— V. v. harrimani ( остров Кодиак, Аляска, САЩ)
— V. v. hole ( близо до Амой, Фукиен, Южен Китай)
— V. v. ichnusae (Сарабус, Сардиния, Италия)
— V. v. induta ( Пила, Кипър)
— V. v. jakutensis ( тайга, южно от Якутск, Източен Сибир)
— V. v. japonica ( Япония)
— V. v. karagan ( киргизките степи, Киргизия, Русия)
— V. v. kenaiensis (Полуостров Кенай, Аляска, САЩ)
— V. v. kurdistanica ( долината Гелск, североизточна Турция)
— V. v. macroura (планините Уосатч, близо до Голямото солено езеро, Юта, САЩ)
— V. v. montana ( Хималаите)
— V. v. necator ( Уитни Медоу, близо до планината Уитни, окръг Тюлери, Калифорния, САЩ)
— V. v. ochroxantha (Аксай, Семиречие, Източна Русия, Тюркестан, Киргизия)
— V. v. palaestina ( Рамлех, близо до Ramleh, близо до Яфа, Окупирана Палестинска територия)
— V. v. peculiosa ( Корея)
— V. v. pusilla ( Соления хребет, Пинджаб, Пакистан)
— V. v. regalis ( Елк Ривър, окръг Шърбърн, Минесота, САЩ)
— V. v. rubricosa (Дигби, Нова Скотия, Канада)
— V. v. schrencki (Сахалин, Русия)
— V. v. silacea (близо до Силос, Бургос, Испания)
— V. v. splendidissima (северни и централни Курилски острови, Русия)
— V. v. strepensis (степите, близо до Херсон, Русия)
— V. v. tobolica (Обдорск, Тоболск, Сибир)
— V. v. tschiliensis (Пейпинг, Чихли, Североизточен Китай)

— V. v. vulpes (Швеция)

Въпреки името си, червената лисица има морфотипове и в други цветове, включително албиноси и меланистични форми. Албиносите се отличават от полярните лисици, главно по размера си, големината на ушите и по-издължената муцуна.

Червената лисица е най-голямата от всички лисици. Дължина на тялото 60—90 см, дължина на опашката 40—60 см, тегло 6—10 кг. Окраската и размерите на тези лисици са различни в различните местности, като са описвани 40 – 50 подвида, без да се броят най-малките форми. На север лисиците стават по-големи и светли по окраска, а на юг по- малки и по-тъмни. В северните райони и в планините често се срещат черно-кафяви и други меланистични форми на окраска. Най-разпространена е червено – рижата окраска: ярко риж гръб, бели гърди и корем, тъмни лапи. Често имат тъмни ивици на лопатките и гърба, така че напомнят кръст. Основни отличителни черти са тъмните уши и белия край на опашката. Външно лисицата представлява животно със среден размер, изящно сложено тяло на невисоки, тънки крайници, с издължена муцунка, остри уши и дълга пухеста опашка. Линеенето започва в края на февруари - март и завършва в средата на лятото. Веднага след това започва израстването на зимната козина, която напълно се формира и носи през ноември и декември. Лятната козина е по-рядка и къса, докато зимната е по-дълга, гъста и пухеста. Лисиците се отличават с големи уши – локатори, с помощта на които улавят звуковите колебания, за да уловят и най-малкия звук на плячката. Нейния слух е толкова добре развит, че може да усети мишка под 60 см снежна покривка.
В България има два морфотипа – червена лисица и въглищарка. Червената лисица има рижаво-оранжев или жълто-оранжев гръб и горна част на тялото. Долната част на гърдите и гушката са почти бяло-сивкави. Краката и задната част на ушите са почти черни. Краят на пухкавата рижава опашка е бял. Това е и преобладаващата окраска в Европа. Характерно е, че преходът от сиво към червено окосмяване не е рязък, а става с плавно преливане. Лисиците въглищарки или кюмюрджийки, са срещат често у нас. Техния основен цвят е тъмнокафяв, черен, гърлото е тъмносиво, края на опашката е или бял или черен.

Червената лисица има бинокулярно зрение, но реагира основно на движение. Слуха е изключително добре развит, като е възможно да чува тетрев, който прелита от едно място на друго от 600 крачки / приблизително 457 м/ разстояние, полета на врани от 250 до 500 метра и писъка на мишка от 100 метра. Движенията на това животно са много гъвкави. Тя е издръжлива и може да се носи в бърз тръс, когато преследва заек или да мине в светкавичен галоп. Плува отлично и може да прави удивителни, координирани и във въздуха, скокове. Това е много подготвен хищник, крайно издръжлив и упорит, при това изобретателен , дързък и умен.

Имат чифт анални торбички, заобиколени от мастни жлези, като и двете се отвеждат с един отвор навън. Във всяка анална торбичка има ферментационна камера с аребни и анаеробни бактерии, които превръщат себума в мирисно вещество, вкючително алифатни киселини. Овалната опашна жлеза е 25 мм дълга, 13 мм широка и е описана да мирише на виолетки. Когато почиват, завират муцунката си близо до тази жлеза.

Голямото разнообразие на окраската и големината на червената лисица е свързано със ширината на нейния ареал и голямото разнообразие на условията, при които живее в отдлените му части. Достатъчно е да се каже, че лисиците заселяват, макар и с различна плътност, всички ландшафтни – географски зони, като започнем от тундрата и субарктическите гори до степите и пустините, включително планинските масиви във всички климатични зони. При това лисицата обитава не само дивата природа, но и културни ландшафти, както и в покрайнините на големи градове като Киев и Варшава. В Лондон, лисицата е обичайна за покрайнините на града, а понякога се появява дори и в централната част на града. Освен това, във времето на активна урбанизация на територии, лисицата намира благоприятна за себе си среда. Нерядко живее в депа за отпадъци, паркове и мазета. Във всички части на своя ареал, лисицата предпочита открити местности, а също така райони, където има отделни насаждения, хълмове, гори, дерета, особено ако зимата няма много дебела снежна покривка. Така от всички климатични зони, най-много лисици обитават степните и лесостепните, а не в планинските.

Принципно лисицата не е мигриращ вид. Случай на миграции са отбелязвани само в тундрата, пустините и планините. Например, една от белязаните в Малоземелската тундра / Архангелска област, Русия/ лисица е била намерена убита на 600 км югозападно. Млади животни, които се разселват, обичайно се намират на разстояние от 2 – 5 до 15 – 30 км от леговището на родителите си . Числеността на лисиците доста се колебае през годините. На нейното състояние влияят такива фактори като количеството гризачи, метеорологичните условия, наличието в популацията на инфекциозни заболявания. В гладните години не само спада плодовитостта на женските и оцеляват по-малко лисичета, но и възникват условия, благоприятни за разпространението на болести, които понякога могат да се разпространят широко. Характерни за лисицата болести са бяс, чума по хищниците и краста.

Лисицата, въпреки че принадлежи към хищниците се храни с доста разнообразна храна. Изследвания върху менюто на лисиците показват, че те могат да се хранят с над 400 вида животни и десетки  видове растения. Основната част на менюто са гризачите, главно полевки. Може да се каже, че тяхното обилие и достъпността им в значителна степен влияят на популацията на лисицата. Това е особено важно през зимата, когато лисицата живее основно от лова на полевки, като ги чува под снега и с бързи скокове започва да се рови в снега, като го разхвърля са лапи, за да ги хване. Този начин се нарича мишкуване.

По големи бозайници, като зайци например, имат по-малка роля в храненето, макар някой лисици да обичат да ги ловят, особено зайчетата, а по време на заешко измиране може да се хранят и с труповете им. По-големи лисици могат да нападнат и сърнета. Птиците в менюто на са така важни, както гризачите, макар че лисицата няма да пропусне случай да хване птица, която се е оказала на земята / от най-малки до по-големи птици като гъски и глухари/, похапват и птичи яйца или нелетящи птиченца. Лисицата похищава и домашни птици, но по наблюдения това тя прави много по-рядко отколкото се твърди. В пустините и полупустинните лисиците често се хранят с влечуги. В Канада и североизточна Евразия, лисици които живеят край реки, сезонно се хранят почти на 100% със сьомги, които са умрели след хвърлянето на хайвера. Лятото лисиците ядат много бръмбари и други насекоми. В гладни времена не отказват и мърша. Растителната храна включва основно плодове, по-рядко вегетативни растителни части.

Индивидуалния участък, който заема една двойка или семейство лисици е длъжен да ги обезпечава не само с достатъчно количество храна, но и с пригодни за устройване на леговища места. Лисиците ровят леговищата си сами, макар понякога да заемат чужди на язовци, полярни лисици, мармоти и други ровещи животни, като ги приспособяват за свои нужди. Най-често лисиците се заселват на склонове и хълмове, където има пясъчен грунт, защитени от дъждовни и други води. Обикновено леговището има няколко входове, които водят в различно дълги тунели към гнедовата камера. Понякога лисиците използват естествени заслони, като пещери, процепи в скалите, хралупи в стари дървета. По принципи леговището се използва най-активно по време на отглеждане на малките, в останалото време лисиците могат да си почиват на поляната или на снега. Ако леговището се зарази с паразити, лисиците правят ново. В полето използват всяко укритие, за да си направят дупка. Синори, каменни огради и дори стари напоителни канали. Има случаи да импровизират някакво леговище само за малките, а възрастните да живеят навън до есента. Лисиците са топлолюбиви животни, а в дълбоките дупки температурата е постоянно 12 – 14 С и така оцеляват през зимата. През слънчевите дни излизат и се припичат до някой дънер на дърво. Леговището им служи по-скоро за убежище, където бързо се скриват при преследване, при дъжд и сняг.

Лисицата е моногамно животно и се размножава веднъж годишно. Брачния период и неговата ефективност зависи от времето и натрупаните мазнини. Има години, когато до 60% от женските остават без потомство. Още през зимата лисиците изберат място за леговище, където ще отглеждат малките и ревностно го пазят. За една женска се случва да се борят и двама трима мъжки. Размножителният период на лисицата варира в зависимост от географския район, който тя обитава. Тези, които са на юг, се размножават през декември-януари; северните популации се размножават през февруари-април; а индивидите, които се намират между южните и северни лисици, се размножават през януари-февруари Лисиците са добри родители. Мъжките имат активно участие във възпитанието на малките лисичета, а освен това се грижат за майката до появата на потомството. Благоустрояват леговището и дори ловят на женските бълхите. Бременността продължава 49 – 58 дни, след което се раждат от 4 – 6 до 12 – 13 малки. Малките се раждат слепи и тежат до 150 грама. Проглеждат и започват да чуват до около 2 седмици и правят първи крачки извън бърлогата до 5 седмици. За малките се грижат и двамата родители, като са изключително внимателни по отношение на опазването на малките и при опасност ги местят в резервно леговище. Подрастващите лисичета от рано разпознават дома си и могат да се намерят на разстояние от него.  Кърменето продължава около месец и половина, след което малките се приучават на нормална храна, както и ги обучават в намирането и. След 6 месеца подрасналите лисичета започват да се разселват. Към есента вече са напълно зрели и могат да живеят самостоятелно. Мъжките могат да се отдалечат на 20 – 40 км, женските на 10 -15, рядко на 30 км от дома, в търсене на своя територия и място за свое леговище. Достигат полова зрялост на 8 – 10 месеца.  В природата лисиците рядко живеят повече от 7 години, често продължителността на живота не надвишава 3 години. В плен доживяват 20 – 25 години.

Когато се придвижва спокойно, лисицата върви по права линия, оставяйки след себе си ясна пътека от следи. Наплашеното животно, може да бяга много бързо, в галоп и буквално носещо се над земята с опъната опашка.
Лисиците комуникират помежду си с помощта на доста звуци, мимики, пози и с миризми. Около 28 различни категории вокализации са описани.Когато е разгонена или просто в състояние на възбуда, лисицата издава отривист и гръмък лай, а когато се бият, пронизително пищят.  Гласа на мъжкия и женската се различават, женската излайва три пъти и завършва с кратък вой, докато мъжкия лае като куче, без да вие.
Много лисици, особено младите, се излежават през деня в полето, особено ако е разположено близо до гората и е богато на гризачи. Преди да легне под някой храст или до пън, лисицата замръзва на място и наблюдава дълго околността за опасност. След това ляга, завива се на кръг и прикрива носа и лапите с опашката. Обичат да почиват в гъсти, обрасли с храсти места, труднодостъпни. Ловуват по различно време, като предпочитат сумрака на ранното утро или привечер, а където са спокойни, могат да излязат на лов и през деня. Когато има възможност от опасност, лисицата е много внимателна и с удивителна способност да се крие от преследване. Именно затова във фолклора на много народи, лисицата се явява въплащение на хитростта и ловкостта. Лисици, които живеят до туристически места, места за отдих и там където е забранен лова, бързо привикват към присъствието на човека, лесно идват да бъдат нахранени и може даже да се научат да просят храна от хората. Предполага се, че лисиците имат развито чувство за магнитно поле.
Лисиците се развиват отлично в регионите, в които няма вълци. Вълците свирепо унищожават лисиците, чакалите също ги подтискат, защото ловуват организирано и на същите ловни места. Кучетата остават най-сериозните врагове на лисиците. Те ги преследват навред. Когато е гладна, лисицата става дръзка и предприема рисковани набези. Често, когато храни малките си, става изключително нахална и непредпазлива. Тогава нарастват и нападенията над домашните птици в селата. При това те могат да са на километри от леговището. Лисицата може да носи голяма кокошка с часове, за да нахрани лисичетата си.
Лисицата има голямо стопанско значение като ценен ловен обект, а също така регулатор на числеността на гризачите и насекомите. При това загубите от домашни животни са в пъти по-малки от ползите, които лисиците носят. Ловувани са за спорт, като във Великобритания например ловът на лисици е традиция, в която се включват кучета и преследвачи на коне. За добив на кожи, лисици се отглеждат в плен. В края на XIX век, изкуствено е въведена породата на сребристо – черните лисици. Благодарение на селекция при тази порода е значително подобрено качеството на козината, а защо така се отглеждат различни кожени породи на нейна основа: платинена, бакурианска, дакотска и др.

През 1959 г от директора на Института по цитология и генетика към РАН, Новосибирск,  е започнат дългогодишен експеримент за одомашняване на сребристо – черни лисици. В процеса на експеримента се отбират за размножаване само доброжелателно настроени към човека животни. В резултат се създава популация от одомашнени сребристо – черни лисици, при които има различия във физиологията, морфологията и поведение спрямо дивите им родственици. Домашните лисици се държат подобно на домашните кучета: при появата на човека махат с опашки, вият, изискват внимание, галят се. Наскоро учените продадоха на САЩ, Германия и Нидерландия такива одомашнени лисици. А през интернет на специален сайт, всеки може да си закупи такова животно за приблизително 8 000 $. / снимки и информация на http://bigpicture.ru/?p=352553/.

Рижата лисица е много разпространен персонаж във фолклора на различни страни от света. В европейските страни тя, като правило, въплащава хитростта и коварството, встъпвайки в разнообразни роли : от вероломен негодяй / както е в редица руски приказки/ до умен съветник. Един от най-известните лисичи персонажи е Лисицата Ренар – персонаж на класическа средновековна поема „ Роман за лисицата”. В месопотамската митология, лисицата е свещенно животно. Тя служи на богинята Ки като ловец. Във Финландия лисицата е символ на хитрост, но не и зло. В японската митология съществуват лисици - духове кицун / подобни на върколаците, но лисици/, които се преобразяват в човешки облик. Те притежават огромни знания и владеят магии. По късно кицун стават известни в литературата, киното и видео игрите. Духове, подобни на кицун, фигурират също така  в китайските и в корейските митове. В гръцката митология, Тевместката лисица е била гигантска лисица, дете на Ехидна, която е  нападнала Беотия. В келтската митология лисицата също е била символно животно. В Котсуолд, вещиците се преобразявали в лисици, за да крадат масло от съседите.Лисицата присъства в много литературни произведения, анимации, кино филми, песни, аниме, компютърни и видео игри, уеб комикси. В хералдиката, лисицата е символ на проницателност, хитрост и прозорливост. Известно е ловуване на лисици от 4 век пр. Н.е. Лова на лисици с кучета е бил част от европейската култура до 11 век и е било широко разпространен от британските колонизатори.

Днес влияние на популацията на червената лисица оказват загубата на хабитати и преследването за лов и кожи.  Търговията  с кожи на тези лисици е най-голяма през 20 век. Общия световен оборот на кожи на диви червени лисици за 1985 – 1986 е бил 1,543,995  кожи. Кожите на 45% от уловените диви американски лисици се изчисляват на стойност $50 млн.

Видът е включен в червената книга на IUCN като слабо засегнат.

ВЕСЕЛИ И НЕ ТОЛКОВА ВЕСЕЛИ НАБЛЮДЕНИЯ ЗА ТЪЖНОТО СЪСТОЯНИЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАУКА

ПИСАНИ ПО ПОВОД НА НАЦИОНАЛНАТА СТРАТЕГИЯТА ЗА РАЗВИТИЕ НА НАУЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ ДО 2020 Г.

и съдържащи 46 весели наблюдения, 14 наблюдения от тези, дето, смущават веселието, две тотални глупости в текста на стратегията, 20 неща, които трябва да има в една такава стратегия, 6 разсъждения за това, каква трябва да бъде научната политика на държавата, 1 весел закон и 1 сън в зимна нощ свързан с що годе  оптимистична теория за българския елит.

Ледени размисли в една  топла германска февруарска вечер.

И тъй ето ме пак в Германия. Далеч от българския хаос, си върша спокойно научната работа. По един сателитен канал дават  по 2 серии на ден от Game of Thrones, та получавам и нагледни уроци по средновековна политика, които са не по-малко приложими и днес. Февруари е учудващо топъл – в други години по това време не беше 15 градуса, а температурата бе толкова ниска, че Елба  замръзваше. Хубавото февруарско време подпомага работата и ми освобождава време да мисля и за други неща. Например затова, каква е разликата между науката тук и у нас. Защо тук от мене се очакват само научни резултати и хората са доволни, когато тяхната младеж може да научи нещо от мен, а у нас съм „феодален старец” който „само събира пари от заплати, пие кафе и си клати краката”. Националният елит може и да ми се намръщи, че му напомням тези  думи на един катастрофално провалил се самозванец, довел хората дотам, че да се самозапалват, но къде беше този елит, когато същият юнак размахваше постни пици за народа, а той си живееше в прясно ремонтирани резиденции. Това няма как да бъде забравено, както и това, че същият този си имаше за приятел един министър, който назначи анголски „професор” във Фонда за научни изследвания и парите за наука отидоха по скандален начин в „честни бизнеси”, които нямат нищо общо с науката. Как да сравняваш това със ситуацията в Германия, където току що един министър си отиде, само защото предупредил шефа на една партия да не издига много един човек, защото срещу него се води разследване. Явно, стратегията за развитие тук е една, а у нас ­­– ­­друга. Същото се отнася и за стратегията за развитието на научните изследвания. И нека тогава да разгледаме българската национална стратегия за развитие на научните изследвания до 2020. И като я пообсъдим и посочим слабостите и, ще кажем няколко думи за това какво трябва да има в една стратегия и как на други места научните изследвания са приоритетна политическа цел – ама наистина, а не на думи.    

Весел прочит на националната стратегия за развитие на научните изследвания до 2020 г.

Годината е 2014  и това е почти по средата на периода от 2010  до 2020 г., нали така. Положението в българската наука е трагично и съществена вина за това има както изплувалият и напенил се на обществената повърхност „елит”, от който някога се е възмущавал още Чърчил (и много оттогава не се е променило), така и  политиката в областта на науката и иновациите. А в основата на тази политика трябва да е националната стратегия за развитие на научните изследвания до 2020 г. Добре е известно, че аз съм един от тези, които писмено и устно критикуваха тази стратегия в последните 4 години. Не защото имам зъб на някого или пък се натискам да правя кариера (ако се натисках, щях да си мълча и повярвайте ми, това щеше да бъде добре оценено и възнаградено). Причината е друга – покрай другото, аз  съм специалист по математическа социална динамика и математическа икономика. И като такъв, ми е трудно да наблюдавам как маршируващата глупост и некадърност разбиват българското общество и наука. Ето защо, когато се пласира поредната откровена глупост за развитието на българската наука и то с апломб за непогрешимост, отбелязвам тая работа ей така, за поколенията. Но стига за това.
По-долу ще обоснова тезата, че съществени части от стратегията за научни изследвания  са написани така, че българската научно – иновационна система  със сигурност ще бъде тотално разбита, ако не се предприемат мерки веднага.  Не че се надявам, че нещо ще бъде направено. Нито пък съм уверен, че тази стратегия може да се поправи. Просто ще ви разкажа, защо смятам, че тази стратегия не струва и още ще ви разкажа за някои работи дето трябва да ги има в една стратегия за развитие на научните изследвания. Не се впрягайте много – приемете долния текст като философско разсъждение на 48-годишен „феодален старец”, който „си клати краката и си пие кафето” в кабинета си в един от германските Макс-Планк институти в тази топла февруарска вечер.  И понеже в тези институти нищо не се разбира от „науката”, в която майстори са анголските „професори”, то  долните разсъждения ще предизвикат само смях у „сериозните хора”, управляващи и направляващи българската наука  „от победа към победа” и „от светло настояще към сияйни бъднини”.
И тъй нека започна с нещо весело, а именно, че гнойните рани на заложените в стратегията  погрешни принципи и политики започнаха здраво да миришат особено през миналата година.  Преди да продължа нека да кажа, че в стратегията има и малко на брой правилни според мен положения. Което показва, че сред писалите я има и хора, които разбират от науката тъй както я разбирам аз. Ще ми се сред тия хора да са и съответните администратори от МОНМ, а също и част от учените. Голяма част от стратегията обаче отразява идеологическите виждания на некомпетентни хора, които докараха не само нашата държава, но и целия свят до огромна криза. 

Веселите наблюдения на Витанов
След този кратък увод преминавам към веселия анализ на стратегията.

Весело наблюдение №1:Стратегията е пълна с излишни изрази. Текстът може да се съкрати значително без да се загуби нищо по същество. 40-45 страници са достатъчни.  Това не е роман, а стратегия.

Весело наблюдение  №2:Като чете човек стратегията, получава чувството, че целевата група не са БАН, университетите и другите научни организации, а бизнесмените.  Да не би пък с това да се цели  парите за наука да се насочат за „усвояване”  от юридически и физически лица без научен капацитет ?  Дали пък не може тази стратегия да се преработи така, че целевата група наистина (а не само на книга) да са научните организации и университетите.

Весело наблюдение №3:Цел номер  2 на ЕС изисква 3% от БВП инвестиции в научна и развойна дейност. Такова нещо изобщо не се залага в тази стратегия. Може би пък ако искаме да дръпнем трябва да  заложим поне 2.5% като  поне 1.5% трябва да дойдат от държавата. Поне, защото  българският бизнес няма да може да вложи 1% в истински научни изследвания  (а не в клинични и други тестове, които бизнесът обявява за научни изследвания. Толкова е весело – някои отчита нещо си като научни изследвания, друг пък му вярва. Само дето  с лъжи няма да стигнем доникъде).

Весело наблюдение №4:  Е, имаме си стратегия. Но я вижте, каква част от БВП се отделя за наука. Като се замисля насред веселието – вече 25 години се източва кръвта на българската наука. Тук никакви сладки приказки, записани в стратегия няма да помогнат. Друго трябва да се направи.

Весело наблюдение №5:Цел 3 на 1-ва страница в стратегията е формулирана много лошо. Оригиналната формулировка на ЕС не е такава. Е, поне може цел №3 да се формулира както е формулирана в документите на ЕС.

Весело наблюдение №6:  Цел №5 на 1-ва страница няма отношение към развитието на научните изследвания.  Не трябва на учените да се прехвърлят задължения, които са задължения на други части на обществено-икономическата система. Може би пък в стратегията за научни изследвания от целите на ЕС на 1-ва страница трябва да останат тези, които имат отношение към научните изследвания и тяхното развитие.

Весело наблюдение №7:  на стр. 1 от стратегията не е подчертано кои научни изследвания са основно конкурентно  предимство. А дали пък не може да се запише както в документите на развитите държави:
„При реализирането на тези цели фундаменталните и приложнинаучни изследвания и иновациите повече от всякога са основно конкурентно предимство в глобалното икономическо състезание…”. Може, но не се записва. Защо ли?  Ами защото вероятно на някои им е  весело да гледат гнойните рани по все по-измършавяващото и загиващо тяло на българската наука.   

Весело наблюдение №8: В стратегията пише, че страните от БРИК и други (между които и Япония) ще надминат по БВП 6-те най-развити (между които пак Япония).  Защо ли пък да не ви кажа: хайде да не бързаме толкова да отписваме САЩ, Германия, добрата стара Англия, Франция, Китай и Япония).  Тези приказки, кой кого ще изпревари ще се видят към 2050 година. Те нямат отношение към стратегията. Каквото има отношение, е че тези от БРИК масивно инвестират в истинската наука (а не в дискурси на бельо и други такива). Затуй и се развиват бързо и могат например да отделят все повече пари за пропаганда на достиженията си и другите си забележителности чрез хуманитарните си науки например.

Наблюдение №1 от тези, дето  смущават веселието: На стр. 2 в стратегията  пише, че държавите, които имат високи равнища на инвестиции в научна и развойна дейност, демонстрират и висок икономически растеж и увеличаващ се дял на световния пазар на знания и иновации. Е, като е така, каква  са тая  цел за 1.5% от БВП инвестиции в наука у нас? Дали да не напомня, че по-горе предлагам  целта трябва да се смени – поне 2.5% до 2020 г.

Весело наблюдение №9:На стр. 3 от стратегията пише, че България изостава по отношение на инвестициите в НИРД. Не пише обаче защо изостава. Все някой е виновен нали? Ах, каква еретична мисъл ми дойде в главата. Веднага трябва да я изхвърля оттам, че току виж прокарала път на други еретични мисли, като например, че вследствие на следване на погрешни и вече доказано пропаднали икономически идеологии България изостава по отношение на инвестициите в НИРД. Истината обаче май не е никак смешна. Затуй – да караме напред.

Весело наблюдение №10:В стратегията пише, че фиг. 3 показва бързо нарастване на разходите на частния сектор за НИРД. Ех, сега. Всеки начинаещ в статистиката знае, че нещо, което е почти 0, нараства много бързо като процент. И пак си остава малко, нали.  Освен това – какво ли бизнесът у нас нарича научни изследвания. Дали пък ако се направи  сериозен анализ, няма да излезе, че голяма част от тъй наречените научни изследвания не са никакви научни изследвания по същество.  Като си чеша брадата, ми идва наум веселата мисъл, че само четвъртокласен политик може да се опитва да се измъква с такива номера и то само в страни, където няма достатъчно разсъдливи хора. Дали пък с тази стратегия не правим  за смях българските политици и българската държава в очите на чуждестранните дипломати у нас и оттам в чуждите страни?

Весело наблюдение №11:Следват целите на стратегията. Върти ми се една такава мисъл из главата: дали пък тази стратегия не е провал. Ето, почти половината време до 2020 г. мина. По коя от целите барем е направено нещо съществено? Май  няма нищо съществено направено по формулираните цели. Нито национална научна политика е формулирана, нито се прави нещо за построяване на общество на знанието, а за нарастване на дела на екотохнологиите в националната икономика хайде въобще да не почваме да говорим.  Тогава защо не вземе да ги преформулираме тези цели? Образно казано - българската наука е на смъртно легло и трябва първо да се спаси, а после да се приведе в състояние да тича и да гони и да стига бързо бягащи цели.

Наблюдение  №2 от тези, дето смущават веселието:На стр.4 от стратегията пише, че стратегията осигурява стабилна рамка за развитието на изследователските институции и на научната и иновационната дейност в България за следващите 10 години. Да се чудиш тук, да се смееш ли или да плачеш. Нищо такова не се случва. Друго се случва - разсипване и унищожение на българската наука и криминално „усвояване” на парите за наука.

Весело наблюдение  №12: На стр. 4 от стратегията пише, че стратегията е разработена с разбирането, че научните изследвания, технологичното развитие и иновациите са двигател на съвременната икономика в модерните общества.  Възниква весел въпрос: ами като е така, защо бе разсипан БАН – основния център на научни изследвания в България?  Дали пък БАН не трябва да се разсипе, та парите за наука трябва са се „усвояват” от организации, които нямат нищо общо с науката.

Весело наблюдение №13:На стр. 4 в стратегията пише, че предимство се дава на програмното финансиране. В настоящите условия, това е страхотно веселяшко изпълнение  и както се видя тоя подход е пълен провал – едни пари бяха „програмно” и скандално усвоени без никаква полза за науката и обществото. Само откровен веселяк може да заложи на предимство на програмното финансиране при умираща национална наука. А може би пък, друг подход да трябва тук.  Като например първо да се гарантира финансиране над прага на минимално необходимата за съществуване на науката (за  институционално финансиране говоря). Чак след това с програми държавата може да гони  внимателно подбрани приоритети.

Весело наблюдение  №14:На стр. 4  в стратегията пише, че в международен план стратегията отразява стремежа на България за повишаване на инвестициите в науката и технологичното развитие до 3% от БВП.  Как му се викаше на това от една страна  да пишеш, че се стремиш към 3%, а от друга страна да залагаш 1.5%. Доста веселяшко е  и да чакаш по-голямата част от това да дойде от частния бизнес.  Няма да дойде. Ами като не можем да стигнем 3%, признайте си. С 1.5% на книга няма да постигнете нищо. С наистина отделени и правилно разпределени 2.5% ще постигнете доста. 

Наблюдение №3 от тези, дето смущават веселието: На стр. 4 от стратегията пише, че ще има концентрация на публични ресурси и инвестиции в научни институции със съществуващ капацитет в приоритетни научни области и потенциал за тяхното по-нататъшно модернизиране.   Дали няма да е много весело да се запитам – ами като е така, защо няма концентрация на ресурси в БАН?  Защо БАН се разсипва? Къде отидоха ресурсите, които бяха отнети от БАН и какви резултати са постигнати с тях?  Дали пък не се води позорна политика на съсипване на водещия български научен център? Дали пък,  след като няма резултати, този текст не трябва да се преработи (но от истински специалисти, не  от третокласни представители на неправителствени организации. Позволете ми да направя веселата забележка, че ако ще гледаме на науката като на копаня, която трябва да храни световно неизвестни и тотално некадърни „експерти”, които да произвеждат весели писания като стратегии за „развитие” на науката, това трябва да се напише, за да е ясно и истинските учени да си хващат шапката и да се махат от тая държава).

Весело наблюдение №15:на стр. 5 в стратегията е написано – включване на частния сектор в научно-иновационните процеси.  Като се замисли човек, навсякъде при нормалния капитализъм частния сектор е един от двигателите на научно-иновационните процеси. И веднага възниква въпроса – а защо у нас не е така и трябва да го включваме? Значи нещо му има на българския частен сектор и като така трябва много да се внимава коя точна част на българския частен сектор да се включи в научно-иновационния процес. Защото вече видяхме, че има една част, която с удоволствие „усвоява ” парите за наука, примлясва и се оглажда за още, а резултати от това – никакви. Тая част от българския частен сектор определено трябва да се изхвърли от научно-иновационния процес, а не да се включва в него.

Наблюдение №4 от тези, дето смущават веселието:На стр. 5  от стратегията пише: насърчаване на свободното движение на хора, знания и технологии. Да има такова – към Терминал 2 на летището. Каквото ни е нужно на нас сега са мерки за спиране на изтичането на мозъци, а не стимулирането им да изтичат.

Весело наблюдение №16:На стр. 7 в стратегията е описана структурата на Националния съвет за научни изследвания и Националния съвет по иновации. Там пише, че в тези съвети влизат неправителствени организации и други заинтересовани страни в областта на науката и иновациите. Възникват доста въпроси – кои точно неправителствени организации  и други заинтересовани страни влизат в тези съвети и каква точно е заинтересоваността им? Колко от тези неправителствени организации и други заинтересовани са проводници на доказано пропадналите неолиберални идеи довели до съсипване на българската икономика и българската наука. Повече ли са представителите на тези организации като бройка от представителите на БАН, които доказано произвеждат голяма част от научните постижения и иновации у нас. Повече ли са представителите на тези организации от представителите на университетите, които произвеждат другата голяма част от научната продукция и иновации. Има ли в тези съвети представители на неправителствени организации, които непрекъснато и до днес облъчват населението с телевизионни послания, че наука и технология не ни трябвали. Какво правят такива хора в съветите и кой ги е допуснал там?

Весело наблюдение №17:На стр. 10 на стратегията пише, че малките и средни предприятия имат ниска иновационна активност, а големи такива, които да имат собствени иновационни програми - няма. Пише, че частния сектор дори не кандидатстват за готовите пари от Националния иновационен фонд. Как при това положение чакате от частния бизнес да надвиши държавните разходи за научни изследвания? Трябва ясно да се осъзнае, че съществена част от българския частен бизнес  е различен от частния бизнес на Запад, чиято първа цел е да използва науката и технологиите за придобиване на преимущества пред конкурентите. В полето на разходите за наука трябва да бъде допусната само тази част от българския частен бизнес, която работи на същите принципи като частния бизнес на Запад. Тези, които гледат да „усвояват” пари от парите за наука за  изследвания върху дискурси на бельо, изследване на движението на гребена във фризьорския салон и други подобни „бизнеси” трябва да бъдат изхвърлени веднъж завинаги от достъп до финансиране за научни изследвания.

Весело наблюдение №18:На стр. 10 от стратегията се говори за активността на неправителствени организации създадени по модела на американските мозъчни тръстове. Точно тези неправителствени организации са носителите и подкрепителите на пропадналата идеология, която съсипа българската икономика и затрива българската наука. Защо, след като са влияли върху управлението на науката и следствието е било разсипване на науката и чудовищен провал на мерките (включително и на тази стратегия) на тези организации се отделя място, колкото на БАН? Колко провала и гърмежи трябва да станат още, за да се разбере, че тия организации са вредители? Не гледате ли телевизия, в която представители на тези „тръстове” приказват как не трябвало да развиваме национални наука и иновации, защото сме много изостанали? Не са ли и те виновни за разсипването на българската наука? Кой би търпял такива в Германия или Франция?
А може би трябва да се напише истината за вредното влияние на неправителствените „мозъчни” тръстове и за участието им в разсипването, а и в източването на парите, предназначени за развитието на науката в България. Дали пък да не  се изхвърли споменаването им от стратегията. В коя стратегия на развити западни държави са споменати тези организации? В никоя, защото приносът им към науката е никакъв. Но по-натам в стратегията  ще стане още по-весело по повод на тези организации.
Весело наблюдение  №19:На стр. 11 от стратегията е написано, че запазването на ниво 0.35% на публичните разходи за наука не може да гарантира необходимото качество на изследвания и поддържане на минимален образователен и научен потенциал на обществото и индустрията. Защо след като това е било ясно, бюджетът на БАН бе свит драстично, а водещите в научните изследвания университети бяха притиснати до стената? Значи някой е знаел, че науката се затрива и е усилил скоростта на затриването?  Дали пък  да не се напише истината, а именно, че на  висши ръководни позиции в държавата доста често се издигат хора, които затриват единственото, което може да ни направи сносна държава и относително богато общество – науката и технологиите.

Весело наблюдение №20:На стр. 14 от стратегията се говори за архаичния модел на управление на научните изследвания. Искам да напомня, че рибата се вмирисва от главата и  някои  от авторите на стратегията са си вкарали мощен автогол, защото големите възможности за управление са по високите етажи на модела на управление. Нали така – колкото по-високо в йерархията – толкова по-големи възможности за управление.  А ръководствата на БАН и на университетите са средния етаж на модела на управление.  Откровена веселящина е да се говори, че ЗРАС подобрява мениджмънта на човешките ресурси и обновява академичния състав. Ако трябва да се изразя в стил комедия от Шекспир – то каквото съм твърдял, го казвам и сега – ЗРАС отваря пътя на маршируващата посредственост и още по-маршируващата некадърност към високите управленски постове в българската наука. Оттук натам е лесно да предрека, че ако този закон не се промени, в българската научна политика ще се редуват провал след провал. 
И по-надолу: още нещо весело от стратегията – няма обмен на млади кадри между университетите и БАН. А защо не идват младите кадри в БАН? Ами я погледнете какви са заплатите в БАН? Защо тези заплати нарочно се държат ниски за  да няма  приток на млади кадри в БАН? В главата на кой веселяк се роди тази идея? Препоръчвам името му да бъде извадено на показ. Този човек може и да е веселяк, но  си има име и титла. Хайде да го прославим заради заслугите му – време е научната общественост както и широката общественост да научат това име.
Следва раздут административен щат. Следващото много весело нещо. Кой пише моля ви се за раздут административен щат?  Дали някой ще посмее да изкара списъка с бонусите и хонорарите, получени за писането на тези бисери?  А има и още – утежнени административни процедури и слабо използване на съвременни онлайн технологии  за подпомагане на административната дейност? Това вероятно си го е смукал от пръстите някой „юнак” от „мозъчните тръстове”. Да, но аз съм заместник-директор на институт от БАН. И счетоводството ни и личен състав масивно използват онлайн технологии. И коя процедура моля е утежнена и как? Как е  възможно такива несвързани брътвежи да намират място в национална стратегия? Защо ли се питам.  Да управляваш научна организация в тази страна никак не е весело. Виж писането на стратегии в последните 25 години си е друго нещо. Хем весело, хем доходно.

Весело наблюдение №21:На стр. 14 в стратегията пише, че до 2010 България не разполага със стабилна визия и стабилна финансова политика за развитие на науката. Това си е веселяшко послъгване, защото в периода 2005 – 2009 години имаше стабилна финансова политика. Виж, че в 2010 г. това вече го няма, е друг въпрос.  И липсата на средства за наука ни поставя в позицията на силно изоставаща държава от средните нива за ЕС. Така е. И какво бе направено за 4 години оттогава?  Нищо. Тогава не ми се сърдете, че пиша истината, каквато е: тази стратегия е грандиозен провал. Тя не подобри нещата – тя ги влоши.

Весело наблюдение  №22:На стр. 15 в стратегията пише, че България има най-неблагоприятната структура на секторното финансиране на науката, характеризираща се с висока тежест (тежест??? – каква дума!!!) на публичните разходи (70%) за сметка на останалите…. Дали добре разбирам, че тук някой веселяк се оплаква, че му тежат мизерните държавни разходи за наука? Че нали по-горе се признава, че тези разходи са под минимума за нормално функциониране на научните организации и научните изследвания?И нали вече с хумор отбелязах, че българският бизнес е различен от този на запад и поради това частните разходи за наука са далеч под мизерните държавни разходи. Ами защо не си го напишем, както си е: държавните разходи за наука и иновации са мизерни, а на частния бизнес са още по-малки. Така не може да продължава. Всъщност може, но скоро ще останете без наука и ще ви се смеят, че имате държава, а управлението на националния елит я е превърнало в бардак и бантустан като систематично унищожило научно-иновационната подструктура на социално икономическата структура. Но карай да върви, важното да е весело и сладко да се дъра-бърим по телевизиите как се грижим за учените, пък те незнайно защо умират от глад и бягат зад граница и как се грижим за науката, пък незнайно защо  оборудването за нищо не става и резултатите никакви ги няма. И виновни има разбира се – феодалните старци от БАН. Че кой друг.  Да, да, виновни са те и за това, че науката е разсипана и затова, че държавата е разсипана и за всичко каквото можете да се сетите.  И като отрежем финансирането на БАН, всичко ще се оправи. Е оправи се – от щастие хората започнаха да се самозапалват по площадите.

Весело наблюдение №23:На стр. 15 от стратегията пише: На четвърто място – неблагоприятна структура на разходите в държавния сектор и липса на концентрация на ресурсите. Преобладаваща институционална подкрепа на много на брой научни организации и много нисък дял на програмно-проектното финансиране. Тъй ли? А-ха, някой развива веселата идея, че разходите са мизерни, но въпреки това не са концентрирани. Аз като човек свикнал да мисли, ваша милост,  си мисля, какво ли ще стане, като хем разходите се държат мизерни, хем ще се концентрират.  Много ми е интересно някой да пише, че разходите не стигат за нормално функциониране и после да се оплаква, че преобладаващата част била за институционално финансиране. Ами що не вземете да направете първо разходите достатъчни за оцеляването на българската наука и още дайте отгоре, па тогава увеличавайте дела на проектното финансиране. И след това четем – научните организации били много. Така ли? А кой нарои университетите. И кой разрешаваше това? Е как кой – феодалните старци от БАН разбира се.

Весело наблюдение №24:На стр. 15 от стратегията пише, че липсва конкурентна среда и независима външна (международна) експертиза на научните идеи, разработки и резултати. Веселите ситуацийки  с международните експерти на сесиите на Фонд Научни изследвания в последните години  дискредитира  идеята за международна експертиза.  Пък може и нарочно да е било, знае ли човек.

Весело наблюдение №25:На стр. 15 в стратегията пише,  че има изкуствено разделение на науката и висшето образование, че това било следствие на стара политика, че трудно да преодолява виждането за университетите като чисто образователни структури. Е, тука на 20 метра от мене има един Макс-Планк институт и там хората казват,  че няма нищо по-ефективно от система от институти, занимаващи се само с наука. Явно много са прости тия, къде ще се мерят с акъла на „гениите”, писали как беше „на коляно” стратегията. Защото ако се вържем на акъла на „тъпите” германци, трябва да признаем, че  БАН е национална ценност, която трябва да се пази и усилва, а не да се разбива. И тъй, политиката си е била наред някога. Виж, че университетите бяха така неолиберално транжирани, че науката в тях да е зле, е отделен въпрос.
Добре де, като искате стимулиране на науката транжираните университети, отпуснете допълнителни пари на БАН за да създаде допълнителни специални позиции за университетски преподаватели  и вместо да товарите университетските преподаватели като магарета, дайте им възможност да имат временен престой в БАН на тези позиции. Като искате студентите да се интересуват от наука, дайте още пари на БАН да поддържа стажантски позиции, които да се заемат от студенти, които през лятото да се занимават с наука. Отпуснете пари  във всеки институт на БАН да има 10 специални позиции за университетски преподаватели и 20  позиции, на които да могат да бъдат назначавани за известно  време  студенти и стажанти. Така ще вдигнете нивото на науката в университетите.

Весело наблюдение №26:Ва стр. 16 от стратегията се споменава оскъдността на финансовите инструменти  и че националните фондове за научни изследвания и иновации не са достатъчни. Някак си тук ми става весело Не  са достатъчни за какво? - след грандиозния скандал във Фонда за научни изследвания тоя фонд е напълно компрометиран. Тук няма място за конкретика, но фондът е конструиран така, че дейността му да води до скандал след скандал. 98% от проблемите са следствие от неправилна организация  е казал Деминг. Деминг ли? Кой беше тоя?   Добре, че няма секторни програми, защото още пари щяха да се „усвоят”. И нали прочетохте какво ви написах за Фонда за научни изследвания.   

Весело наблюдение №27:На стр. 16 от стратегията се критикува неизползването на структурните фондове на ЕС за подкрепа на науката у нас. Така е. Тук обаче има един много тежък въпрос, който  така нескопосано  се заобикаля, че на човек чак да  му стане весело и благо на душата. Та въпросът е: Защо, след като е видяно, че дори Румъния иска оперативна програма за наука в периода 2007-2013, нашите преговарящи не са поискали такава за България? Кой български политик причини това на българската наука? Време е това име да бъде обляно със заслужена слава и поставено на пиедестал, та всички да го знаят.  Нека тук спомена още нещо – оперативната програма, включваща науката, както е конциптирана, ще бъде пълен провал. Защо си мисля така ли? Ами ето защо:За последните 25 години от българската наука бяха изгребани над 15 милиарда евро и бяха „усвоени” незнайно къде. Да се разчита, че сега ще вкараме 150 милиона евро и нещата ще се заметат е пълна илюзия.  Предупреждавам, че тази оперативна програма, както е направена, ще има маргинален ефект върху българската наука. Но вече чувам как щяло сега малко да се направи, пък после още малко. На тези мъдреци, дето си смучат тези неща от пръстите да взема весело да им кажа: за да се случи каквото и да е има да се прескачат доста прагове. Един от тях е инвестиционният . Ако инвестициите са подпрагови (а в тази програма те са) то ще си останете само с приказките и в 2020 г пак ще сме си на опашката в Евросъюза. Ако един охлюв тръгне да изкачва прагове, доста е вероятно да умре нейде из праговите дебри. Друг подход трябва тука.    

Весело наблюдение №28:На стр. 17 от стратегията пише, че е време да се  въведат нови финансови инструменти като програми за начален капитал и рисков капитал. Като човек, изнасящ лекции и пишещ статии за дейността на венчърните фондове, да взема да попитам направо: кой болен мозък от коя неправителствена организация написа неща, които бизнесът трябва да прави, като задължение на държавата в държавната стратегия  за научни изследвания?  Много е смешно да се пищи от една страна, че държавата не трябва да се бърка на бизнеса, а от друга страна да се пише по стратегии, че тя трябва да му върши работата. Ами напишете, че трябва държавата и да му сменя памперса на бизнеса, за да е ясно на запознатите, че някои от писателите на стратегията нищо не разбират от съвременен капитализъм и от това кой какво трябва да прави в модерна капиталистическата обществена система. Като си помисля, защо не пратите тоя текст  в стратегията за развитие на икономиката (ако има такава). Аз бих изхвърлил всякаквите неолиберални неправителствени организации от писането на каквито и да са стратегии за развитие на българската държава.  Виж да разбиват чужди държави весело ги бих използвал.

Наблюдение №5 от тези, дето смущават веселието:На стр. 17 от стратегията е писано за данъчните стимули за научно-изследователската и развойната дейност и се пише за нисък корпоративен данък и други такива.  Тоест според авторите на стратегията данъчни стимули има. Ех, че весело! Защо няма тогава резултати?Много просто – ей така ангро дадените данъчни стимули  бизнесът си ги прибира в джоба и чака за още. Данъчните стимули трябва да се дават по конкретен повод и за конкретни резултати. Например: данъчни стимули за въведена иновация – въвеждаш иновацията и тогава, за 2 години ти се намалява корпоративния данък. Ако до 2 години не въведеш друга иновация, данъкът ти се вдига. Но става дума за истински иновации, а не за иновации от типа секретарката на шефа си сменила бельото  от чисто бяло на бяло с извезано розово сърчице върху него.

Наблюдение  №6  от тези, дето смущават веселието:  На стр. 19 е написано, че Фондът за научни изследвания през годините се е развивал като модерен европейски инструмент за насърчаване на научните изследвания.  ???? Когато се стигне дотам, в държавните стратегии да се пишат опашати лъжи, значи държавата отива на зле.Модерен???? Европейски??? Че къде в Европа се дават пари за изучаване на науката дискурс на бельото и къде по модерния свят начело на аналогичния фонд се поставя анголски „професор”, чиято научна дейност е едно абсолютно нищо? Фондът за научни изследвания е силно компрометиран и дискредитиран. Най-добре напишете истината за този фонд  – че той се превърна в трансмисия за пренасочване на и без това нищожните пари за наука в джобовете на  недостойни физически и нямащи никакво отношение към науката юридически личности.

Наблюдение №7 от тези, дето смущават веселието:На стр. 20 от стратегията  пише, че е необходимо поетапно увеличаване на публичните разходи за наука и развойна дейност.  Половината време на тая стратегия изтича,  публичните разходи не само на се увеличени, ами и  са силно намалени. Ако това не е грандиозен провал, здраве му кажи.

Весело наблюдение №29:На стр. 20 от стратегията пише, че , че е важно да се създаде благоприятна среда за стимулиране на връзките между науката и бизнеса и това да е предпоставка за увеличаване на частните инвестиции в наука и образование. Вижте сега – с мантри и заклинания няма да стане работата. Връзките наука – бизнес могат да се направят изключително  просто и ефективно. Как? – е, нали не се надявате на безплатен съвет, след като досега са пръснати десетки милиони за заплати, хонорари и бонуси, а връзката все я няма. В допълнение трябва де се издали нормалния бизнес от гледащите да  „усвоят” държавни пари бай ганьовци  и този нормален бизнес да се стимулира през иновационните фондове на икономическото министерство. А парите за наука във връзка с бизнеса трябва да отиват в научните организации и университетите, а не в бизнеса. Как  - този съвет също не е безплатен поради гореспоменатата причина. Научете следното – хубавите идеи струват пари и то много пари. Пък ако искате – карайте като досега. Чакат ви катастрофа след катастрофа.

Наблюдение №8 от тези, дето смущават веселието:  Част 4 на стратегията е посветена на човешките ресурси. Тук са едни от най-грандиозните провали на тази стратегия.

Наблюдение №9 от тези, дето смущават веселието:На стр. 21 в стратегията пише, че проблемът с ниското заплащане на учените в повечето научни организации се дължи основно на архаични методи на управление и липса на визия за развитие на човешките ресурси в самите организации. Това е толкова весело, че чак граничи с откровена идиотщина.   Като заместник-директор ви казвам:  я се опитайте да уволните някой некадърник. Ще ви отрови живота, а в редките случаи когато успеете, ще ви замине щатната бройка.  Напишете истината, а именно, че ръководителите на научните организации нямат никаква свобода да се освобождават от некадърниците и нямат никакви ресурси да стимулират най-добрите учени. А ниското заплащане, особено в БАН е резултат от държавна политика на унищожаване на националния научен център. Ако беше друго, държавата досега отдавна да е направила заплатите в БАН най-високите в сектора, защото там работи елитът на българската наука и се произвежда най-много научна продукция. Нали така. Като се замисля, в сила е 1-ви закон на Витанов: колкото е по-малка научната продукция на една организация в сектора образование и наука, толкова са по-високи заплатите в нея.Държавата спокойно може да покаже воля и желание да го направи, като повиши рязко заплатите в БАН. Хайде покажете най-накрая и на дела, че милеете за наука. Стига сте приказвали едно, а сте правили друго. С лъжи не се стига далече.  Ако не вярвате, погледнете къде е България, а после погледнете къде е Германия. А едната от двете страни беше напълно разрушена преди 70 години, нали?

Весело наблюдение №30:На стр. 21 от стратегията пише за отдръпването на младите хора от академичната кариера. Защо се отдръпват? Тука вече не е никак весело - управленското безумие на най-високо държавно ниво е стигнало дотам, заплатите на тия хора да не им стигат за храна. Какво искате?-гладни жадни, голи, боси и бездомни младежи да ви произвеждат научна продукция,  че да можете да изглеждате що годе добре в Европа ли? Нищо такова няма да стане.  Ако искате да се промени нещо, почнете с повишение на заплатите и то не само на младите хора, а на всички качествени учени. Махнете некадърниците и откровените злосторници от всички ръководни позиции. Махнете от тези позиции  неолибералите, който се плетат като пиле в кълчища,  каканижат и  правят откровени глупости. И преди да кажете, че съм някой глупак, да ви кажа –хич не си и мисля, че ще го направите. Нали така? Ха наздраве.

Наблюдение №10 от тези, дето развалят веселието:На стр. 22 от стратегията пише за неблагоприятния възрастов профил на учените. Ами напишете най-накрая истината: този профил е резултат от некадърната финансова политика на най-високо ниво по отношение на научно-изследователските структури и системи в държавата. Това е резултат от некадърната политика на държане на заплатите в науката ниски. Ножът е опрял да кокала.  Истинските учени на България се изтребват физически.  Колко весело, а!

Весело наблюдение  №31:На стр. 23 от стратегията пише, че мобилността, като основен инструмент за научно и професионално развитие на българските учени е много слабо застъпена в българските научни организации. Малко по-надолу пише, че има концентрация на научната дейност в столицата.  Като човек, писал книга  (на английски) за математическо моделиране на регионалното развитие, нека весело да отбележа: каквато  е регионалната политика, такива са и резултатите. И като всичко е концентрирано в София, за каква мобилност говорите?  Та този текст за мобилността не е ли преписан от някой чужд документ. Ако искате регионални центрове, дайте специален бюджет и БАН ще ви ги направи и задейства. Но като  човек, занимаващ се с икономика нека да отбележа с доста доза ирония  – не става така – искаме БАН да развива хем науката, хем иновациите, хем регионални центрове да поддържа и непрекъснато да намаляваме бюджета му. Няма да стане така – все едно седите на брега на българска река и чакате рибата сама да скочи в тигана ви. Е такива прости български риби няма. А като гледате резултатите за мобилността, помислете си колко е интелигентен и този, който е нагласил тигана и чака. Я да взема да ви препоръчам рязко повишаване на бюджета на БАН и записването на задачата за създаде регионални центрове в стратегията.  Парите, а не андрешковските мераци движат света.

Весело наблюдение №32:На стр. 23 от стратегията пише: следва да се отчете поетапното нарастване на персонала, зает с НИРД в сектор предприятия за последните три години при тенденция на намаляване на учените в държавния сектор и почти липсата на учени, заети в неправителствените организации. Това е толкова весело, особено за човек като мен, който добре знае какво е положението с изследванията във фирмичките и у нас и в корпорациите тук на Запад.  Та от тази гледна точка думата поетапно май трябва да замени израза – нарастване от никакъв към мижав. Но да се съсредоточим върху скандалното признание за липсата на учени в неправителствените организации. Тогава идва въпросът – що щат тез юнаци при писането на стратегии за развитие на каквото и да е свързано с науката. Ясно е що щат – хонорарчета  за документи, които да съсипят истинските научни структури и да им освободят пътя да се развяват полите както намерят за добре. Кой  допуска  организации с доказана липса на научен капацитет да пишат стратегии за науката и иновациите?  Моментално изхвърлете тези вредители от всички структури, определящи бъдещето на науката и иновациите. По това ще се съди наистина ли искате да направите нещо за българската наука.И понеже в стратегията директно е признато, че неправителствените организации нямат капацитет, защо ли да не се осветлят  имената на тези, които са знаели това, но са им позволили да участват във взимането на каквито и да са решения и писането на каквито и да са документи, свързани с науката. Не е ли престъпление и вредителство срещу държавата, да знаеш, че някой е некомпетентен и да го пускаш до ти определя накъде да се развива подсистемата, която ти гарантира конкурентноспособността в глобализиращия се свят? Е, ако не е, нека да чуем имената.  Ако ли пък е, нищо няма да чуем. 

Наблюдение №11 от тези, дето развалят веселието:  На стр. 25 от стратегията  се говори за достъпа до пълнотекстовите платформи. Дали пък да не алармирам, че този достъп в последните години се свива все повече. Например няма достъп до изданията на Американското физическо общество. Каква качествена наука ще се прави у нас, като човек не знае какво  се прави във водещата в науката страна по света? Защо човек трябва да ходи в чужбина, за да получава тази информация? Ето ви типичен пример за  весело безхаберие и липса на усет за това, какво е важно. Явно финансирането на изследвания върху дамското бельо е много по-важно от това човек да има достъп до статиите на американските нобелови лауреати. Далече ще стигнем така, да знаете. Не само до девета ами и до 143-та глуха.

Весело наблюдение  №33: На стр. 25 от стратегията пише, че науката в България има значим потенциал в повечето направления на научни изследвания. Я гледай ти, значи проблемът не е в учените и техния потенциал, както крещеше един финансов министър. Проблемът е в нечия управленска некадърност, която роди безумната идея да се мачка БАН (където е най-големият потенциал) и да се свива и направо краде от финансирането на истинската наука, че да не може да се прояви потенциала й. Юнашки дела като безобразното отношение към българските учени и наука в последните 25 години непременно трябва да се подчертаят в стратегията. Няма как да мъчиш някого, да го държиш на хляб и вода и  след това да се правиш, че нищо не е било и да тръгнеш да искаш каквото и да е от него, като продължаваш да го държиш на хляб и вода. Това е тотално безочие, което трябва да бъде преустановено веднага. А ще бъде ли преустановено? Не, няма. И мобилността по посока на Терминал 2 на летището и оттам по-света ще продължи и така ще се изпълнява стратегията. За стратегията за съсипване на държавата и на науката говорим.

Весело наблюдение  №34: На стр. 28 от стратегията пише, че е необходимо да се стимулира публикуването в  утвърдени и престижни списания.  Какво е направено тук за 4 години? Колко публикации в престижни списания са стимулирани и как са стимулирани?Както виждате – приказки много, дела никакви. Ама нали знаете какво е утвърдено и престижно списание? Не всяко е такова.  

Весело наблюдение №35:На стр. 29 от стратегията пише, че е  важно, участието на български учени в международните мрежи да има финансова и интелектуална възвращаемост. Важно е да има интелектуална възвръщаемост и такава има. Кой написа обаче, че трябва да има финансова възвращаемост? Похвално скъпчийство и стиснатост,  браво.  Дали пък да не споделя, че тука, по макс-планковските земи считаме за важно  в главите на  учените да постъпват новите идеи и знания, който иска да прави от това пари, да бъде така добър да организира националната научна и иновационна система така, щото тези нови идеи и знания ускорено да се превръщат в иновации и технологии. Такова нещо няма. Седим и броим колко пари са ни донесени по проекти. Щото друго не можем явно.  Дали пък не се лъжа? Е то лесно ще се види.  Например като махнете текста за финансовата възвръщаемост и включете текст, че националната научно-иновационна система не е добре организирана, за да материализира идеите и знанията в пари, като толкова искате да пишете за пари. А и още неща трябва да се направят.  

Весело наблюдение  №36:  На стр. 30 от стратегията пише, че участието на България в програмата за конкурентноспособност и иновации не е достатъчно активно. Тъй. И какво сега, българските учени ли трябва да вършат работата на българския бизнес? Защото в бизнеса стават стотици хиляди фалити и никой не казва нищо, а българските учени видите ли са феодални старци, нищо не разбират, пък я как тъй са добре представени по класациите, доста по на предни места, отколкото е България по икономическите и други класации.И като това е така, май на други места трябва да се ругае и на други места  се пилеят пари и част от стратегията да се прикрие тая работа, е масивното крещене срещу учените.

Весело наблюдение №37:На стр. 36 от стратегията пише, че с малки изключения научната инфраструктура не е съвременна. Другото какво пише е без особено значение – какво може да се иска когато научната структура не е съвременна. Предлагам да се напише, че виновни за остарялата научна инфраструктура са „тъпите” учени, тъй като не отделят от  „огромните” си заплати за да поддържат научната инфраструктура. След като почти цялата стратегия е една подигравка с българската наука и българския учен, защо да не напишем и това. Или ако сме сериозни, ще напишем, че виновно за тая работа е изгребването на милиарди от необходимите пари за наука и прахосването им без ефект. А сериозни ли сме?

Весело наблюдение  №38:Част 8 на стратегията започва с приказки за развитите държави и констатации за влошаване на научния ни потенциал.  Нито едните приказки, нито другите допринесоха нещо за 4 години. Дали пък да не отбележа, че  учените достатъчно са дразнени  с празни приказки и с никакви действия. Махнете приказките за това, как ЕС изостава, махнете какво било в САЩ и Япония.  Ние се мъчим  да оцелеем като научна система, стратегията ни говори как САЩ и Япония си делят пазари.  Браво. Така ще оцелеем.

Весело наблюдение №39:  На стр. 37-38 от стратегията  се говори за ефективно управление на науката като икономически фактор. Най-тъпата гледна точка на науката е да се мъчиш директно да правиш пари от нея. Е, мъчиха  се неолиберални юнаци 25 години и какво стана? Колко още ви трябва, за да разберете, че този подход е пълна тъпотия. Още 250 години ли?По-натам в стратегията пише, че не се развиват иновативни и наукоемки технологии, а научния капацитет пада. Ето, човек сам си и констатира провалите, но продължава да си планира и стратегира как директно да вади пари от науката.  Ако ми позволите, ще отбележа не много весело, че трябва да се смени подхода за управление на науката. Тя е двигател, а не купчина желязо, което можете да предадете на вторични суровини и да вземете някой лев.

Наблюдение №12 от тези, дето смущават веселието:На стр. 40 от стратегията има изводи. Четем за поетапно увеличение на средствата за научна дейност и технологично развитие – пълен провал тук за 4 години, четем за гарантиране на пазарна устойчивост на новите научни разработки – гоним май пак парата, а? Така нищо няма да стане. Четем как държавата ще определя бизнес-модела на звената, които биха реализирали успешно иновации в рамките на публично-частното партньорство. Е видяхме какво се получи  – бръснарници, фризьорници и неправителствени „институти”  ефективно „усвоиха” парите. Де ги пазарно-устойчивите научни разработки и успешните бизнес-концепции. Пълен провал.
Не мога да разбера защо в тая стратегия за науката непрекъснато се говори за бизнес-модели, пазарна устойчивост на научни разработки и други такива работи, чието място никак не е в тая стратегия. Тези текстове трябва да се махнат. Според мене стратегията е умряла, още докато е била писана. Доста пъти съм го писал, но кой да чуе. Е, като не чувате, чака ви провал след провал.  Замисляте ли се обаче, че всеки един от тези провали намалява капацитета на българската наука?  То винаги е така – херувимчета и серафимчета, цветя и рози, положението се влошава, ама карай, още цветя и рози, приказки по телевизиите как се грижим за науката и учените, докато един ден всичко рухне. И виновни разбира се – няма. А, забравих – феодалните старци като мене. Те винаги са виновни.

Весело наблюдение №40:На стр. 41 от стратегията се изреждат нерешените проблеми пред българските управляващи и пред академичната общност. Пак чакаме на еврофондове и инвестиции от частния сектор, че да увеличим финансирането на науката. Ще си чакаме така до 2020 г. Изгребани са милиарди. Колко ли инвестиции мислите, че ще дойдат с чакане? По-натам става още по-весело. Липса на съвременни методи на управление, пише по-натам. И какви съвременни методи видяхме от тия, дето са го писали това. Поставяне на анголски „професор” начело на Фонда за научни изследвания със съответните последствия.  Нисък дял на програмното финансиране – пише го за кой ли път. Ами то цялото финансиране е подкритично – и цялото да го направите програмно резултатът ще е един  и същ – смърт на науката.  И т.н. и т.н, въртим-сучем, само не казваме истината – храним магарето с камъни и чакаме злато да излезе отзад. Е няма да излезе.  И тогава защо ли да не напишем истината - с подкритичното финансиране обричаме науката на смърт. А с това умира и надеждата, че ще станем що годе свястна държава.

Весело наблюдение  №41:От стр. 42 от стратегията започва визия за развитие на научно-иновативната система.  Почваме  с приказките – амбицията на правителството – да създаде условия за постигане на целите на европейската стратегия 2020 – кое по-точно – 3-те процента от БВП за наука ли?  И после се леят едни приказки за условия и осигуряване на качествени научни изследвания  - ама как – чрез концентрация на ресурсите. И тъй като ресурсите са мизерни – концентрираме ги и където няма  ресурси – тая част от науката умира. После се усещаме, че наука на парче не се прави, но е късно. Приснишаваме се и чакаме да се забравят „мъдрите ни дела”.  Колко весело, нали?

Весело наблюдение №42:  На стр. 43 от стратегията пише какво гарантира стратегията. Концентрацията на ресурси вече я видяхме.  После почва пак – развитие на съвременни центрове за научни изследвания. Е къде са? – то половината време изтече.  Ефективна система за оценка на научно-изследователската дейност. Е това е точно в моята област на научни изследвания – нищо  няма да стане. Ако някой ви лъже, че ще ви подхвърли 15 количествени индикатора и това ще е ефективна система – много ви лъже. Но я да ви питам нещо, тъй като в макс-планковския здрач привършвам писането на една книжка (на английски) за математическото моделиране на развитието на науката и за оценка на научната продуктивност.  Та вий, ваша милост, правите ли разлика между латентна променлива и индикатор? Щото, ако не правите, а сте тръгнали стратегии да пишете и наука да управлявате, лошо ваша милост (дано не са казвате Седларов), лошо!  И по-натам четем - модернизация на научни организации в синхрон с увеличаване на бюджетните разходи – че останали някой, който още да вярва на тая откровена лъжа?  Подкрепа на утвърдените учени и възвръщане на престижа на професията учен. Видяхме, как ни подкрепихте и как ни хулихте. Абе те тия брадати и опашати лъжи са за Гинес, бе! Ух, какво веселие! Ама защо ли си мисля, че този текст трябва напълно да се преработи. Май нещо почна ди ми се доспива. Пък като заспя, кой знае какво ще почна да сънувам.

Весело наблюдение №43:  На стр. 44 от стратегията са описани принципите   за реализацията на стратегията.  В стратегията трябва да има принципи, но не такива. Принципите трябва да са насочени към науката, а не да съдържат приказки за административни дела.  Ами тогава, защо де не се сменят принципите на стратегията. Стратегията трябва да съдържа принципи за развитие на науката, а не  как всички заинтересовани лица щели да участват поравно – и тези, които наистина произвеждат научни резултати и анголските „професори” и тези, които „усвояват” парите за наука и тези заинтересовани в България да няма наука и в самата стратегия посочени като некомпетентни неправителствени организации. 

Наблюдение №13 от тези, дето смущават веселието:На стр. 45 се изброяват целите на стратегията. Нито една от тези цели не се изпълнява. Провалът е тотален.  И пак връзки с бизнеса и пак директно парици да правим.  И как ще се подобри обслужването  на научната инфраструктура, като на друго място в стратегията пише, че тя е остаряла (тоест за нищо не става). И пак ще повишаваме статуса на учения в обществото. Глупост до глупост, лъжа до лъжа, ако ваша милост ми позволи да отбележа. Ако не ми позволи, няма да го отбележа.

Весело наблюдение №44: От стр. 46 на стратегията започва изреждането на задачите и мерките.  Още мярка 1 е тотална глупост и пълна катастрофа. Ще въвеждаме модел на финансиране, стимулиращ конкуренцията и развитието??? Е видяхме го този модел -   насочен към смазване на истинската наука и пренасочване на парите за „усвояване” без никаква полза за науката и обществото.  О,  и ще се увеличават средствата за финансиране – кой да го вярва това. Концентрация на критична маса от научен потенциал и глупост след глупост и глупост след глупост.  Че нали има концентриран научен потенциал в БАН – защо се унищожава вместо да се укрепва и използва? Защо ли ми се струва, че и  този текст трябва основно да се преработи и очисти от всички глупости и лъжи.

Тотална глупост №1:  на стр. 48 от стратегията се говори за фундаменталните изследвания. Цитирам: „Тъй като финансирането на фундаменталните изследвания е директна инвестиция в световната икономика, то публичното финансиране на такъв вид дейност е обосновано единствено  и само с цел да се поддържа образователния потенциал във висшите ни училища.”   За да подчертая тъпотията на това нещо, нека  направя следната аналогия. Целта на задачката – икономика, основана на знанието, с висока производителност на труда  и благосъстояние на населението, с богати и силни фирми и бизнесмени е тъй далечна като Луната. Значи трябва да идем на Луната. Трябва ни ракета – тристепенна както си му е реда.  Най-отдолу е първата степен – фундаменталните изследвания, после следва втората степен – приложните изследвания и накрая идва третата степен – конструкторските разработки и технологии.  И се появява юнак и казва  - първата степен не ни трябва. Че тя ракетата ще се забие в земята и никога няма да стигне до Луната.  Между другото, кой е той – кой измисли тази тъпотия достойна за златен медал от олимпиадата на тъпотиите?Кажете му името, за да го покрием със заслужена слава.  Трябва паметник да му се вдигне и тоз цитат за вечни времена да го обезсмъртява!

Тотална глупост №2:  Делът на разходите за фундаментални изследвания няма да превишава 15% от общите разходи за наука.  Така ли?  Същият болен мозък, който иска да разбие първата степен на нашата ракета се грижи затова, след като първата степен бъде разбита, изобщо да няма друга първа степен. Това май си е вредителство.  И става много весело.  Ако не е вредителство, кажете името на човека, та да се покрие с още слава. Ако е вредителство, то защо не казвате името на човека?

Наблюдение  №14 от тези, дето смущават веселието:На стр. 49 от стратегията се намира Мярка №3, в която се говори за развитие на научния потенциал чрез създаване на привлекателни условия за научна кариера и тъй нататък.  Привлекателни условия за научна кариера? Видяхме какво се прави от 2010 г. досега, че и преди това. Никакви такива условия няма, не се и  възнамерява и да се създадат.  Гледайте какво пише малко по-надолу в стратегията: „Държавата ще провежда по-ефективна политика, насочена към повишаване на икономическия и социалния статус на учените и към създаване на атрактивни условия за научна дейност, които да им дават достатъчна доза професионално самочувствие”. Като че ли няма друга стратегия, която да се е проваляла толкова катастрофално. Пълен провал, пълна катастрофа. Какво да коментирам повече.

Наблюдение №15 от тези, дето смущават веселието:На стр. 53 от стратегията като задача №2 е формулирана изграждане на устойчива връзка образование – наука-бизнес. Веднага може да се каже, че и това е пълен провал – нищо такова няма, защото не се прави както трябва. Като чете човек стратегията има чувството, че това е стратегия за бизнес , а не за наука. Тоталният провал на тая стратегия показва ясно, че науката не може да се третира като някакъв частен случай на бизнес-активност. Четем как ще се разширяват схемите, предоставящи стартов капитал за финансиране на рискови изследвания и се питаме – какво е това рисково изследване или това просто е преписано от нейде другаде.

Наблюдение №16 от тези, дето смущават веселието:  На стр. 56 от стратегията е написана задача №3: изграждане на благоприятна среда за научна дейност. Никаква такава среда не се изгражда.  Как ще се прави – с въвеждане на оценка на научната дейност. И каква ще е тая оценка? Такава, че пак да издига некадърници на ръководни позиции? Щяла да се развива научната инфраструктура. По мои оценки от науката са изгребани 15 милиарда евро за последните 25 години.  Научната инфраструктура като следствие е мизерна. Не виждам как това нещо ще се оправи – няма да стане нито с безполезните думи в стратегията, нито с мизерните средства по уж оперативната програма за наука.  То времето е преполовено и нищо не се прави.  Къде са осезаемите научни резултати – няма ги. Няма ги поради доста причини – например по какви критерии се купува скъпоструващо научно оборудване? Да не говорим за социалните измерения на науката. Винаги съм твърдял например, че е подигравка  да се раздават награди на този и онзи и дори по два пъти и  същевременно огромната част от учените една да свържат двата края. Използвам и административното си положение и авторитета си, за да смажа в зародиш всеки опит да бъда номиниран за такава награда. Вместо да се чудите какво да пишете, просто оправете заплатите – така ще допринесете за социалните измерения на науката.

Весело наблюдение №45:Обърнете внимание на заплахите от SWOT анализа от Приложение 3. И след 4 години те са си актуални и нищо не е направено. Което е поредното доказателство за провала на тази стратегия.

Весело наблюдение №46:  В приложението за задачите и мерките, марка №3 на стр. 75  е написано справяне с проблема „изтичане на мозъци”. Нищо не е направено. Мозъците си изтичат. Докога?

Нека да спра дотук.  Питам се – нима висшата управленската структура на българската наука може да стигне дотам, че да произведе такава стратегия? Ами явно може.  Може и оттук натам да не се направи нищо. Тогава в 2020 г весело ще констатираме един катастрофален провал.  И ще танцувате хоро на гроба на българската наука.

А какво трябва да има в една стратегия за научни изследвания?

Весели неща стават напоследък из интелектуалния елит у нас. В поредната класация  един български юнак е обявен за по-влиятелен от Сорос. А Сорос знае ли? Толкова не бях се смял от доста време. Е, значи трябва да почакаме следващата класация когато ще го обявят за по-влиятелен и от Ротшилд. Друг пък юнак – „аналитик” заяви, че той бил от добрите и като Гандалф се борел срещу  злото (разбирай срещу държавата, където е роден). Гандалф??? Гандалф???? Нека весело да отбележа – при добрите няма място значи. Е тогава, чуйте гласа на ученика на Саурон от мрачните германски земи, където обаче всичко са прави както трябва. Та  какво трябва да има в  една стратегия за развитие на науката? Ами следното. 

1. Трябва да има политическо разбиране, че науката и иновациите са това, което може да изкара една национална икономика и една държава от всяка икономическа криза.
2. Трябва да има политическо разбиране, че без наука и иновации ни чака лошо бъдеще на бойните полета на глобалната конкуренция.
3. Трябва ясно да пише на 5 реда как си представяме бъдещето на държавата.
4. На още 5 реда трябва да пише какви са основните проблеми пред  държавата.
5. Трябва ясно да каже, че пътят за решаване на тези проблеми трябва да се строи на основата на изследванията и иновациите.
6. Стратегията трябва да е наистина национална – с приоритети не преписани отнякъде, а отговарящи на  най-насъщните нужди на българската държава.
7. Трябва да се напише, че стратегията е фокусирана върху изследванията, а не да се пишат глупости за фундаменталната наука, чиято ценност била да подпомага световната икономика и ето защо ние сме щели да правим еди какво си.
8. Трябва ясно да се каже, че за да има иновации, трябва да има фундаментални изследвания
9. Трябва да се подчертае, че тези, които трябва да извършват изследванията са учените (но истинските учени, а не „професори” от страни покрай Намибия и Замбия).
10. Като основен принцип на стратегията трябва да се запише, че фундаменталните изследвания са в основата на всички общества, основани на науката и че поради това фундаменталните изследвания трябва да бъдат всестранно подпомагани.
11. Трябва като се изброят приоритетите, за всеки от тях да се каже, защо е приоритет и какви цели трябва да се постигнат като е приоритет.
12. Трябва да се запише и не само да се запише, ами и да се издигнат научните  изследвания и иновациите като национален приоритет номер 1 и да се превърнат в главно задължение на държавата. Трябва и да се обоснове защо това трябва да е така на половин страница.
13. Трябва да се посочат силните и слаби страни на българската научна и иновационна система.
14. Трябва да се обоснове необходимостта от политическа подкрепа на фундаменталните изследвания – висококачествените иновации и технология се основават на висококачествени фундаментални изследвания а не на висококачествено смучене на пръсти.
15. В стратегията трябва да се запише като приоритет премахването на бариерите между научните изследвания и научните колективи и бизнеса. Да са каже как ще се направи – като се обособят два вида програми – нетематични (свободни изследвания – 50% от средствата и тематични – другата половина от средствата).
16. В стратегията трябва да се заложат като приоритет изследвания в областта на рисковете за националната сигурност. Ние сме в едно от основните русла по които текат рискове за сигурността на Европа и у нас.
17. В стратегията трябва да се напишат трите функции на научно-изследователската система: изследователска – изследвания и иновации; програмна – въвеждане на стратегическите цели в научни приоритети и изследователски програми; политическа – определяне на главните насоки на развитие на различни системи и планиране на ресурси за постигане на поставените стратегически цели.
18. Трябва да има насоки за  интеграция в европейската наука. Може да се разработят и по-обхватни програми за коопериране с определени страни.
19.  Трябва да се каже точно как ще се направи кариерата на учения привлекателна – тук трябва да има поставени срокове и каквото се напише – да  се изпълни.
20. Трябва да се посочат конкретни мерки със срокове за подобряване на имиджа на науката в обществото и по-точно как ще се подобри имиджът на учените, който имидж политиците нагло и безочливо разбиха.

Хайде, казах 20 неща и нека да спра дотук.  Че както съм се засилил, ще взема да напиша цяла  стратегия. А злото не трябва да говори нали. Виж веселото дъра-бърене на „Гандалфовците” е друга работа. То куцо и сакато и все от „добрите”  се изреди да пише стратегии за науката, а резултати няма и няма. Но така е в земята на веселието. Виж в земята на мрака е друго.   

Още „чернокнижие от земите на Саурон” – 6 разсъждения за това,  как се прави политика за развитие на науката  и технологиите.

Разсъждение №1: Политиката се прави на най-висшето ниво на ръководство. Ето защо аз никога не съм обвинявал жените от дирекция „Наука” на МОНМ, въпреки, че съм слушал какво ли не по техен адрес. Само че съм ги виждал и да се  мъчат над камари от хартия.  Те трябва да изпълняват политиката, която се определя по-нагоре от тях в йерархията. Но стига съм ви описвал знания за йерархията от мрачните земи, нека да се върнем на политиката.

Разсъждение №2: Та каква е политиката по мрачните земи? – ами ето каква: да обновим нацията чрез наука и образование.  Нали усещате, как Гандалфовците почват да  се нервират?  Нацията значи?  Е, тука при Саурон на нацията се гледа като на армия, която трябва да печели битките на полетата на глобализацията. И Гандалфовците никак не ги  обичат.  

Разсъждение №3: По мрачните западни (и по много далечните източни) земи действат национални иновационни системи.  Там силите на университетите се обединяват.  Още се създават национални инженерни центрове и лаборатории за върхови постижения? Къде ли – ами например към всеки институт на националната академия на науките и ли на националната система от изследователски институти. И тъй полека науката се превръща в единия от стълбовете на икономическото развитие. Единия ли? Значи има и друг стълб на икономическото развитие по мрачните земи? Да, има и това е образованието. То подготвя качествена работна сила, да го кажем по капиталистически му и освен това подготвя качествени инженери.

Разсъждение №4: И обратно към науката. Та по мрачните земи се стимулират всячески фундаменталните изследвания (ах каква изненада!) както и технологичните иновации. Още, активно се използва международното сътрудничество за укрепване на националната научно-иновационна система. А кой ли седи в основата на националната научно-иновационна система? Ами националната академия на науките или националната система от научни институти (олеле какви изненади има по мрачните земи)   и няколко университета. Ами бизнесът?  Къде е бизнесът?  Говорим за държавната научно-иновационна система. Тази на бизнеса е отделно. Двете системи са свързани, но не така, както си мислят Гандалфовците – хо-о-о-п, слагаме наши хора по Фонда за научни изследвания, елиминираме истинската наука и парата за наука отива в „бизнеси” и „неправителствени организации”.

Разсъждение №5: Та така. В мрачните земи националната академия на науките или системите изследователски институти са поддържани така, че са – я да цитирам – „the powerhouse of the national research and innovation”. Дали пък се сещате какво значи думата powerhouse? Учените от тези организации са висшите съветници във всички структури имащи отношение към науката и иновациите.  Виждате ли? – изобщо не става дума за „неправителствени организации”.  Та в тези powerhouses започват живота си националните високотехнологични корпорации.

Разсъждение №6: Хайде да не засягам положението с университетите, че там първата дума е окрупняване.   А  втората е стимулирана на обучението на студентите от областта на естествените науки и на инженерите. Е, спирам дотук. Казвам само, че тук в мрачните земи университетите също са много добре поставени в националната научна и иновационна система. Става дума за университетите, които правят изследвания в областта на естествените и инженерните науки. И спирам дотук с разсъжденията.

Оптимистична теория за българския елит
Българският народ толкова много се е сблъсквал с дебелоглавието на своите синове и дъщери, заемащи ръководни позиции, че дори има поговорки за това. Например „кат ми пееш Пенке ле, кой ли те слуша” или „кучетата си лаят, керванът си върви”. И други народи имат поговорки за българското дебелоглавие – „на българина му идва акъла, когато започнеш да му сечеш главата”. Та така, на тази основа не следва да очаквам никой да се трогне от горните редове. Много от които съм говорил и написал десетки пъти. Но я стига минорни тонове. Я да взема да напиша една оптимистична теория за българския елит.
И тъй,  топлата  нощ  напредва и става следното. Българският елит добре разбира какво е написано по-горе. Светва му, че бъдещето ни като нация и държава зависи от добре работеща научно-технологична система, а не от смъкването по 5 кожи от гърба на народа.  И сяда елитът и произвежда една, ама истинска стратегия за развитието на науката и иновациите в България. И я обезпечава финансово и административно и я изпълнява.  И страната тръгва по нов път. И … тряс и паднах от стола.  Пусти американски навици човек да задрямва с крака на бюрото в топлата германска нощ. И май сънувах нещо. Какво беше то – не помня, но не беше лошо. Е, след 14- часовия работен ден е  време за почивка. А на вас – всичко хубаво.

  Културата според Гиърц се определя като наследена от предходни генерации, изразявана в символна форма, чрез която мъжете и жените комуникират, препредават и развиват своите знания и нагласи към живота. Общите символи, стереотипите и митовете за себе си и за другия, социалните отношения и семейната двойка, организацията на времето и структурата на пространството и причинността също предопределят културните норми сред индивидите, където символната основа на всички културни системи води до промяна на поведенческите избори и действия при преминаването от една културна ситуация в друга.[1]

Крос-културнатакомуникация е изследване на определена идея или концепция вътре в много култури, за да се сравни една култура с друга в определен аспект. Заниманието с чуждата култура се осъществява без да се променя или адаптира някой.

Междукултурнатакомуникация включва взаимодействие между хората от различни култури: изисква и един вид “чувствителност и разбиране”. Има някакъв аспект на участие от страна на носители на културата, докато при крос-културенможе да има съпоставка на отделни аспекти от двете култури.

Фокусът на “крос-културен” като понятие, е върху абстрактни субекти отвъд културните граници, докато “междукултурен” се занимава с анализ на действителната среща между двама участници, които представляват различни езикови културенпроизход”[2].

Споредизследователите, ценноститеса концепции илиубежденияза желаникрайнисъстоянияили поведение, които излизат отвъд определени ситуации, насочват избориили оценканаповедение исъбития, както иса подредени поотносителна важност. Тези пет характеристики описват формалните особености на човешките ценности, които се включват в тази дефиниция. Също така, ценностите са когнитивно представяне на три вида универсални човешки изисквания: биологично базирани на нуждите на организма, социални потребности за междуличностнова координация и социално институционални изисквания за хуманно отношение и оцеляване на групата. Тези три универсални изисквания предхождат всеки индивид; за да се справя с реалността, хората трябва да признаят, мислят и планират отговори за трите изисквания. За да бъдат ефективни членове на социални групи, индивидите трябва да общуват. Чрез развитието на когнитивните процеси, хората стават способни да представляват изискванията си съзнателно като цели или ценности; чрез социализация, хората са научени на културно споделени условия, които им позволят да общуват за тези цели или ценности. Например, сексуалните нужди могат да бъдат преобразувани в ценности за интимност или любов, изисквания за координиране на обмен на ценности за равенство или честност, както и изисквания за оцеляване на групата в ценностите на националната сигурност или на световния мир. Ето защо, при изграждането на една типология за съдържанието на ценностите, се теоретизира, че те могат да бъдат посочени от общочовешките изискванията, отразени в нужди (организъм), социални мотиви (взаимодействия), както и социалните институционални изисквания.[3]

  Ценностите в труда се определят като качества, които хората желаят от своята работа;  по-фундаментални са от интересите; отнасят се към връзката между потребности и удовлетвореност; показателни са за личните избори, базирани не на морални императиви и са широки тенденции за предпочитане на определени нива на взаимоотношения над други. Според Херт Хофстеде  ценностите в труда са „обща тенденция да се предпочитат определени условия на работа пред други“ като същността на културата се формира от ценности, а индивидуалните ценности се влияят силно от социалната или културална система, в която даден индивид се развива и социалните ценности са основна променлива в крос-културните изследвания. Структурната репрезентация на организационните култури представя репрезентациите на дадено лице, които могат да са повече или по-малко диференцирани, поляризирани и интегрирани като трябва да имат поне минимална вътрешна свързаност и съгласуваност, за да бъде реализирана адаптацията на индивидите към културните реалности и социалните роли.

  При изследване на 40 различни модерни нации, Хофстеде установява, че основните характеристики могат да бъдат изследвани в скала, която да разграничава преобладаващата култура в различни държави по света и се свежда до 5-те измерения (индекса) на националната и/или организационна култура:

- Властово разстояние (power distance) - отнася се до дистанцията между подчинени и ръководители, определя взаимоотношенията на зависимост в обществото и степента, в която по-слабите членове в една държава очакват и приемат социалното неравенство на различни нива на функциониране в семейството, в работата, институциите и организациите. Ниското властово разстояние се наблюдава в страните Австрия, Израел и Нова Зеландия, а високото в Малазия, Гватемала, Панама и Филипините.

- Избягване на неопределеността (uncertainty avoidance) – изразява се в липсата на толерантност към двусмислие и силата на потребността от ясни формални правила или това е „степента, до която членовете на една култура се чувстват застрашени от несигурни или непознати ситуации". Високи степени на избягване на неопределеността е налице в Гърция, Португалия, Гватемала, Уругвай и Белгия и е по-малко избягвана в Сингапур, Ямайка, Германия и Швеция.

– Мъжественост (masculinity) в противоположност на женственост (femininity) –  отразява степента, в която целите и ценностите, свързани с трудовата дейност (кариера, печалба, упоритост), се предпочитат пред целите и ценностите, свързани с междуличностните отношения (приятелска атмосфера, разбиране с шефа и грижа за другите). Мъжествени държави са Япония, Австрия, Венецуела и Италия, а женствени  са скандинавските  държави – Швеция, Дания, Норвегия и Холандия.

– Индивидуализъм (individualism) срещу колективизъм (collectivism) – изразява ангажираността на индивида със себе си или с групата и общността, към която принадлежи. Най-индивидуалистични държави са САЩ, следвана от английско говорящите страни – Австралия, Великобритания и Канада, докато колективистични са Гватемала, Еквадор, Панама, Венецуела и Колумбия.

- „Дългосрочна ориентация“ (long term orientation) -  по-късно включена: към близко и към далечно бъдеще. В културен план Хофстеде ги свързва с източния и западния модел на мислене; ценностите са ориентирани в по-голяма степен към бъдещето – динамични и с дългосрочна ориентация или към миналото и настоящето.

Според  Херт Хофстеде българската културае колективистична, женствена, с голямо властово разстояние и силно избягване на неопределеността, но според  други автори  в редица комунистически и посткомунистически страни, преобладават индивидуалистичните нагласи в резултат на дисбаланса между индивидуални интереси и общностните цели, което затруднява екипната работа, сътрудничеството, реципрочното взаимодействие и лоялността към целите на колектива.[4]

Теория за културните ценности и изводи за работата[5]

В изследване на Швартц е изложена теорията за типовете ценности, въз основа на които културите могат да се сравнят и валидизират чрез данни от 49 страни. Отбелязани са 7 типа ценности, структурирани по 3 полюсни дименсии – Консерватизъм срещу Интелектуална и афективна автономия; Йерархичност срещу Егалитаризъм; Господство срещу Хармония. Въз основа на народните културни ценностни приоритети, хората са разпределени в дву-дименсиално пространство, разкриващо важното групиране на културно свързаните народи. Анализите възпроизвеждат преподавателски и студентски примери. Изводите за различията между народите в зависимост от културните ценности като значение за работата, са разяснени. За да се стимулират изследванията за крос-културните различия в ценностите и работата, хипотезите са формирани, отнасяйки се до културно-ценностните акценти, които са съвместими или не с централното място на работата, с различните социални норми относно работата и с достигането на 4 типа работни ценности или постижения.

Въведение в теорията

  Значението на трудово-организационното поведение в живота на хората може да бъде повлияно от преобладаващите културно-ценностни приоритети, което от своя страна изисква теоретично представяне на ценностните дименсии, въз основа на които националните култури могат да бъдат сравнени. Изисква се и проверен метод, за да се измери разположението на народите върху тези дименсии. Такава теория има за цел да валидизира предположенията емпирично и след направеното изследване се установява, че 49 народи се разполагат по посочените дименсии.

  За разбирането на това, как културните ценности влияят на значението, което членовете на различни общества придават на работата, трябва да се имат предвид ценностите на културно ниво, а не на индивидуално. Смит и Швартц обясняват разликата между ценностните измерения на културно и индивидуално ниво, така че подходящата единица за анализ на оценката на валидността при измеренията на културно ниво, е обществото или културната група, не индивидуалния човек – при проучване на индивидуалните различия, трябва да се използва друга теория, отнасяща се до теория на ценностите на индивидуално ниво.

  Използваните теории за културни ценности посочват някои ограничени аспекти на културата (напр. материализъм – постматериализъм; индивидуализъм – колективизъм), отколкото да търсят всеобхватно подреждане на потенциално релевантните ценностни измерения. Емпиричната работа с тези теории използва инструменти, които не са валидизирани за крос-културната еквивалентност за значението и дори най-подробното изследване има дефицити на данни от важни региони от света (напр. бившия Източен блок). Теорията и проучването в тази разработка имат за цел да превъзмогнат тези ограничения.

  Ценностите се разглеждат като транс-ситуационни критерии или постижения (напр. сигурност, хедонизъм), подредени по значение като наставляващи принципи в живота. Културните ценности представят имплицитно или експлицитно споделени абстрактни идеи за това, кое е добро, правилно и желано в обществото. Тези културни ценности (напр. свобода, благоденствие, сигурност) са в основата на специфични норми, които наставляват човек кое е позволено в различни ситуации. Начините, по които социалните институции (напр. семейна, образователна, икономическа, политическа, религиозна система) функционират, техните постижения и модели на опериране, отразяват културно-ценностните приоритети. Например, в обществата, при които индивидуалната амбиция и успех са високо оценени, организацията на икономическата и законова системи, е вероятно да бъде състезателна (напр. капиталистически пазар и конкурентно съдебно производство). Обратното, културното акцентиране на груповото благоденствие, е вероятно да бъде изразено в по-сътрудничещите икономически и правни системи (напр. социализъм).

  Именно заради споделените културно-ценностни приоритети, управляващите роли в обществените институции (правителствени лидери, училищни учители, изпълнителни служители) могат да доведат до избор на социално приемливото поведение, спрямо другите (водене на война, наказание на дете, уволнение на работник). Експлицитните и имплицитни стойности, които са придадени на социалните членове чрез всекидневното отдаване на обичаи, закони, норми, сценарии и организационни практики, които са се оформили и отразяват първостепенните културни ценности, поставят ударение върху характеризирането на културата. Така адаптацията към социалната реалност и неформалната социализация са толкова централни за предаването на културните ценности, колкото и формалната социализация.

  Тук фокусът е културата на националните групи. Националните граници не винаги отговарят на границите на органично развитите, еднородно свързани общества с обща култура. Но има мощни сили, посредством интеграцията, които могат да произведат заместващ обмен на културите в нацията, които съществуват от известно време. Обикновено има един доминантен език, образователна система, армия и политическа система и общи мас медия, пазари, услуги и национални символи (знаме, спортен отбор). По-редки са случаите, при които в нацията, където етническа или друга група формират силно отличаващи се културни групи, водят отделен и субстиционално различен живот. Описанието на националната култура за такава разнородна нация се отнася по-широко до ценностната култура на доминантната, главната група.

  Обръща се внимание на ценностните приоритети, характеризиращи обществото чрез съвкупността на индивидуалните ценностни приоритети, които са продукт от обмена на култура и уникалния персонален опит. Споделените културни ценности в обществото спомагат за оформяне на условията, към които хората трябва да се адаптират в институциите, в които прекарват времето си. Като резултат, членовете на всяка културна група споделя отнасящия се до ценностните опит и се социализират чрез приемане на културните ценности. Има и индивидуални вариации при културните ценности в групата, според уникалния опит и личност, но разпространените приоритети, приписани на различните ценности от социалните членове, отразяват основните вярвания в споделената културализация.

  Културните измерения отразяват основните проблеми, с които обществото трябва да се конфронтира, за да регулира човешката дейност. Социалните членове, особено взимащите решения, разпознават и обсъждат тези проблеми, планират отговори и се мотивират един друг за решаването им. Ценностите (успех, справедливост, свобода, обществен ред, традиции) са речникът на социално доказаните постижения, използвани за мотивирани действия и описващи и обосноваващи избраните решения.

Основни проблеми

Седем ценностни типа

От представената тук теория произтичат 7 ценностни типа, въз основа на които културите могат да бъдат сравнени чрез взимане под внимание на три проблема, конфронтиращи всички общества. Теорията също определя структурното измерение на връзките между тези три типа ценности.

 Проблем 1: Първият основен въпрос, конфронтиращ всички общества, е определяне природата на връзката между индивида и групата. Обширна литература предлага решението на този въпрос като дава поле за изява на най-критичното културно измерение, обозначено индивидуализъм – колективизъм. Още е описано като контрастните индивидуализъм – комунализъм, независимост – взаимозависимост, автономия – обвързаност. Тези контрастни двойки включват и две главни теми: Чий интереси трябва да са с предимство – на индивида или на групата? И в каква степен човек е автономен или внедрен в групата си? Втората тема е по-фундаментална, заради степента на реална включеност на личностите в групата си, поради което конфликтът на интереси не е преживян.

  Полюсът на това измерение описва културите, в които човек е видян като единица, вградена в колектива и намираща смисъл в живота основно чрез обществените връзки, чрез идентифициране с групата и участие във всичките му форми на живот. Тази перспектива е изразена, поддържана и обоснована от няколко ценности, обозначени като Консервативен ценностен тип – културен акцент върху поддържането на статуквото, собствеността и сдържаността от действия или наклонности, които могат да нарушат солидарната група или традиционния ред (обществен ред, уважение към традицията, семейно спокойствие, мъдрост).

  Обратният полюс на това измерение описва културите, в които човек е видян като автономна, ограничена единица, намираща смисъл в своята уникалност, търсещ да изрази своите вътрешни атрибуции (предпочитания, чувства, мотиви) и е окуражаван да прави това. Този ценностен тип се определя като Автономен – възможно е да се разграничат концептуално два вида Автономност: отнасяща се до идеи и мисли и до чувства и емоции. Интелектуалната Автономност е културно ударениевърху желанието на индивида независимо да преследва собствените си идеи и интелектуални насоки (любопитство, толерантност, креативност). Афективната Автономия включва културното ударение върху желанието на индивида независимо да преследва афективно позитивни преживявания (удоволствие, интересен и разнообразен живот).

Проблем 2: Вторият основен въпрос, засягащ всички общества, е гарантирането на отговорно поведение, което да запази обществената структура. Хората трябва да бъдат предизвикани към хуманно отношение спрямо другите, да се координират с тях и така да управляват неизбежните обществени взаимозависимости. Едно полярно решение на този въпрос използва властови различия, разчитащи на йерархичната система на приписани роли, които да подсигурят социално отговорното поведение. Хората са социализирани и санкционирани, за да отговарят на задълженията и правилата, включени в техните роли. Изразеният ценностен тип тук е Йерархията: културно ударение върху легитимността на неравното разпределение на власт, роли и ресурси (обществена власт, авторитет, човечност, богатство).

  Алтернативно решение на проблема за отговорно обществено поведение е предизвикване на социалните членове да припознаят един друг като морално равни, споделящи базови интереси като човешки същества. Хората са социализирани да интернализират действия за доброволческо коопериране с другите и да се чувстват загрижени за общото благополучие. Този изразен ценностен тип е Егалитаризмът: културен акцент върху транцсенденцията на личните интереси в услуга на доброволното сътрудничество и общото благополучие (равенство, социална справедливост, свобода, отговорност, честност).

  Проблем 3: Тук основният въпрос е във връзката на човешкия вид с природния и социалния свят. Единият отговор е в активното управление и промяна на света, утвърждаването на контрол, внедряването му във волята и използването му за по-нататъшни лични или групови интереси. Този ценностен тип ориентация е Господството: културен акцент върху изпъкването чрез активно себеутвърждаване (амбиция, успех, смелост, компетентност). Обратното решение на този въпрос е Хармонията: културен акцент се поставя върху хармоничното пасване в околната среда (единство с природата, защита на околната среда, свят на красота).

  Според теорията седемте стойностни типа са постулирани, за да формират три биполярни измерения, които отразяват противоречията между алтернативните решения на всеки от тези три спорни въпроса, които току що бяха описани: Автономията срещу Консерватизма, Йерархията срещу Егалитаризъм, Владичеството срещу Хармонията.

  Заради тези противоречия,  емфазия върху стойностния тип е приета да бъде придружена в културата от де-емфазия върху полярния тип. Стойностните типове са също така недооцени на базата на съвместимостите измежду тях. Някои стойностни типове споделят подобни допускания, които им позволяват да бъдат подчертани едновременно в отделна култура. Тези динамични връзки на противоречие и съвместимост сред седемте културни типа са приети да водят до интегрираната структура на културните стойностни системи.

Валидизация на теорията

  Изследваните лица от всеки населен континент, са направили стойностното изследване на Швартц анонимно на техния роден език като оценяват важността от 56 отделни стойности като „водещи принципи в моя живот”. Всяка стойност била последвана от скоби, в които имало кратка обяснителна фраза (например: Благосъстояние [материални богатства, пари]). Отговорите варирали от 7 (тоест от най-висша значимост) до 3 (важни) и до 0 (не от значение) и до 1 (противопоставени на стойностите). Само стойности, които имат относително еднакви значения за отговарящите измежду културите, могат легитимно да бъдат използвани за крос-културни сравнения.

  За да се тества валидността на теоретичното съдържание и структурата на културното ниво на стойностни типове, симиларен структурен анализ бил изпълнен върху данни от около 35 хиляди отговарящи от 122 образци във 49 нации, събрани в периода от 1993 до 98 година.

Сравнение на националните култури

  Данни за сравняваните нации могат да се получат от репрезентативни национални извадки. Дори с такива извадки заключенията за националните култури изискват предпазливост. Националните населения се различават в техния демографски състав (например разпределение по възраст, образование, професия) и тези разпределения засягат стойностните приоритети. Стойностите на отделна демографска група (например възрастта)  са повлияни не само от надделяващата култура, но и от уникалните опити, за които тези групи са изложени от добродетел на техните социални местоположения. Наблюдавани различия между средните стойности на представителните национални извадки влияят не само върху доминиращата култура, но и върху настоящите различия в демографския състав на националните населения. Следователно, дори когато сравняваме стойностите на репрезентативните национални извадки, би било нужно да се имат предвид демографските различия между нациите.

  Националните култури могат да бъдат сравнявани по относителната важност, приписана на всеки ценностен тип, взет самостоятелно. Така, заради ценностните типове от интегративна структура, е възможно да се сравнява близостта между националните култури по целия профил от техните седем ценностни приоритета, без да се губи прекалено много от информацията за самостоятелните типове. Техниката, дадена от Аде Равеч е идеална за тази цел. Тази техника позволява графична репрезентация на подобията и различията между извадките за всичките седем типа ценности едновременно.

  Тази техника обединява резултата от профилните различия за всяка двойка извадки. По-точно, сумира абсолютните различия между стандартизираните класирания, които всяка от двете извадки дава на всеки от седемте ценностни типа. По този начин се получава матрица от профилни различия между всичките двойки извадки. Тази матрица после се използва за локализиране на извадките двуизмерно. Разстоянията между извадките в това двуизмерно пространство отразяват профилните подобия или разминавания между извадките.

Може да се счита, че сама извадката може да бъде поставена във всички седем ценностни типа. Например, франкофонската швейцарска извадка приписва най-голяма важност на Интелектуалната автономия като ценност (любопитство, креативност) от всичките изучени извадки. От друга страна, Швейцария, от всички извадки, най-вече отхвърля Консерватизма. Разположението на швейцарската извадка също така дава признаци да придава относително висока важност на Афективната автономия и на Егалитаризма, но ниска важност на Йерархичните ценности. Важността на Хармонията и Господството са с умерени резултати при тази извадка.

Швеция и Дания илюстрират подобни национални културни ценности. Техните профили от всичките 7 ценностни типа са почти идентични: много високи стойности при Егалитаризъм, Интелектуална и Афективна автономия, средно високи стойности за Хармония, средно ниски за Господство и много ниски що се отнася до Йерархията и Консерватизма. За разлика, сравняването между Китай и Италия дава виртуално противоположни профили за всички типове, освен Консерватизма и Афективната автономия.

Общият набор от 44 профила предлага съществуването на няколко културни групи от народности. Тези групирания са свързани с географската близост, но те се базират  на обща история, религия, ниво на развитие, културен контакт, както и други фактори. Групирани заедно в отделни региони са всички извадки от Далечния Изток, от Източна Европа и от Латинска Америка. Ислямските нации може също да сформират отделна група. Англо-говорящите нации са склонни да поставят акцент върху Господството и Афективната автономияза сметка на Консерватизма и Хармонията, например, а Източноевропейските нации поставят обратен набор от акценти.

Обособяват се още Западноевропейски регион, включително Източна Германия, Източноевропейски регион и Англоговорящ регион. Регионът на Латинска Америка се разполага в центъра, базиран само на две нации.

Културни ценности и работа

Разглеждат се някои заключения, относно културните ценности в тези три аспекта на труда: Значимост на работата, Обществените трудови норми и Професионални цели.Основна цел е да илюстрацията на приложението на теорията и емпиричните факти на културните ценности в изследването на труда като не се претендира за категорични открития.

Значимостта, която човек придава на труда

Изследователскиятекип за проучвания (1987) определя значимостта на труда като важността, която човек отрежда на работата в живота си. Индексът на значимостта на труда включва основния въпрос за важността на работата, както и въпросът за свързаността на работата с четири други аспекта на живота – свободно време, общество, религия и семейство.

Значимостта на трудовите ценности е твърде вероятно да бъде разглеждана като център в човешкия живот повече в обществата, в които Господството и Йерархичните ценности са важни, и по-малко в обществата, където Афективната автономия, Егалитаризъмът, Хармонията и Консервативните ценности са водещи.Основание за предполагаемите взаимовръзки (хипотезите): Господството набляга на напредъка чрезналагане на строги правила, чрезуправление и промени на природната и социалната обстановка. В повечето общества, които са поприще на такава контролираща,експлоататорска активност, трудът има много важна роля в живота на хората. Йерархията споделя с Господството подобни ценности на разпределени роли и диференцирани ресурси и често служат, за да повишат нечия сила и богатство в системата. Следователно култура с йерархична структура също подтиква хората да отдадат себе си на труда, чрез което да бъдат успешни.

Ценностите, вписани като конфликтни спрямо значимостта на труда, повишават важността на една или повече от останалите четири области на човешкия живот, с които се съревновава труда. Оказва се, че стремежът към свободно време е най-изразен и е важна част за изразяването на културния акцент на Афективната автономия, подобряването на социалните контактипроизтича от Егалитаризма, а отдадеността на семейството и религията са присъщи за консервативните ценности. Хармоничните  ценностиса противоположни в понятиен и емпиричен смисъл на Господството, също са в конфликт с вижданията за работата като центъра, смисъла на живота: трудът основно служи за промяна на материалното и социалното състояние, докато хармоничните ценности наблягат на приемането на света какъвто е.

Публикувани материали за оценка на правдоподобността на тази хипотеза има от три държави.Базирани на представителна национална извадка от работници през 1989/90, EnglandandQuantanilla (1994) отбелязват, че работата е най-значима в Япония (7.34 от 2-10 скала), след това е Америка (6.63), най-малко е в Германия (6.04)

Обществените норми спрямо труда

Връзките между акцентите в културните ценности и обществените норми дефинират аспекти на значението на работата. Изследователскиятекип дискриминира обществените норми съгласно степента, до която те наблягат на работата като на право, което всеки човек има, срещу възприемането като дълг или задължение, което всеки трябва да положи за обществото. Пример за това е изборът между следните твърдения: „Всеки човек в нашето общество трябва да има правото на интересна и важна, значима професия” срещу „Работникът трябва да цени труда, без значение дали тя/той е отегчен, мръсен или неквалифициран”.

Правните норми са базирани на виждането за хората като равни, автономни, социални актьори. Както е споменато по-рано, това виждане за човека лежи в основата на Автономията и Егалитаризма. Както е предложено в примера, това нормативно гледище показва всичкиработници като заслужаващи равни резултати (Егалитаризъм), а предвидената работа се предполага да бъде интересна и значима (Интелектуална автономия).

Задължаващите норми схващат виждането за човек като неразделна част от огромния колектив, който изисква поведение, съобразено с очакваната от неговата роля. Това виждане за личността лежи в основата на Консерватизма и Йерархичните ценности.

Englandи Quintanilla(1994) обединяват правния/задължаващия индекс в база от отговорите на 4 айтема. Този индексразкрива, че германската извадка вижда труда повече като право (0.73), след това е Япония (0.54), и САЩ, където работата е по-скоро задължение (-0.10).

Национални различия във ценностите, относно важността на работата и целите в живота.

Могат да се разгледат 4 големи типа трудови ценности, които се отличават по подразбиране при респондентите (Surkis, 1992). Описани заедно с техните същински цели в живота - в скоби, те са следните: Вътрешни (лично израстване, самостоятелност, интереси, креативност), Външни (плащания и сигурност), Социални (контакти с хора и полезност в обществото), Сила (престиж, авторитет, влияние). Основното твърдение е, че успешни са тези типове професии, които са насърчени и наградени, за разлика от обезсърчените и санкционираните. Задачите, избрани от мениджърите за мотивация на работниците ще са по-ефективни, ако те отговарят на културните акценти. Тоест няма работа, труд, който да е универсално ефективен сред всички култури.

Всеки тип работни ценности е по-съвместим с определени културни акценти и по-малко с други. Приемането на силата като ценност се очаква да бъде по-прието в култури, където се набляга на Йерархията и Господството (Китай, САЩ) - там употребата на сила и престиж, за да възнаграждават работниците, се наблюдава като по-ефективен начин за мотивация. По същия начин, преследването на тези ценности и употребата на техния начин за мотивиране е по-вероятно да събуди индивидуална или организирана съпротива там, където са наложени Хармонията и Егалитаризма (Швеция, Финландия).

Следването на вътрешните трудови ценности е по-вероятно да бъде желано и следвано, където цари Автономия в обществото. Хора, които търсят лично израстване или възможности за креативност, самостоятелност в работата си, са следователно по-добре приети в този културен климат. За разлика от тях, там, където е наложен Консерватизмът, хората са по-обезсърчени да следват тези индивидуални цели в работата си. Следователно мениджърите би трябвало да използват повече присъщи награди като възможности за лично израстване, креативност и самостоятелност в обществата, където Автономията преобладава, отколкото при общества, които се характеризират с Консервативни ценности.

Акцентът върху външните трудови ценности хипотетично съответства на Консерватизма и Йерархичните ценности и е в конфликт с Интелектуалната автономия. Разположението на извадките е такова, че двете зимбабвски извадки дават относително силен акцент върху Консерватизма и Йерархията и слабо наблягат на Интелектуалната автономия, докато швейцарските извадки показват противоположните културни ценности. Ако културните ценности се асоциират с влияние на индивидуалните трудови ценности, това предполага, че следването на външните трудови ценности е по-подходящо и че тяхното използване като средство за мотивация вероятно ще даде повече ефект в Зимбабве, отколкото в Швейцария.

Заключение

Подходът би могъл пълноценно да бъде използван, например, да предсказва и интерпретира националните различия в допълнителни области като: поемане на рискове и иновации в работата; поведение на мениджърите спрямо работниците, стилове за вземането на решения (доверието на собствената преценка), правила, комуникация с висшестоящиили съответно с подчинени, влияние на работата върху други сфери на живота и т.н.

Дадената информация за акцентираните ценности в различни нации може да бъде използвана за стратегически подбор на държавите, които си струва да се изучават, в случай че ще се тестват хипотезите. Изучавайки ги, изследователите могат също да установят профилите на ценностните акценти на всички седем типа, които характеризират специфичните нации, които биха искали да изучават. В заключение, теорията и данните, които са представени тук, установяват нов набор от концептуални и емпирични инструменти за изследването на националните различия, свързани с работата, така и с други променливи.

Използвана литература:

  Карабельова, С., Папазова, Е., Пенчева, Е.,  Mуди, Р.,  Батхърст, Дж., Измерения на ценностите в труда.ГОДИШНИК НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“, ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ, Книга Психология, Том 101, 2011.

Schwartz, S. (1999). A Theory of Cultural Values and Some Implications for Work. Applied Psychology An International Review, 48 (1), 23-47.

Schwartz, S., Bilsky, W. (1990). Toward A Universal Psychological Structure of Human Values. Journal of Personality and Social Psychology, 58, 878-891.

Посетено на 13.11.12 г. от http://www.writing.ucsb.edu/wrconf08/Pdf_Articles/Connor_Article.pdf                                       Connor, U. Mapping multidimensional aspects of research: Reaching to intercultural rhetoric: Indiana University-Purdue University Indianapolis (in press, Contrastive Rhetoric: Reaching to Intercultural Rhetoric, U. Connor, E. Nagelhout, & W. Rozycki, Eds., Benjamins Press)

Окситоцин е хормон, който се секретира от хипоталамуса и се складира в задния дял на хипофизата. Хормонът често е наричан “хормон на любовта”, тъй като неговото отделяне засилва социалната ни привързаност.

Интересът към хормона започва през 1990-та, когато учени разбират, че кърмещите майки са по-спокойни и имат по-ниски нива на стрес в сравнение с тези, които не кърмят. По-скорошни изследвания показват, че хормонът също влияе и в стресови ситуации, като социални изолации и нещастни приятелства и връзки. В проучване на Факултета по медицина на Станфордския университет, учени доказват , че окситоцинът действително участва в много по-широк кръг от социални връзки. Изследователите открили, че окситоцин, освободен поради някакъв вид социална свързаност задейства освобождаването на серотонин, а задействания серотонин активира чувството за щастие.

Американският професор Робърт Маленка, изучаващ психологията на поведението, описва окситоцина като “мрежа от свързани мозъчни региони, от които зависят нашите усещания за удоволствие: например при консумацията на храна, когато сме гладни, процесът на спане, когато ни се спи, сексуалният акт или намирането на партньор или патологични изменения като приемането на наркотици”.  Хормонът активира тази част от мозъка, наречена мезолимбична пътека  или център за “награждаването”. Научният екип на Станфорд открил също, че за разлика от повечето хормони, окситоцин не се просто "впръсква"в общото кръвообращение, но се секретира директно в област в мозъка, наречена нуклеус акумбенса чрез нервните пътища и така действа пряко на инидивида. При наличието на хормона на любовта чувството на доверие и  доволство се увеличават, докато страхът и безпокойството намаляват.

В експеримент с доброволци, учените установяват, че хормонът Окситоцин се отделя и при общуването ни онлайн чрез социалните мрежи и пряко влияе на нивата ни на щастие. Именно чрез наличието на този хормон, учените от редица университети, обясняват нарастващата популярност на социалните мрежи сред потребителите. Т.е. според тях желанието ни да сме активни в мрежите се дължи изцяло на протичащите биохимични реакции в тялото ни в резултат на виртуалното общуване, както чрез директни съобщения, така и чрез други средства за споделяне на мнение, като харесвания и споделяния.

Има и други известни ползи за здравето, свързани с общуването с хора, било то виртуално или в реалния свят. Освен това знаем, че когато сме свързани с хора, нашият живот има доказано по-голяма продължителност и имаме повишен имунитет. Налице във всеки един от нас е вродено човешко желание за общуване с други хора. А не е ли това най-вирусна дефиниция на социалните мрежи, базирани изцяло на желанието ни да сме заобиколени от хора?

От маркетингова гледна точка, това което все още не е доказано е как чувството, което окситоцинът ни носи, може да бъде използвано, за стимулиране на повече онлайн покупки от страна на потребителите на социални мрежи. Едно такова изследване, би позволило на находчивите търговци да създават стратегии, които да карат онлайн обществото да бъде неустоимо привлечено от покупката на все повече и повече продукти, продавани по социалните мрежи.

Библиография:

●    http://en.wikipedia.org/wiki/Oxytocin
●    http://www.huffingtonpost.com/april-rudin/the-science-behind-feelin_b_62...
●    http://www.psychologytoday.com/blog/the-athletes-way/201309/the-love-hor...
●    http://mashable.com/2010/06/25/oxytocin-social-media/
●    http://www.apa.org/monitor/feb08/oxytocin.aspx

За автора:
Tsvetta е консултиращ стратег по социалните мрежи за корпорацията Dogs Bollocks 5, DB5 Inc. в Ню Йорк. Родена е във Велико Търново и през 2008 се премества в САЩ за да получи висшо образование. През 2012, Tsvetta завършва колежа “Св. Франциск” с дипломи по Маркетинг Мениджмънт, Международен Бизнес и Икономика. По настояще е студентка в Градския Университет на Ню Йорк в кампуса Барух, където учи магистратура. През 2010 е коронясана за Мис България Диаспора САЩ и започва кариерата си на модел, въпреки 165 сантиметровия си ръст. Пред камерите или зад кулисите на големи социално мрежови кампани, Tsvetta е доказана сензация зад океана. Българското гуру в онлайн индустрията в Америка има опит с големи компании като филмовото студио Парамаунт, Тойота, НАСКАР и Сони. Свободното си време моделката е посветила на обучаването на жени лидери и стимулиране образоването на младите хора в България. Владее свободно 5 езика.

Ако сте решили да плувате или се гмуркате във водите на Австралийските северни територии, трябва да знаете, че това може да е опасно за живота. Едно слабо опарване от почти незабележима полупрозрачна малка медуза, може да Ви докара големи главоболия. В началото почти няма да усетите нищо, а може и да не забележите кога сте били опарени, но след около 20-30 минути, ще получите изключителни болки по тялото, най-вече в гърба, главоболие, втрисане, гадене, повръщане, мускулни крампи по краката и корема, силно повишаване на  кръвното налягане, което вторично да доведе белодробна едема, мозъчен кръвоизлив / инсулт/ и смърт. Болките са толкова силни, че дори и морфин не помага. Това състояние продължава дни, а в някои случаи до две седмици.  Описано е като Ируканджи синдром и е доказано, че се предизвиква от допира до малките кубомедузи, наречени още Ируканджи медузи.

Името Ируканджи ( Irukandji) е взето от английската версия на името на аборигени, пазители на земята, между Кернс и порт Дъглас ( the Yirrganydji people), където синдрома Ируканджи е за първи път регистриран. За първи път този термин се използва през 1952 г, когато са регистрирани случаи на тежки последствия от едно малко ужилване/опарване, без да има видими наранявания на кожата. Сауфкот и Поуис през 1944,  наричат това явление „ужилване/опарване тип А”. Късната 1944 г, един непознат военен доктор в Нова Гвинея има подобен случай, но той регистрира кожни лезии около мястото на опарването и агент, който ги е причинил /малка прозрачна медуза/. Преди този случай има спорадични съобщения за подобни такива по света. През 1961 г, доктор Джак Барнс от Кернс доказва, че все още некласифициран вид медуза предизвиква Ируканджи ефект. Той използва индивид, за да опари себе си, 9 годишния си син и доброволец, спасител на сърфисти. Тримата оживяват след последствията.Тази медуза по-късно е наречена Carukia barnesi, Карукия на Барнс, в негова чест. Само 40 години по-късно, към групата на Ируканджи медузите се добавят и други видове, които причиняват такива симтоми, макар и с вариации.

История на изследванията на Ируканджи синдром

1935 – 1936 На Медицинска конференция в Кернс, се препоръчва запознаването със събрана информация за опарвания/ужилвания, включително от морски животни, в околността на Северен Куинсленд. Това е направено под егидата на доктор Хюго Флекер, който започва да регистрира такива случаи от началото на 1935, включително и тези, които по-късно са разпознати като Ируканджи синдром

1944–През 1964 г., ретроспективно са обявени два случая от 1944г на Ируканджи синдром, на остров Нумфор, северозападно от Папуа. Описано е, че това е предизвикано от малка /3-5 см/, почти безцветна медуза. Информацията е от местен  шаман/доктор.

1945–Първото официално обявление, на основа на симптоматиката и епидемиологията на това, което сега се знае като Ируканджи синдром, групирани като категория на „поражения от неизвестен агент, върху къпещите се в северен Куинсленд”.

1952–Сауфкот ретроспективно обявява около 90 случая на „остър, засягащ цялото тяло ефект, без видими обриви” от плажовете около Кернс през лятото на 1943 – 1944 г и го нарича „опарване тип А”

Терминът „Ируканджи синдром” за пръв път се използва като описание на случаите около района на Кернс, по името на местните пазители. Флекер започва да определя епидемиологията на този вид опарвания, базирайки се на случаи от дългогодишен регистър на Северен Куйнсленд.

1960–Барнс детайлизира серия от Ируканджи опарвания, включително сравнителни данни от такива случаи около Кернс,  регистрирани случаи от Амбулаторния център в Кернс и Базовата болница, за периода от 1956 – 1960г.

1961–На 10 декември, Барнс хваща малка медуза и експериментално опарва себе си, сина си и един доброволец, за да може да потвърди версията си за агента, предизвикващ Ируканджи синдром

1967–Медузата, предизвикваща Ируканджи синдром е описана и класифицирана като Carukia barnesi

1970–Пусната е за ползване първата противоотрова за Ируканджи синдрома / CSL Ltd /. Барнс докладва, че за съжаление тази противоотрова е неефективна.

1986–Първото официално съобщение, че противоотрова за кубомедузата Chironex fleckeri, е използвана за случаи на Ируканджи синдром, но без особен ефект.
Предполага се, че α–и β– адренорецепторни антагонисти могат да се използват за противодействие на проявите на Ируканджи синдрома и специално по отношение на повишаването на кръвното налягане.

1987–Остър белодробен едем, с дисфункция на лявата сърдечна камера, е определен като част от Ируканджи синдром.

1988 –Барбара Кинси съобщава за определянето на различни видове кубомедузи, предизвикващи подобен на Ируканджи синдрома, с вариации при отравянето

1997 –Съобщение за първата жертва на Ируканджи синдрома, предизвикан от опарване на кубомедуза.
Първо съобщение за папилоедем и кома, свързани с Ируканджи синдром, дължащи се вероятно на церебрален едем.

1998–Случай с подобен на Ируканджи синдром в Геелонг Болница във Виктория

2000–Публикувано е, че екстракт от Carukia barnesi предизвиква масово освобождаване на катехоламини в опитни животни.

Съобщение, че животозастрашаваща сърдечна недостатъчност се наблюдава при Ируканджи синдром

2000 –Към Университета Джеймс Кук в Кернс се открива център TASRU – Tropical Australian Stinger Research Unit, чиято работа се фокусира върху биологията на кубомедузите и медицински направления при опарване с тях.   

2001–Съобщение за подобен на Ируканджи синдром случай от Хавай, САЩ       

В Куинсленд са регистрирани два смъртни случая, вследствие на Ируканджи, като смъртта е настъпила от интрацеребрален кръвоизлив, предизвикан от високото кръвно налягане.

2002 При остъргване на мястото на опарване е идентифициран нематоцист, който не принадлежи на Carukia barnesi, така се потвърждава хипотезата, че Ируканджи се предизвиква не само от един вид медуза. Тези нематоцисти са определени на нов Ируканджи вид  - Malo kingi. По-късно се съобщава, че нематоцистите принадлежат на Carukia barnesi, но са различни от обичайните.

Ируканджи синдром е регистриран във Флорида , САЩ

2003–Интравенозно вливане на магнезии за пръв път е използвано за лечение на последствията от Ируканджи синдрома.

2004 –Съобщава се, че интравенозния магнезий се използва ефективно при лечение на болката и високото кръвно налягане от Ируканджи ефекта

2004 –Документиран е Ируканджи ефект в Брум, Австралия.

2005 –Описани са нови родове и видове Ируканджи медузи: Malo maxima; Carukia shinju; Alatina mordens; Gerongia rifkinae

Фармакологичен анализ на екстракт от отровата на  Carukia barnesi , потвърждава освобождаването на катехоламини и модулацията на невралните натриеви канали.

Регистриран е Ируканджи подобен синдром в Гваделупе, Кариби.

2007 –Потвърден е нов вид Ируканджи медуза  - Malo kingi и с нея е свързан фатален случай от 2002 г.

2008 –Определен и класифициран още един вид Ируканджи медуза  - Morbakka feneri

2008 – Експериментално е демонстрирано освобождаване на катехоламини предизвикано на отровата от Alatina mordens

2009 – Непубликувана десертация, съобщава за създаването на първите клонални ДНК библиотеки на Ируканджи медузи.

Съобщения за случаи на Ируканджи синдром за период от 1997 до 2007 в Северната територия, Австралия

2010 –Съобщение за Ируканджи синдром случай в Малайзия.

2011 –Публикувани са данни за експериментални изследвания, които потвърждават подобен на Ируканджи синдром, ефект върху симпатиковото нервнотрансмитерно освобождаване от отровата на Malo maxima

2012 –Напълно е секвениран митохондриалния геном на Alatina moseri

CSIRO разработва първоначален модел на прогнозиране на  климатични условия, с цел да се предскаже масова поява на Ируканджи медузи.

 Overweight is one of the factors that decreases military personnel’ resistance and causes the most frequent diseases of modern society.

   Константин Иванов Павлевски

Konstantin  IvanovPavlevski

Р. България, Велико Търново, Висше училище по агробизнес и развитие на регионите.

Анотация:Развитието на съвременното общество се характеризира с „минимализиране“ на физическите усилия на хората. Намалената двигателна активност (хиподинамията), постепенно се превръща в бич за съвременното цивилизовано общество. Много от видовете военен труд е свързан с продължително престояване (пребиваване) на човека в условията на ограничена подвижност – хиподинамия. Това е особено характерно за военнослужещите от свързочни и радиотехнически войски, информационните центрове, работещите в щабовете от различните звена и др.

Keywords: Overweight, constitution, military personnel, fats, diseases.

Изложение:

Установено е, че военнослужещи, имащи наднормено тегло, лошо понасят неблагоприятните фактори на войнската дейност, особено претоварванията. При появата на наднормено тегло се наблюдава и намаляване относителната сила на различни групи мускули (относителна сила – това е отношението на силата към собственото си тегло), която се явява като един от признаците за снижаване издръжливостта на войнския състав в професионалната дейност.

Влошаването състоянието на здравето, свързано с наличието на наднормено тегло и затлъстяване, снижаването нивото на физическата подготвеност вследствие на значителния дефицит от двигателна активност в процеса на всекидневния живот и професионална дейност обуславят необходимостта от включване на физическата подготовка в режима на деня с използуване на всички нейни форми [2].

Двигателната активност се явява един от елементите за регулиране функциите на организма на човека, увеличава неговите адаптационни възможности.

По данни на Пентагона в американската армия повече от половината военнослужещи са с наднормено тегло. Военнослужещи с наднормено тегло са с намалена издръжливост и по бързо се уморяват. При тях риска от сърдечно съдови заболявания е с 40% повече от военнослужещите с нормален индек на телесно тегло.

 Наднорменото тегло освен неблагоприятното въздействие на вътрешните органи и системи оказва отрицателно влияние и на физическото развитие и физическата подготвеност на военнослужещия, на функционалните възможности на организма и тяхната професионална работоспособност.

Затлъстяването се отразявавърху наличието на силен хормонален дисбаланс в организма, превръщайки се в едно от най-честите заболявания на модерното общество.Сред причините за затлъстяване са излишната консумация на храна или неправилна диета, особено тези, богати на мазнини, белтъчини и въглехидрати и намалена физическа активност при която не могат да се изгорят приетите от организма калории.Някои социални фактори, като твърде нисък семеен доход или по-ниска степен на образование, също се свързват със затлъстяването. Ниската физическа активност води до наднормено тегло и затлъстяване високо кръвно налягане и повишени нива на мазнини в кръвта [1].

В условията на ограничена двигателна активност и отсъствието на системна физическа тренировка на военнослужещите се стига до нарушение на функциите на организма и повишаване на телесното тегло. Този процес на отклонение може да протича бавно и незабелязано в продължение на няколко години. Така например ходенето на човека като основен компонент на двигателната му активност е намаляло през последните 20 – 30 години близо 3 пъти. Така се стига до големия парадокс на нашето време – човешката популация е „пренатоварена“ с хронично обездвижване. Това води до силно изразена психо-физическа дисхармония която в съчетание с употребата на алкохол, тютюнопушенето, както и с някои екологични и стресови фактори на средата са в основата на най-разпространените болести на цивилизацията, сърдечно-съдовите и раковите заболявания, хипертонията, психическите разстройства, пораженията върху опорно-двигателния апарат и много други [1,2,3].        

При нетренирани и пълни военнослужещи задъхването и умората настъпват много бързо, като същите не могат да се справят в условия, свързани с напрегната работа и максимални натоварвания.

       Много изследвания са свързани с изучаване на позата „седеж"в най-различни войскови дейности. Установено е, че при 3-4 часово неподвижно положение на тялото в поза „седеж” настъпва снижаване на работоспособността. Например след указаната хиподинамия скоростта на бягането се намалява с 8%, скоростта на разглобяване и сглобяване на даден вид оръжие - с 20 %, двигателната реакция - с 13%, светлинната - с 15 %.Посочените изменения в двигателните и вегетативните функции в резултат на хиподинамията се явяват реакции от цялостния организъм и отразяват различната степен на физическата тренираност.

Редица автори са установили висока заболеваемост от исхемична болест на сърцето сред директори на заводи, ръководители на цехове и др. Същото се отнася и за командирите от различни степени. Доказано е, че за лица, заемащи отговорни длъжности, е характерен висок риск за смърт от инфаркт на миокарда. При анализа на обстоятелствата, които водят към инфаркт се е установило, че в 20,7% от наблюдаваните, инфаркт на миокарда е предшествуван от остра психическа травма, в 35 % - от хроническа травматизация на психиката, в 30% - пренапрежение в работата. В някои изследвания повишеният емоционален стрес в 90-91 % от случаите е предшествуван със заболяване на сърцето. При изучаване на атеросклерозата, исхемичната болест на сърцето (ИБС) и артериалната хипертония се констатира тяхното възникване в резултат на хиподинамията [4].

Прекалено голямото влияние на съвременната цивилизация върху човека води до затлъстяване. Честотата на затлъстяването се повишава с изключително бързи темпове в световен мащаб, достигайки епидемиологични пропорции. На територията на Европа наднорменото тегло засяга около 50%, а затлъстяването около 20% от населението. В България положението е изключително сериозно. С наднормено тегло са около 63% от мъжете и 46% от жените в икономически активна възраст, а от затлъстяване - съответно 17 и 19%. То намалява производителноста на труда, което води до увеличаване на броя на хората с увреждания, и до икономически загуби. При хората с над 20% телесното тегло от нормалното смъртността от инсулт се увеличава с 70%, от рак с 20% от диабет с 140%, от загуба на слуха с 30% като процентите непрекъснато се увеличават с покачването на затлъстелите хора.

Ново изследване на мозъка установи, че съществува връзка между наднорменото тегло и загубата на мозъчна тъкан. Вече се смята, че затлъстяваенто е тежко инвалидизиращо заболяване. Килограмите се покачват когато енергиния примем надвишава себестойността си в продължение на дълго време и повишената консумация на енергия води до значително натрупване на мастна тъкан в организма [2,3]. Когато притокът на енергия съответства на разхода на енергия от организма, съществува хармоничен енергиен баланс. Резултатът е стабилно тегло. За една година ако човек използва само 5% допълнителни калории на ден, то за една година той ще натрупа оклоло 5 клиограма мазнини.

Влошаването състоянието на здравето, е свързано с наличието на наднормено тегло и затлъстяване. Снижаването нивото на физическата подготвеност вследствие на значителния дефицит от двигателна активност в процеса на всекидневния живот и професионална дейност, обуславят необходимостта от включване на физическата подготовка в режима на деня с използуване на всички нейни форми.

Липсата на физическа активност, е основният елемент, който ни отвежда до затлъстяване.На свой ред, това заболяване води към много други заболявания като периферна, съдова и венозна недостатъчност, стрии (разширени вени), особено за тези, които работятвофиса (щаба) или остават пасивни, ставни заболявания и остеоартрит, ревматизъм или депресия, защото тези хора, които не се движат, не вземат участие в активния живот.Мускулните заболявания са тежки и водят до мускулна атрофия или мускулна слабост[4].

Затлъстяването е рисков фактор, водещ до сериозни хронични заболявания като: дихателни проблеми; повишаване на холестерола;коронарна болест на сърцето;заболяване на жлъчния мехур; диабет; хипертония; остеопороза излокачествени заболявания на следните органи: матката, рак на гърдата, на дебелото черво и ректума, бъбреците и др.

Също така, тези условия генерират поредица от психологични разстройства върху човешкото тяло като: тревожност, депресия, панически атаки и т.н.

Към тях се прибавя и отрицателното въздействие върху целия метаболизъм. Съхранението на мазнини започва във вътрешните органи, които ще бъдат „задушени”от налягането на натрупаните мастни натрупвания около тях. Това поражда функционален дисбаланс във вътрешните органи и системи от органи. Първите засегнати органи са черния дроб, сърцето и бъбреците.

При пълните хора метаболизъм е забавен. Метаболизмът е процес, при който от разградени и усвоени хранителни вещества се получава енергия, необходима за живота. Скоростта на метаболизма е скоростта, с която живее нашето тяло. Основнита задача на всеки, който иска да отслабне, е повишаването на скоростта на метаболизма..

Най-добрите начини са чрез спорт и здравословно хранене. За изчистване на мазнините ни трябва бърз метаболизъм и отрицателен калориен баланс. Усилената мускулна работа ускорява метаболизма в продължение на часове след тренировка.За всеки килограм мускулна маса трябват допълнително около 18 калории, при положение, че тя не е във физическа активност. По време на тренировки метаболизмът се повишава с 20-30% и постепенно се възстановява след тренировката.Храненето също е изключително важно. Храната трябва да се приема често на малки порции през около четири часа тъй като обменните процеси се ускоряват след всяко хранене. Не трябва да се пропуска закуската защото ще се възприеме от организма като гладуване и съответно метаболизмът ще се забави с цел пестене на хранителните вещества. Не е желателно при отслабването да се губят мускули тъй като те са основния източник за горене на калории и колкото по-малко са те, толкова по-бавен е и метаболизмът. Всяко гладуване, приемане на твърде малко калории и неравномерно хранене е сигнал за организма да забави максимално метаболизма си. Сънят също играе важна роля при процеса на отслабване. Последните изследвания на учените от Чикагския университет относно пълноценния сън, сочат че той е абсолютна необходимост от процеса на отслабване тъй като нарушаването на съня води до хормонален дисбаланс.

Движението е задължително условие за поддържане нормалната структура и функциите на почти всички системи и органи в нашето тяло и е логично липсата му да предизвиква патологични изменения в тях. Множество епидемиологични изследвания са показали, че заседналият начин на живот се асоциира с увеличена честота на метаболитните нарушения и в частност на наднорменото тегло и затлъстяването. Липсата на движение води до покачване на телесното тегло, а хората с наднормено тегло по-трудно биват насърчавани да започнат физически занимания. По този начин натрупването на излишни килограми се задълбочава и води до образуването на своеобразен порочен кръг.

 Един от най-рационалните начини е физическото натоварване, посредством интервалната тренировка. Инервалната кардио тренировка е идеална за искоряване на метаболизма. При нея периода на високоинтензивно движение се редува с нискоинтензивно. Този режим на натоварване гори калории дълго време след завършване на тренировката. Интервалната тренировка прилича на реалния спорт – движението с ускорение се редува с периоди на почивка – футбол, волейбол, баскетбол, бокс, борба и др. Най ефективна кардио тренировка е сутрин на гладно, тъй като тогава е най-ниското съдържание на глюкоза в кръвта и на гликоген в мускулите. Нощем мускулите изразходват почти само мазнини, да запазят глюкозата за мозъка и се получава засилено изгаряне на мазнини. При кардио дейност сутрин на гладно се повишава метаболизмът за целия ден. Което показва, че сутрешната кардио дейност ускорява топенето на мазнини през целия ден.

От гледна точка на институцията, липсата на здравни ефекти, както в професионалния, така и в семейния живот, причиняващи социални сътресения, при военнослужещите има негативни ефекти върху трудовите дейности:

-         военнослужещия е на работа, но производителността му е далеч под максимума;

-         грешки или инциденти при изпълнение на служебните задачи;

-         удължени почивки по време на работа;

-         раздразнителност и конфликти между колегите;

-         липса на интерес при участие в решаването напроблеми;

-         неефективно управление на времето;

-         повишена честота на отсъствие заради заболявания;

-         липса на концентрация по време на работа;

-         слабо участие в обществения живот;

-         раздразнителност и конфликти в семейния живот.

  Изследванията в научни институти доказаха, че един от най-мощните фактори за борба с възникналите проблеми е широкото навлизане на физическите упражнения и спорта в бита на хората като основни компоненти на съвременния модел за здравословен начин на живот в най-широкия смисъл на това понятие. Физическата подготовка е неизменен компонент във всяка човешка дейност и е един от градивните фактори, от които зависи оптималната реализация на всеки член на обществото.

Ето защо изграждането на една съвременна, научнообоснована система за физическо възпитание и спорт е приоритетно направление на държавната политика в тази сфера на човешката дейност. За тази цел е необходимо:  комплексно обвързване на физическото възпитание и спорта със здравеопазването, образователните, научните и културните институции в единна функционална система; обединяване на общественото и държавното начало за създаване на необходимата нормативна основа; стимулиране на общностите и на отделната личност за системни занимания с физически упражнения, спорт и туризъм;  целесъобразно разпределение на функции и отговорности на държавните органи, обществените организации, стопанските обединения, спортните съюзи и федерации за внедряване на физическото възпитание и спорта в бита на гражданите;  популяризиране и внедряване на европейската ценностна система за социалната значимост на физическото възпитание и спорта.

   От направения анализ  могат да се направят следните изводи:

1. Военнослужещи с наднормено тегло са с намалена издръжливост, по бързо се уморяват, като при тях риска от сърдечно съдови заболявания е с 40% повече от военнослужещите с нормален индек на телесно тегло.

2.  Голямото влияние на съвременната цивилизация върху човека води до затлъстяване и качване на килограмите, което води до увеличаване на броя на хората с увреждания и до икономически загуби.

3. Затлъстяването е рисков фактор, водещ до сериозни хронични заболявания.

Използвана литература:

1. Душков, В., Д. Стефанова, Т. Джарова. Функционални изследвания в спорта и масовата физкултура. С., МФ, 1986.

2. Зациорский, В. М. Физически качества на спортиста. С., 1970.

3. Димитрова, С. Екология на човешкото развитие, спорт и здраве. С., 1996.

4. Бичев, К. Ортостатичните реакции на кръвообращението у спортисти и приложното им значение като критерий за умората и възстановяването в тренировъчния процес. Автореферат, НСА, 1997.

e-mail  konstantinpavl@abv.bg

В историческия ход на физическото си съществуване като разумни същества, хората от незапомнени времена полагат всевъзможни грижи и полагат максимални усилия да осигурят мир, сигурност и спокойствие на себе си и близките си. Човекът като “социално животно” е участвал винаги, независимо от желанията си, в определени групи, йерархии и организации, стремейки се да запази най-ценните си природни дадености като живота и здравето. В този смисъл, хората постигат целите си, планирайки ежедневието си безопасно и по-важното – предвидимо. Умението да контролираме събитията от живота си, да планираме дори най-малките детайли от всекидневието и да правим избори с какво да се занимаваме, ни кара да се чувстваме сигурни и контролиращи собствената си съдба. Обаче не винаги се получава по план. Съществуват събития, които могат трайно да променят живота, плановете, намеренията, приоритетите, възприемането на себе си и света по стресиращ и внезапен начин. Планетата ни, нашият роден дом, съвсем не е толкова статична и сигурна, колкото сме свикнали да я приемаме. Тя постоянно е в движение, и то не само около слънцето и оста си, но и като процеси в самата нея - движение на земните пластове, вулканични изригвания, сблъсъци, катаклизми. Макар и тези неща да звучат като от учебник по природни науки, те са действителни факти, обръщащи живота ни на 180 градуса, една борба за оцеляване, приспособяване и донякъде късмет… Въпреки че живеем в информационния век на високите технологии и не е проблем да се свържем чрез подходящата техника с някого на другия край на света или да изпратим хора в космоса, да построим изкуствени острови или да заменим части от човешкото тяло с роботизирани такива, ние все още сме под влияние на произвола на майката природа и нашата собствена дейност в желанията ни да покоряваме, да се налагаме и преуспяваме. Планетата ни, такава, каквато я познаваме и населяваме, често е разтърсвана от всевъзможни природни бедствия като циклони, тайфуни, вулканични изригвания, земетресения и събития с участието на човека като пожари, войни, терористични заплахи, химически аварии, размирици и пр. застрашава живота ни и подлага на тежки изпитания волята и психическата ни устойчивост. От латински, crisis има всъщност старогръцки произход  и означава прелом, решителен момент. Основният смисъл на кризата е промяна. Една промяна е критична, когато е много категорична,  радикална, значима  и настъпва внезапно и неочаквано.

  От значение е човек да е наясно с приликите и разликите между различните животозастрашаващи ситуации, което е и държавна практика за осведомяване на населението. Главна дирекция "Пожарна безопасност и защита на населението"към МВР ни информира за основните критични ситуации, в които може да се озовем, както и как да реагираме адекватно в тях:
"Бедствие"е всяко природно явление като земетресение, наводнение, свличане на земни пластове, бури, снежни виелици, лавини, специфични пожари, продължителни суши и епидемии. Характер на бедствие имат радиационното, химическото и бактериологичното заразяване, когато са причинени жертви и тежки материални щети на собствеността или са застрашени здравето и живота на населението.

"Авария"е внезапна технологична повреда на машини, съоръжения и агрегати, съпроводена със спиране или сериозно нарушаване на технологичния процес, с взривове, пожари, замърсяване на околната среда, разрушения, жертви или заплахи за живота и здравето на населението.

"Катастрофа"е внезапно събитие, съпроводено с тежки последствия, жертви, наранявания, разрушения и повреди, които причиняват загуби, налагащи незабавна, спасителна и непосредствена възстановителна намеса в широк мащаб.[1]

   Важно е да е направи разграничение и между понятията “тълпа” и “маса”, за да не се припокриват двете понятия. Под маса се разбира относително трайна общност от хора, която е с разнороден състав и в нея съществуват трайни интереси и вярвания. Народите и нациите са типични примери за маса. Макдугъл извежда определени принципи на организираната маса, които могат да се сравнят с характеристиките на тълпата, описани от Льо Бон, за да се направи по-голямо разграничение.
Според Макдугъл съществуват пет основни принципа на организираното множество /маса/, които са: постоянство в състава; участниците в масата да имат представа за функциите, дейността и целите на масите; масата да има връзка с други такива маси;  да има изградени традиции и обичаи и да има разпределение на функциите. Масата като социалнопсихологическо явление отразява общия колективен дух, където съзнателната личност се ликвидира, според Льо Бон.
 Притълпата, Тард говори за общност, формирала се на инцидентен принцип, която е с хетерогенен състав, събрана по определен повод, моментен интерес и действа спонтанно и ирационално. Съществуват няколко етапа в образуването на тълпата:
някаква екстремна ситуация, която да поставя човешкия живот в опасност без ясни представи за справяне и преодоляване като така от страх личността търси подкрепа и сигурност в другите. Друг етап е образуването на множество, в което човешките страхове се редуцират - Азът преминава в Ние, повлияно от анонимността и груповата мощ, като така се подсилва усещането за единство.[2]
  Разположението на всеки човек в близост до другите и стесняването на личностното пространство прави хората податливи на внушение, подражание и заразяване, което е характерно за всички големи групи. Важен фактор за разграничаването на тълпата от масата е т. нар. “закон за душевното единство на тълпите” или това е процесът на заличаване на индивидуалността, докато чувствата и мислите на стълпотворението се насочват в еднаква посока и се формира една своеобразна колективна душа, караща хората да мислят и чувстват корено различно, отколкото ако са извън тълпата. Така се появява едно “ усещане за непобедима мощ ”, което е по-скоро инстинктивно, на което човек не би отдал значение.
  Жертването на собствената индивидуалност има за цел да намали тревожността, напрежението и негативните емоции върху психиката. Появяват се спонтанни, импулсивни идеи и желания, които по начало човек не би възпроизвел, ако не е в структурата на тълпата и така се създава илюзията, че действа по своя воля и същевременно го освобождава от задръжки и отговорност. Приемайки идеите на Платон за ирационалността на масите, Льо Бон и Тард определят тълпата като аморфна, разрушителна и престъпна.

   Друга форма на групово обединение в социалнопсихологически план е колективът, синтезиращ най-положителните страни и характеристики на масовата психика – пълна хармоничност между личността и другите хора, между отделния индивид и обществото. Според украинския учен А. Макаренко, теоретически и практически посветен на колективните отношения, е важно всеки отделен член и цялата група да възприеме, асимилира и изпълнява в дейността си определената обща цел и задача. Има случаи на формирана група с поставена обща цел, но тя не е колектив. Приемането на колективната задача като лична и установяване на поведение в полза на колективната дейност, е изключително сложен процес за социалнопсихологически анализ, включващ определени фактори като: обстойно изясняване на целта, ползата, значението и смисъла на конкретната задача за колектива и обществото; ангажиране не само на рационалния, но и емоционалния аспект на личността за възприемане и осмисляне на целите и задачите; включване на конкретната цел и задача в индивидуалния опит, създавайки предпоставки за убеждение в полезността и важността й; въздействието на чуждия опит като пример за подражание, стремеж за личен престиж и желание за високи нравствени качества (трудолюбие, хуманност, решителност, смелост).[3]

  Подражаниетое друга често срещана форма на поведение за тълпите и малките групи или това са определени природно обусловени функции, които се превръщат в социално значещи форми на поведение. Тук в действие влиза “световният закон на повторението ”, който по принцип се рационализира, но в своята първична форма е ирационален - индивидът се сравнява с другите, които са в сходна ситуация, а ръководен принцип са приликите, а не разликите. В ситуации на опасност или надежда, индивидът е заинтересован, колкото и останалите, затова посоченото обстоятелство засилва чувството му за подражание и какво правят другите. При наличие на страх и надежда се увеличава желанието да се наблюдават другите и да има присъединяване, сливане, за да не се пропусне случаят.
   Друг специфичен за тълпата ирационален феномен се явява заразяването - изпадането на множество индивиди в дадено психично състояние, под въздействие на възприемането на външен еталон на това състояние, но в друго лице. Така един член се превръща в стимул за имитативното поведение на другите, а след това те на него. Предизвиква се от стремежа на дадено лице да използва опита на другите като индивидите най-вече се влияят един от друг, когато са в необикновена ситуация със силно привличаща информационна стойност. В тълпата всяко едно чувство или действие са заразителни и човек е способен да жертва с лекота собствения си интерес в името на общата цел и кауза и води до  циркулиращата реакция или повишаването на емоциите. Ако една личност е интелигентна , критична и зряла, то тя много по-трудно би се подала на заразяване.[4]

  Страхът и паниката са естествени форми на индивидуално и масово поведение по време на кризи и бедствия. Страхът е общественозначима тема, изучавана от древни времена, привлякла интереса на множество именити учени и изследователи. Подробно е изучен от Ч. Дарвин, който описва морфологичните промени на организма и физиологичните реакции, причинени от него. Страхът е изучен и от Т. Рибо, разглеждайки го в две направления – наследствен (от биологични причини) и вторичен (от преживяването на силна уплаха). З. Фройд също се занимава с тази тема, лансирайки наследствения му произход с акта на раждането на детето като първо усещане на страх чрез опасността и неприятните усещания при раждането. Изучаване на страха в лабораторни условия предприема известният руски учен И. Павлов, изследвайки експериментално околната среда и формирането на поведението, според нея, а също и отношението между наследственост и изменчивост, организъм и среда. Той и екипът му разделят кученца от едно котило непосредствено след раждане в условия на пълна свобода, а други – в клетка като това се отразява на поведението им след време. Изолираните в клетка кученца са извънредно страхливи, оказвайки се за първи път във външна среда, развивайки специфичен рефлекс, наричан още панически или рефлекс на естествената предпазливост.
 Като цяло страхът оказва разрушително, вредно въздействие върху дейността чрез ужаса и паниката, възникващи при силен дразнител. В състояние на ужас и паника се описват основно два начина на реагиране, предизвикващи буйни, хаотични действия или е възможно оставане на място, вкаменяване, подобно на шок.[5]
  Според изследвания в тази област се установява, че колкото по-уплашен е човек от дадена информация, толкова по-вероятно е той да вземе конкретни предпазни мерки.
 Когато обаче информацията, която се поднася, е със заплашителен за сигурността и живота характер, е необходимо да има конкретни предписания за това какво да се прави. В противен случай може да се стигне до паника, силна тревожност и неконструктивни действия. Опасно е да се повтарят смътни предупреждения, които се оказват фалшива тревога, което може да доведе до състояние на отрицание, отегчение и ще престанат да обръщат внимание на предупрежденията. Убедителни се оказват тези предупреждения и указания, които почиват върху надеждни доказателства и са представени от достоверен комуникатор като трябва да се каже ясно каква е заплахата и какви конкретни действия трябва да се предприемат, за да се избегне катастрофа.
Едно предупреждение не дава ефект, ако не казва ясно каква е заплахата, откъде идва или какво могат да направят хората, за да я избегнат. Ефективни са предупрежденията, в които има достатъчно информация какво, къде, кога и как може да се направи за благоприятни резултати.[6] 

  Хаосът и паниката, породени в бедствени ситуации са изключително опасни и неконтролируеми. Според Сава Джонев, паниката е крайна форма на “страх, при която индивидите загубват адаптивните си възможности за адекватно поведение и реагират хаотично или със ступор”[7]. При възникването на такъв тип тълпа, хората смятат, че са в животозастрашаваща ситуация и могат да се спасят в точно този критичен момент, а не дори и малко по-късно, има липса на предварително известни модели на поведение, които да гарантират положителен резултат. Съществуват и различни етапи, характеризиращи паническата тълпа:
1. Предпаническо състояние, при което изброените по-горе условия водят до възбуждане на емоциите, а оттам следва стесняване на съзнанието и пробуждане на въображението. Налице е дефицит от информация за размера на опасността, което води до преувеличения от всякакъв род, нагнетяващи допълнително обстановката.
2. Възбуждащо начало, при което паниката започва от един или няколко психически нестабилни или саботиращи индивиди и поради липсата на модел на поведение и крайната потребност от него, това води до приемане на първия предложен вариант.
3. Лавинообразно разпространение на паниката се получава чрез механизма на заразяването - обхваща цялата маса, поради ефекта на взаимното отражение и води до пълна деградация на множеството.

  Паниката може да се определи като състояние на масовата психика, отразявайки колективния ум, чувства и воля върху личността. Паниката избухва изведнъж и се разпространява за секунди върху десетки и стотици хора, трансформирайки ги в объркана и дезорганизирана тълпа. Може да отпаднат и най-елементарните обществени норми и правила като егоизмът взима превес, непрекъснато подтикван от инстинкта за самосъхранение.[8]

   При възникването на подобни ситуации е от изключително важно значение да се познават средствата, нужни за предотвратяване или редуциране на паниката:  Начинът за поднасяне на възбуждащата паника информация е от първостепенно значение  -  медиите могат да спомогнат за разпространение на информацията, която се отнася се до предстоящо или възникнало бедствие и да опровергаят зараждащите се или вече съществуващи слухове. В случая звуковият сигнал и направеното съобщение, задействат социално заучените модели на поведение като бягство, търсене на потвърждение, очакване на помощ.
Друг важен момент е поемането на ръководството и внасяне на йерархичност в масовото поведение или изнасяне на ефективни модели на поведение, които да се справят с възникналите реакции на по-слабите и психически лабилни хора. Лидерските фигури, които да са компетентни, действени, емоционално стабилни, подготвени за справяне със ситуацията играят ключова роля в преодоляване на паниката.

  При отсъствие на информация за съществуващия проблем, се изостря нуждата от сведения за него и това пораждат слуховете и мълвите, които като явления от масовата психика отразяват най-вече отрицателните страни на общественото мнение. Слухътсе основава на реална или не информация, чиято истинност в момента на разпространение е не може да бъде проверена и се предава от човек на човек неформално, удовлетворявайки нуждата от сведения за събитието и създавайки потребност от такива. Слухът нерядко паразитира върху страховете, предразсъдъците и това допълнително влияе върху безкритичното му приемане. От значение е, че в ситуация на изключително напрежение, слухът е новина и информация, макар и вероятно лъжлива и необективна, която се разменя с цел групата да изясни съществуващата обстановка. Този, който разпространява слуха добива по-висок статус, удовлетворявайки нуждата на другия от знание и собствената си потребност от внимание. Затова често в тълпата възникват и циркулират слухове, които проявяват регенериращи свойства. В критични ситуации слухът формира общественото мнение, подхранвайки се от тревогите. И се създава в ситуация на “информационен вакуум”, когато се знае много малко за обекта на слуха и се обуславя готовност за безкритично възприемане на всякаква информация.
  Слуховете и мълвите се делят според съдържанието си на:

-          Мълва страх, която възниква и се разпространява върху основата на колективната опасност и е свързана пряко с инстинкта за самосъхранение, когато при потенциална или реална опасност се появява колективен страх. Пример са слуховете и мълвите, разпространявани след някое природно бедствие, когато липсва все още пълна информация и се преувеличават броят жертви, материалните щети и последствията.

-          Мълва надежда, при която се приема доверчиво дори най-невероятната информация в полза на масите. Тя е дългоочаквана, желана, необходима в критичните моменти на силно изживян страх не само при индивидуалната, но и масовата психика. Типичен пример може да е откриването на ново лекарство за борба с рака, свързано със страха от него.

-          Мълвата отмъщение се формира върху афекта гняв и омраза, придружени с  импулсивност и стихийност в поведението, дори и с груби, жестоки действия. Може да възникне при сложни политически обстановки за дискредитиране на политическата система или конкретен неин представител, а също и при изострени взаимоотношения между началници и подчинени, колеги, съседи.[9]

   Пример за влиянието на слуховете и мълвите е земетресение в Индия, когато изследователи събират и анализират разпространяваните слухове. Индийският психолог Джамуна Прасад открива, че многобройни слухове за надвиснала гибел плъзват из селото, чиито жители усещали трусовете от земетресението в съседно село, но не били в непосредствена опасност. Жителите на това село вярвали и спомагали да се разпространяват следните слухове: 1) към тях стремително се приближава наводнение; 2) 26 февруари ще бъде ден на потоп и разрушения; 3) в деня на лунното затъмнение ще има ново земетресение; 4) след няколко дена ще има циклон; 5) на хоризонта се задават неописуеми нещастия.[10]
Подобни слухове не помагат на хората да се чувстват спокойни и сигурни. Едно доста убедително обяснение на това явление е, че хората са били ужасно изплашени и тъй като не са имали достатъчно основание за страха си, измислили собствено оправдание. Така те не биха се чувствали глупави, оправдавайки поведението си.
  Друг пример е изследването върху слуховете, проведено от Дургананд Синха, който анализира слуховете, които се разпространявали в индийско село след бедствие с подобна сила. Основната разлика между ситуацията в анализа на Прасад и на Синха е, че изследваните от Синха лица действително са преживели бедствието и с очите си са видели разрушенията. Те били изплашени, но имали основателни причини за това — не им е било потребно да търсят допълнително оправдание на страховете си. В техните слухове нямало предсказания за надвиснала катастрофа, нито големи преувеличения. Дори обратното, слуховете били успокояващи. Един от тях предсказвал (погрешно), че много скоро ще бъде възстановено водоснабдяването.
Тези два примера свидетелстват за справянето на хората с друг интересен психологичен феномен – когнитивният дисонанс: състояние на напрежение, което възниква винаги когато даден индивид поддържа едновременно два познавателни елемента (идеи, нагласи, убеждения, мнения), намиращи се в психологическо несъответствие.[11]

Масовите реакции и поведениепри екстремни и бедствени ситуациикато цяло не са изолирани и независими от средата, която е предопределяща за различните социални фактори като семейство, образователна система, възпитателни модели, обществено- културни влияния и разбирания. Именно тези фактори са обуславящи и за формирането и развитието на личността, групите и колективите, които са повлияни в крайно негативен и стресов аспект по време на подобни ситуации. Понятия като ситуация и ситуативнапсихика не могат да бъдат разгледани без значимата връзка между среда и личност в тяхното променливо, динамични и изменящо се взаимодействие, тъй като поведението на личността се проявява винаги в контекста на определена ситуация, която се променя и видоизменя. Това определя и различните форми и степени на афективни състояния, адаптация и приспособяване в различните ситуации, които, според Йолов, могат да бъдат условно разделени на стандартни, сложни, екстремни, критични и послекритични.[12]
  В екстремните ситуациисе включват събития и явления, които са нещо ново, неочаквано и непознато като не винаги носят риск за живота, въпреки че тестват нравствените, мирогледните и физическите характеристики на индивида и групите. Освен положителните форми на активност и решителност, в ситуативната психика се проявяват също страх, неадекватност и паника, възникващи от неподготвеност за екстремната ситуация, неизвестност, изненада и неочакваното й въздействие върху хората, които могат да доведат и до т. нар. ситуативен удар.
  Критичните ситуациисе определят вече като връхната точка на най-опасния и рискован момент, със заплаха за живота и сигурността, когато възможните разумни и логични опции за решение и изход са неосъществими. В такива моменти се проявяват някои специфични социалнопсихологически феномени като групова идентификация, групова солидарност, взаимоотношения между лидери и подчинени и на една малка група в системата на по-голяма. Груповата солидарност, например, е разгледана от И. Дженис, според когото, при екстремна опасност, хората увеличават склонността си към нея и идентифицират собствените си убеждения, идеология, ценности с тези на групата. В критични ситуации често се наблюдава заличаване на собствената индивидуалност, за да се слее човекът с новосъздалата се общност под формата на маса, тълпа, група, където масовата психика може да варира от масовия героизъм до паническо бягство и истерия. Типични житейски примери се откриват в историческото минало под формата на множество въстания, революции и героични прояви на личности, жертвали собствения си живот, в името на важна и общозначима кауза и идея.
  При послекритичните ситуацииса налице по-скоро негативно, неблагоприятно следствие и неуспех по отношение на поставените цели и задачи за реализиране. Тук най-важни са нравствено-психическата и физическа издръжливост, самоконтрол и хладнокръвие, докато превес в критичните ситуации вземат съобразителността, решителността и поемането на рискове.[13]                              

 Важно е да се отбележат адаптивните и неадаптивни форми на поведение.
За неадаптивно поведениемогат да се определят ригидността (когато индивидът има ясна представа за събитието, но изпада в състояние на персервация и фиксация върху предхождащата дейност, което блокира адаптивните действия)  и пасивността (което може да се дължи на неосъзнаване на опасността при наличие на навременна информация, или при пълна осъзнатост на опасността, но при задействане на чувство за безизходица и безнадеждност). Най-неадаптивни и издръжливи като темперамент са меланхолиците, при които и възбудата, и задържането са слаби, а при опасност са суетливи и двоумящи се. Висшата нервната дейност е слаба, при което в състояние на страх и силни дразнители, остават сковани и пасивни в действията си.
При адаптивните форми на поведениесе наблюдава директна или косвена идентификация на събитието и незабавна реакция на преодоляване на опасността,  следвайки се собствен модел на поведение или се изграждана такъв, чрез механизмите на заразяване и подражание. Нормално е при подобна ситуация да се стигне до състояние на фрустрация, предизвикана от непреодолими или оценявани така трудности. Н. Левитов описва толерантно поведение в такива ситуации, наблягайки върху спокойното, устойчиво, разсъдъчно състояние, напрежението и потискането на отрицателните импулси и пренебрежението на трудностите. Противопоказното и негативно поведение на фрустрация е агресията, импулсивността, водещи до напрежение, паника, несигурност.
Съществува и инициативно поведение, което е адекватно и е налице адаптивна реакция, насочена към собственото оцеляване, а също и ориентиране към действия за помощ на пострадалите. Конструктивното поведение в бедствени ситуации се осъществява като спонтанно, неформално структурирано действие и като институционалното, утвърдено и формално контролирано действие на специализираните за такива ситуации звена.
Не е уместно противопоставянето на институционалното и неинституционалното поведение в ситуации на бедствия, понеже това води до негативни резултати като  създаване на нагласа у масата, че отговорността за справяне с бедствията е главно на специализираните звена, а това може да доведе до намаляване готовността на масовия човек за самозащита в подобни ситуации. От друга страна неадекватните очаквания към институционалните звена могат да породят много негативни прояви – враждебност, недоволство и членовете на институционалните звена действащи в трудни условия, също не са застраховани от появата на страх, паника и дезорганизирано поведение.
  Затова е важно разработването на програми за развиване на умения за справяне със стреса и развиване на умения за работа в екип, както и лидерски умения с условието, че не всеки човек е пригоден за работа в екип, а при бедствени ситуации това е от съществено значение. Затова е необходим подбор на хора, пригодни за работа в екип, притежаващи съответните качества, за да се сформират предварително екипите и в критична ситуация да реагират своевременно и адекватно. Сравнително най-пригоденият и издръжлив на силни дразнители личностен тип е сангвиникът, отличаващ се със силен тип нервна дейност, уравновесеност и подвижност.

  Според изследванията, неподходящи качества за работа в екиппритежават хора, които са прикрити, проявяват индиферентно, безучастно поведение към останалите, нямат реална представа за способностите си, емоционално лабилни, в отношенията с останалите са черногледи, завистливи, неблагодарни, неблагонадеждни, некоректни и като цяло не изпитват радост от груповата работа и успех. От най-голямо значение за тях са реализирането  предимно на своите егоистични амбиции, които могат да са открито изразени или прикрити и не могат да намерят хармония между личните и общите цели и интереси.
  Подходящи личностиса оптимистите, откритите хора, които са жизнерадостни, емоционално уравновесени, креативни, честни, добронамерени, прями и отзивчиви, действени, с интерес към предизвикателствата и имат представа за възможностите си. Проявяват готовност при излагане на риск и носят лична отговорност, а изпълнението на задачите им носи радост и вътрешно удовлетворение. Комуникативни или мълчаливи, те работят за екипа и организацията, влагайки своя опит и способности в качествено изпълнение на общите задачи, постигайки хармония между личните и общите цели и интереси.

 Използвана литература:

Арънсън, Е., Човекът – социално животно. 2009.

Градев, Д., Социална психология на масовото поведение . УИ “Св.Климент Охридски”. С., 2000.
Джонев, С., Социална психология. Дамян Яков, 2006.

Йолов, Г., Критичните ситуации и масовата психика. С., 1973
Льо Бон, Г., Психология на тълпите. Жарава, 2002.
Посетено на 27.11.2013г от http://www.nspbzn.mvr.bg/Pravila_povedenie/Pri_bedstvia/default.htm

 За да са в крак с всеки тренд, бизнесите се опитват да си набавят бърз достъп до готова база данни на потребители и групи със сходни интeреси. Те се стараят да имат и нужното ниво на разбиране на аудиторията, защото ако не разбират публиката си, тогава и усилията им биха били неуспешни. За да съберат тази информация, маркетолози, като мен, използват различни мониторингови технологии, като например сървъри за слушане на разговорите между онлайн потребители. А колко добри са тези законни “подслушващи” мониторингови програми, зависи от това колко често постваме ти и аз във Фейсбук, Туитър и т.н. Разговорите, които се водят в интернет, генерират голям обем неструктурирана информация, която има огромно значение при планирането на рекламните стратегии на компаниите. Именно поради този факт, социалното слушане нашумя сред бизнеса и създаде нова мултимилярдна индустрия.

Какво представлява “слушането” в социалната мрежа и как се осъществява?
“Социалното слушане”, още познато като мониторинг на социалната мрежа, е процес на идентифициране и оценка на какво споделя аудиторията за компания, индивид, продукт или марка в интернет.

За да стартира слушането, бизнесът определя специфични ключови думи и фрази, за които ще следи в разговорите потребителите на социалните мрежи. Списъкът трябва да включва максимално конкретни термини, които да позволят да се идентифицира търсената информация сред големия поток от данни. Няма универсален списък с ключови думи, а именно качеството на подбора им е в основата на ефективното слушане.

След подбора на термини, бизнесът трябва да определи и ключови личности, които имат влияние върху имиджа на марката, чрез достъпа си до широка публика, сред която и много ваши фенове или потребители. Например, ако някой известен и влиятелен човек или издание напише коментар за вашата марка, повече хора, ще чуят за вас и съответно може да спечелите интереса и подкрепата на нови клиенти. Т.е. внимателно трябва да се анализира, къде може да се очаква да се чуе за вас в социалните мрежи и да насочите своето внимание в тази посока.

Останалите стъпки около стартиране на слушането варират между индустриите и нуждите на различните компании, но главното, което сплотява всички е, че социалното слушане дава на всички нов подход в маркетинга и себеизрастването на компаниите.

След като сме преминали през тaзи стъпка, можем да реализираме и самото слушане. То се осъществява чрез софтуерни продукти, в които предварително сме програмирали своите критерии, идентифицирани в подготовката, т.е. ключовите думи, за които ще следим и влиятелните личности, които ще наблюдаваме. В процеса на самото слушане, програмата, която използваме, следи всичко публикувано в избраната от нас социална мрежа, като отделя, съобщенията, които съдържат  някои от посочените ключови думи. Приоритетно тя ни информира за написаното от избраните влиятелни личности. Цялата информация достига до нас под формата на списък с всички избрани коментари и информация за потребителите, които са ги публикували. По същество, мониториращите софтуери преобразуват чрез специфични ключови думи неструктурираната информация, така че събраните данни от определен монитор да могат да бъде разчетени и обобщени.

Защо слушат марките?

Има различни начини, по които може да се използва “слушането”. Към момента, основната му задача е вникване в трендовете, които съществуват, с цел подобряване на имиджа и на позиционирането на марката. Но то може да се използва и за решаването на други управленски проблеми, като например:

●      за да разберат какви проблеми или дефекти имат техните продукти - Например, ако вашият бизнес има належащи специфични проблеми, вие може да приложите “социално слушане” и да разберете какво точно се харесва или не се харесва от вашите клиенти. Тогава социалното слушане ви дава възможност да поправите проблемът или да намерите нужните ресурси, за да разрешите главоблъсканицата.

●      за да получат нови идеи как да подобрят продуктите си от клиентите, които говорят за марката им - Коментарите в социалните мрежи дават конкретни идеи за какво се харесва или не от клиентите, т.е. кои елементи следва да бъдат запазени или променени.

●      за да използват безплатно онлайн фокус групи в реално време.

Всеки от отделите на големите компании има и допълнителни причини да слуша разговорите на потребители онлайн. Ето и някои от тези причини:

- Отдел “Поддръжка и обслужване на клиенти”:

●        слушането онлайн позволява да се създаде лесно база данни с въпроси, информация и отговори, които бъдещите потребители могат да открият онлайн;

●        може да се идентифицират и разрешат проблеми;

●        възможно е отдел обслужване на клиенти да се прехвърли напълно онлайн, като това намалява разходите за офис на бизнес собствениците.

- Отдел “Маркетинг и връзки с обществеността”:

●     разговори за вашата марка, индустрията в която сте, продукти “наживо”, в реално време;

●     показва вашата конкуренция какво прави и къде вие може да взаимствате идеи от тях;

●     Онлайн слушането може да помогне с проблемни продукти и тяхното позициониране;

●     Подчертава успеха на продукт.

●     Набавя нови идеи от клиенти как може да подобрите продукта си. Това е прекрасна възможност не само да набавите повече информация какво може да подобрите, но нека и не забравяме, че то е и безплатно и легално, тъй като социалните профили на вашите клиенти са публични. 

 - Отдел “Продажби”:

●     Онлайн слушането дава възможност да се открият разговори и достъп до потребители, които биха направили покупка. Това дава невероятен шанс на бизнеса да се намеси в разговори като “Може ли някой да препоръча”, “Търся да закупя..” и т.н..

●     Безплатно може да се проследят конкуренти на дадена компания.

●     Онлайн слушането е доказан метод за покачване на продажбите.

- Отдел “Човешки ресурси”:

●        Открийте къде може да намерите подходящи квалифицирани кадри;

●        Намерете влиятелни личности за реклама на вашата марка;

●        “слушайте” за проблеми, които вашите служители имат или какво според тях би помогнало да бъдат те по-щастливи на работното място.

За автора:

Tsvetta е консултиращ стратег по социалните мрежи за корпорацията Dogs Bollocks 5, DB5 Inc.в Ню Йорк. Родена е във Велико Търново и през 2008 г. се премества в САЩ, за да получи висше образование. През 2012 г. Tsvetta завършва колежа “Св. Франциск” с дипломи по Маркетинг Мениджмънт, Международен Бизнес и Икономика. По настояще е студентка в Градския Университет на Ню Йорк в кампуса Барух, където учи магистратура. През 2010 г. е коронясана за Мис България Диаспора САЩ и започва кариерата си на модел, въпреки 165-сантиметровия си ръст. Пред камерите или зад кулисите на големи социално мрежови кампани, Tsvetta е доказана сензация зад океана. Българското гуру в онлайн индустрията в Америка има опит с големи компании като филмовото студио Парамаунт, Тойота, НАСКАР и Сони. Свободното си време моделът е посветил на обучаването на жени лидери и стимулирането образоването на младите хора в България. Владее свободно 5 езика.

Библиография:

http://searchcrm.techtarget.com/definition/Social-media-monitoring

http://searchenginewatch.com/article/2274254/Why-Social-Media-Listening-is-Important-for-Brands

http://blog.hootsuite.com/use-hootsuite-social-listening/

http://www.cmbinfo.com/social-media-strategies/

Култура (Крьобер, А. & Клакхън, К, 1990) произхожда от латинското cultura, от глагола colere със значение отглеждам, култивирам. През 1920г. в „Психология на народите”, в 10ти том, озаглавен „Култура и история” Вундт разглежда произхода на думата култура. От 3 до 36 страница той обръща внимание на разграничението между материална и духовна култура, също така противопоставя понятията природа-култура. От това разграничение може да се направи изводът, че културата се създава от човека и за самия него, чрез обработване на природата, но веднъж създадена културата тя действа и върху човека.

Идентичност (Петрова, 2011) произлиза от латинското съществително identitas, произведено от прилагателното idem. В значението на понятието се съдържа конотация на сравнимост,  т.к. то предполага някаква степен на еднаквост,  сходство на индивида с други индивиди в конкретна област или относно някакъв възглед. Въвеждането на понятието „идентичност” се извършва в САЩ през 60те години на миналия век. Най-известният труд от този период е „Идентичност: младост и криза” на Ерик Ериксон. Авторът определя идентичността като процес, който се намира в центъра на самия индивид, но и в центъра на неговата култура (Петрова, 2011).  В този смисъл може да се заключи, че културната идентичност не е важна само сама по себе си, а е важна и за самия индивид и неговото пребиваване  в пределите на социалната реалност, а също и при взаимодействието му с други социални реалности. Влиянието на културата като регулативен механизъм изгражда културната идентичност, превръща индивида в личност,  която може да се адаптира  в рамките на социума.  Човекът от биологичен представител на своя вид се превръща в личност. Личност произлиза от латинската дума “persona” (Schultz, D. & S. Schultz, 2009), която в Древна Гърция е обозначавала маската  на актьорите по време на представление. Днес персоната се  разглежда  като тази част от хората, която се показва в публичното  пространство. От тук може да се заключи, че личността, персоналността се отнася до външните и видимите характеристики, които биха могли да бъдат видими и за останалите хора, т.е. впечатлението. Личността включва в себе си сложни взаимодействия между физически характеристики, субективни емоционални и социални фактори, които в много случаи не могат да се видят директно, т.к. човекът се  опитва понякога да ги скрие. Допуска се, че личните характеристики са относително стабилни и предсказуеми. Но дори един човек да го определяме със спокоен темперамент, това не означава, че той никога не става нервен. Поради тази причина може да се твърди, че въпреки стабилността на личните характеристики, те са ситуативно обусловени. Също така идеята на „личност” включва в себе си идеята за уникалност (Schultz, D. & S. Schultz, 2009). Въпреки че хората имат общи белези, интереси и т.н., те имат и уникални характеристики, чрез които се различават един от друг. Фокусът на настоящата разработка ще бъде върху развитието на личността и детерминантите, които обуславят определени черти и характеристики на личността. В психологията съществуват няколко възгледа за формирането на личността, които отдават тежест на различни фактори. Например бихевиористичната парадигма (Schultz, D. & S. Schultz, 2009) сравнява личността с монетен автомат и свежда разбирането си за личност като добре структурирана машина, която автоматично отговаря на влияния от средата. От тази гледна точка личността не е нищо повече от акумулация на добре научени отговори в рамките на поведенческата система. Но взаимодействието между средата и човека е двупосочно, както средата влияе върху човека, така и човекът влияе върху средата. Човекът сам става затворник на своята култура, която е основният символен свят, който се налага върху материалния, има символно измерение, което е различно за различните култури. По този начин битието до известна степен определя съзнанието (Маркс, К., 1983). Съзнанието се превръща в субективно отражение на обективната действителност. Една действителност се интерпретира по много различни начини заради културната обусловеност. Точно за този проблем пише Алфред Шютц в  „Чужденецът” (Шютц, 1999). Тази статия има за цел да изследва типичната ситуация, в която се оказва чужденецът, т.е. да интерпретира културния образец на дадена социална група, в която той се стреми да попадне, както и опита му да се ориентира в нея. За чужденеца  културният образец на неговата социална група  е  резултат от историческото минало и елементи от неговата биография и този образец е неговият „относително естествен светоглед.” Затова чужденецът продължава да интерпретира новото си социално обкръжение  чрез собственото си мислене както обикновено. Така той открива готова представа за себе си, за групата, която скоро се оказва неадекватна. Шютц извежда три характеристики на това как се сблъскват характеристиките на домашната и на чуждата група, културния образец и начин на живот (Шютц, 1999, с.15-16). 

1.      Първо, представата за културния образец на групата, към която се стреми чужденецът, се намира в интерпретационна схема на домашната група, е възникнала  като нагласа на незаинтересования наблюдател. Стремящ се към групата чужденец, трябва да се превърне от незаинтересован наблюдател в евентуален член на групата. Културният образец на групата тогава не е елемент на неговото мислене, а елемент на света, който трябва да бъде поле на действието му.

2.      Второ, новият културен образец придобива свойствен за дадена среда характер. Неговата отдалеченост се превръща в приближеност, неговите празни рамки се превръщат в жив опит, неговото анонимно съдържание се превръща в определени социални ситуации, приетата на готово типология се разпада.

3.      Трето, готовата картина на чуждата група, съществуваща в домашната група на чужденеца, доказва своята неадекватност, когато той се стреми да попадне в чуждата група по простата причина, че тази картина не е била изградена с цел да провокира отговор или реакция от членовете на съответната група. Знанието, което тя предлага служи просто като подръчна схема за интерпретация на чуждата група, а не като ръководство за взаимодействие между двете групи.

В този ред на мисли може да се каже, че и съзнанието влияе върху битието. Пример може да се даде с вече формираното съзнание на чужденеца от неговата собствена култура, опита за интерпретация на чуждата, адаптацията и запазването на собствената култура. Формираното съзнание не изчезва, а просто се обогатява от влиянието на средата, а съзнанието изкривява културата през собствената си интерпретационна схема. Този сложен процес на взаимодействие се корени в поведението на хората в рамките на културните общности. Поведението е несъмнено свързано с културната цялост и се моделира по неин модел или културата се модифицира от съзнанието (например изобретяването на нови традиции), а от своя страна  изобретенията на културата като митове, легенди, обичаи детерминират поведението на личността. За да може чужденецът да се интегрира в новата социална група, той трябва да промени нагласите си, да се опита да разбере културата на другата група, да се идентифицира  с нея и на базата на общата идентичност да изгради своя. В този смисъл може да се каже, че класическите психологически теории за идентичността винаги са обусловени от развитието на културата. Те се появяват в определено историческо време и са провокирани от кризите и проблемите на човека (Петрова, 2011). Така може да се направи един психосоциален поглед върху личността. Най-често идентичността се разделя на индивидуална и колективна. Но това разделение е доста условно, не само защото колективната идентичност е сбор от индивидуални идентичности, а  и защото индивидуалността на колективната идентичност се репрезентира върху индивидите. Идентичността е цялостен феномен, в чиито анализ следва да се разграничат различни нива. Може да се приеме и разграничението между индивидуалната идентичност като персонална, социална или психо-социална, а колективната като между групова и вътре групова. В това изложение може да се опише още един елемент, а именно че уникалността на личността може да се изгради само чрез взаимоотношения с други хора т.е. чрез принадлежността към дадена група и съществуването в определен социален контекст. А от друга страна изградената индивидуална идентичност предполага успешна интеграция на индивида  в обществото, да осигури субективно чувство за базисна сигурност, както и чувство за принадлежност и субективно благополучие. Едни от най-известните психологически теории за идентичността са на Фройд, Ериксон и Търнър.

Фройд (Петрова, 2011)  първи дава разгърната интерпретация на груповите отношения  вътре и между групите. Той анализира отъждествяването на индивида с групата т.е. феномена на социалната идентификация. Фройд обяснява явлението с противопоставянето на любовта към собствената група  и агресия по отношение на другите. Според него социалната идентичност се сформира, когато за групата има един и същи обект на идентификация.

Ерик Ериксон (Петрова, 2011) продължава изследванията върху идентичността като излиза от контекста на фройдизма. Той смята, че идентичността е процес разположен в същността на индивида, но и в същността на неговата култура. Авторът поддържа идеята, че идентичността се създава чрез взаимодействието на индивида със социалната среда и че не  може да се отдели личностния растеж от социалната промяна. Това показва значението на културата и историята в процеса на формиране на личността. Кризите на идентичността описани от Ериксон не са универсални за всички култури. Ако в Западната култура юношеството е с удължен период и съществува мораториум, който отлага съзряването, то в някои култури преминаването през юношеството може да е само някаква инициация.

Друго направление в психологията, което се занимава с проблемите на идентичността е когнитивното и се свързва с името на Анри Ташвел. Авторът изследва перцепцията в процеса на категоризация, проблеми свързани с предразсъдъците и стереотипите. Акцентът на учения е към груповите процеси и анализ на конфликтите. Той и неговият последовател Джон Търнър (Петрова, 2011)  обясняват социалната идентичност с процесите на социална категоризация, социално сравнение и между групови отношения, а също и принадлежността към определена културна реалност. Поради тази връзка между културата и индивида и тяхната взаимосвързаност се налага появата на дисциплина под името кроскултурна психология. Тази дисциплина се развива в края на 1960-те години. Започва да се обсъжда въпросът: „Какво оформя личността.” През 2002 г. Излиза статията: „Влиянието на културата върху личността” (Triandis, H.& Eunkook, M. Suh, 2002). Там авторите отбелязват, че личността се формира под влиянието, както на генетични фактори, така и под влиянието на средата, но най-важните от последните са културните влияния. Проблемът за културното влияние става все по- обсъждан, т.к. изследователите забелязват, че методите за психологическа оценка дават различни резултати при хора от различни култури и по този начин се нарушава надеждността и валидността на резултатите и на методиките. Херман Роршах (Schultz, D. & S. Schultz, 2009) е един от първите изследователи, който забелязва различията в резултати при тестиране на хора от различни култури. През 1921 година той записва разликите от резултатите на хора от теста с мастилените петна, които живеят в две различни културни области на Швейцария. От там той изхожда, че резултатите би трябвало да са много различни при различните култури и раси. Въпреки това много тестове се превеждат и стандартизират, за да се използват в различните култури, но това понякога създава потенциални проблеми с тяхното кроскултурно приложение. Това е особено голям проблем, когато тестът е предназначен за западната култура, а се прилага в Китай или Филипините. Например ценностите в китайската култура се свързват с милосърдие,  постигане на хармония с другите, изграждане на сплотено семейство и пестеливост в ежедневието, но нито една от тези характеристики не  е типична за американското общество. Но е факт, че психологическите инструменти се разработват първоначално за Западната култура. Тук се вижда проблемът за господстващата Западна култура  и проблемите, които се пораждат  при пренасяне на нейните модели в другите култури.

Проблемът за взаимодействието между културите, запазване на тяхното разнообразие  или уеднаквяването им заради хегемонията на Запада се разглежда в текста на Леви Строс „Раса и история” (Леви-Строс, 1995). Процесът на уеднаквяване на културите  най-вече е свързан със силното влияние на Западната цивилизация. Така се оказва, че прогресът може да представлява разцъфтяване на културите, но в същото време да доведе до изчезването им. За да се проследи процесът на създаване на една световна сила с кумулативна история и взаимодействието на културите в този процес  трябва да се тръгне от многообразието на културните форми. То не трябва да се схваща стационарно, защото културите не се различават нито по еднакъв начин, нито в еднакъв план. Различията може да са географски, времеви, социални, религиозни, различия в степента на развитие на културата. Тук се вижда, че понятието култура само по себе си съдържа една многопластовост, динамика, промяна. Културите са гъвкави и адаптивни, те могат да влизат в различни съчетания, да взаимодействат с една друга и при точките им на пресичане  да се получава промяна. При това взаимодействие може културите да се трансформират като всяка една от тях вземе най-доброто  от другата, в друг случай може едната култура изцяло да изчезне  или нейните елементи да станат част от други културни реалности, нови културни системи и да се запазят от части. Понякога дадена култура е много по-мощна от тази, с която взаимодейства и по-слабата култура бива претопена. Това каква промяна ще настъпи след пресичането на различните култури зависи от типа на взаимодействие на културите (Леви-Строс, 1995):

1.                           Асимилация – по-мощната култура подчинява на себе си  по-слабата и макар понякога да запазва отделни нейни елементи, крайният резултат е промяна на идентичността.

2.                           Взаимодействие в посока на разграничаването – при взаимодействието на няколко култури сe раждат нови обичаи, поради желанието за отличаване от другата група, а също и да не се изостава от нея. ( съзнанието определя битието)

3.                           Взаимодействие при което дистанцията между двете култури е толкова голяма, че ако едната е технологически по-силна, то другата може изцяло да изчезне. Такъв е примерът с индианците в Северна Америка.

4.                           Дискриминация - появява се в ситуация на доминираща култура , при която се създават изкуствени препятствия за носителите на алтернативната култура. При дискриминацията се наблюдава отказ от приемането на културното многообразие. Всичко, което не съответства на нормите, е обявено за не култура. Идеален пример е Древна Гърция. Всичко, което не е било част от гръцката култура, е  било назовавано под  общото понятие „варварство”.

5.                           Културен синтез или т.нар. коалиция на културите-  взаимодействието на културите поражда нова идентичност, но всяка една от тях запазва своята оригиналност.

6.                           Хегемония – предполага съвместно съществуване на различни култури, но тези които нямат съответните технологични, икономически и политически ресурси имат второстепенна, незначителна и маргинална роля, за разлика от тези, които притежават тези ресурси.

              В повечето случаи на взаимодействие има на лице една доминираща култура, която подчинява останалите. И тук логично идва въпросът има ли по-нисша и по-висша култура? Според теорията на еволюцията, (Леви Строс, 1995).  която е силно повлияна от теорията на Дарвин, няма по-висша и по-нисша раса или народ , а всяка раса или народ е на различна стълба от своето развитие или както пише Леви – Строс (Леви-Строс, 1995, с. 458): „ Всички човешки общества имат зад себе си минало, което  е приблизително от една и съща величина”, но в едните са се натрупали постижения, а в другите не се е случило нищо и още са в начална фаза на своето развитие”. Според него човечеството изобщо не прилича на човек, който изкачва стълба, а на играч, който при всеки ход може и да спечели, и да загуби. Така е и при различните общества - едните притежават стационарна история (или по точно културите на тези общества не се развиват в нашата посока), а другите притежават кумулативна история, която допуска натрупвания и постижения. Но тази развиваща се история не е привилегия на една единствена култура, а по-скоро на обединение на няколко култури. Такъв е примерът със Западната цивилизация. Този феномен на господстваща сила се дължи на взаимодействието на няколко култури. В света нито една култура не е сама, тя има пресечни точки с други култури и колкото повече има пресечни точки  с другите, и колкото повече имат допир една с друга, те успяват да създадат кумулативни исторически форми.

Но въпреки този процес на озападняване, културните различия продължават да съществуват и те не бива да бъдат пренебрегвани и в полето на психологията, психологическото тестиране и психологическата оценка. А също така разнообразието на културите трябва да се вземе под внимание в оценката на личностните характеристики и поведението  в социума, а също и при формиране на идентичността и Аз-а. За формирането на личностовите характеристики и детерминиране на поведението на хората  има голямо значение дали културата е индивидуалистична или колективистична. Типа култура влия върху познавателните способности на хората (Schultz, D. & S. Schultz, 2009), мотивацията, емоциите, само възприятието, благополучието, социалното поведение, междуличностната комуникация, а също и върху моралните и етични принципи на индивида. В настоящата разработка ще се  сравнят различията между колективистична и индивидуалистична ориентация.  По отношение на познанието си към средата хората в колективистките култури виждат средата като малко или много фиксирана (стабилни норми, задължения и отговорности), самите себе си като адаптивни, готови „да се впишат”. Хората в индивидуалистичните култури виждат себе си като малко или много стабилни (стабилно поведение, персоналност, права) и средата като адаптивна (например ако не харесват дадена работа, сменят работата). Също така  азиатците имат по-висока търпимост към противоречия от американците и следователно са по-малко изненадани от американците, когато са поставени пред несъответствия. Предполага се, че логическото мислене на западната култура има предимства при развитие на науката, докато холистичното мислене при колективистичните култури има предимство при поддържане на междуличностните отношения, ред и хармония в личния живот. Освен върху познанието и когнитивната организация, културата влияе и върху мотивацията на личността. Колкото по-индивидуалистична е една култура, толкова повече хора желаят да имат много избори и да са уникални. Изследвания показват (Triandis, H.& Eunkook M. Suh, 2002), че децата от европейско-американски произход са били по-мотивирани, когато са имали избор и са показали по-ниска мотивация, когато авторитетни личности са направили избора вместо тях. За разлика от тях  децата от азиатски произход били по-слабо мотивирани,  когато са имали личен избор, докато ако някой, доверен авторитет направи избора вместо тях, резултата в най-високи нива на присъща мотивация и производителност.

Мотивацията в индивидуалистичните култури увеличава последващата успешност. В колективистичните култури тя увеличава последващия провал, защото индивидът се фокусира върху това как да промени себе си и да подобри напасването между себе си  и изискванията на социалната среда. Емоции, изпитвани от членовете на колективистичните и индивидуалистичните култури  са също различни. В изследвания” (Triandis, H.& Eunkook M. Suh, 2002)  американците докладват по-позитивни емоции (по-добър, горд, върхът на света) докато японците изявяват по-личностно обвързани емоции (приятелски чувства, чувство на близост, уважение). Също, в сравнение с японците, американците  докладват за повече позитивни и по-малко негативни емоции.  Емоциите в колективистичните култури се стремят да се вграждат във връзки и се приемат като отражение на статуса на тези връзки. Освен това емоциите са силни предиктори на задоволеността от живота в индивидуалистичните култури, докато социалните норми (одобрението на другите) силно предопределя задоволеността в колективистичните култури. Емоционланите фактори (например любов) играят по- решителна роля при личностни решения, като брак, в индивидуалистичните, отколкото в колективистичните култури. Хората  в индивидуалистичните култури имат и по-голямо себеуважение и са по-оптимистични от хората в колективистичните култури и тези фактори са асоциирани със силно субективното благополучие. Хората в колективистичните култури  са силно повлияни от поведението и мислите на другите хора. Докато хората в индивидуалистичните  култури се  ръководя от самите себе си и собствените си цели. В колективистичните култури  се ценят много повече групови дейности, докато в индивидуалистичните се отделя внимание на личното пространство и прекарване на  времето в самотни дейности.  Начините на комуникация също са повлияни  от културата. В  колективистичните култури преобладава индиректната  комуникация, докато в индивидуалистични  култури се предпочита комуникацията лице в лице.  По време на комуникацията хората в колективистичните култури използват по-често „ние”, а хората в индивидуалистичните култури използват местоимението „Аз”.  Това показва, че и формирането на Аз-а и концепцията за себе си се влияе от културата. В зависимост от културата Аз-ът може да бъде независим или взаимозависим. (Triandis, H.& Eunkook M. Suh, 2002)

Изграждането на личността и нейната идентичност несъмнено се влияе от културата, в която човекът пребивава. Социалната група и чувството за принадлежност играят съществена роля в изграждането на идентичността – както групова, така и индивидуална. Хората се обединяват в групи, с общи цели, общ език и обичаи, с обща култура. Хората създават общност, полагат усилия да я съхранят, като в същото това време влизат във взаимодействие с други групи и култури, обменят информация, обогатяват се или изчезват. Културата е съществена част от човешкия живот , тя е създадена от човека и за самия него. Но човекът се е превърнал в пленник на собствената си култура, а тя детерминира неговите действия, вярвания и убеждения. Затова и при всяко психологическо изследване или интервенция трябва да се вземе под  внимание  характеристиките на културата, към която принадлежи изследваното лице или пациентът. Когато се отчетат тези характеристики, биха могли да се избегнат грешки при интерпретация на симптомите  и причините за даденото поведение или състояние. По този начин ще се постигне прецизност в изследванията и подобряване на надеждността и валидността на резултатите. И въпреки че всеки индивид принадлежи към групата на себеподобните, не трябва да се забравя, че също така хората са отделни личности интегрирани в културата, към която принадлежат и че културата е интериоризирана в самите тях и затова  тя е един от регулативните механизми  на поведението на личността в социума.

Използвана литература:

1. Kасирер, Е.(1996). Есе за човека.  София: Христо Ботев, с. 47-52.

2. Крьобер, А. & Клакхън, К.(1990). Всеобща история на думата култура, В: Идеи в културологията. С., т. I.,

3. Леви-Сррос, К. (1995). Раса и история, В: Структурна антропология 2, София: Христо Ботев

4.Маркс, К. (1983). Към критика на политическата икономия. София: Партиздат.

5. Николов, Н. (2004). Общностна идентичност и социална онтология, годишник на СУ „Св. Климент Охридски”, кн. Психология, том 92, с.131-144.

6. Петрова, М. (2011). Психологически теории за идентичността, Социология и психология,  Известия на съюза на учените,  ВСУ: Варна.

7.  Шютц, А. (1999). Чужденецът, София: ЛИК

8. Triandis, H.& Eunkook M. Suh. (2002). Cultural Influences on Personality. Annual Review of Psychology,  53, 133–160.

9. Schultz, D. & Schultz, S. (2009). Theories of Personality (9^th ed.), WADSWORTH CENGAGE Learning.

Политология за учени от естествените науки

Част I. От политическото съзнание до държавната намеса

Държавата това, държавата онова, а тя - не ще.
Насред масивната стачка на пилотите от Луфтханза успях да се прибера в София като по някакво чудо и двата ми полета не бяха отменени. С благодарност към висшите сили започнах престоя си в Родината и разбира се, отгоре ми веднага се изсипа всичката благодат на проблемите на живота по нашите краища. Но за човек, занимаващ се и с математическо моделиране на социални системи, това наистина е благодат, тай като животът ме кара да моделирам ситуации, за чието съществуване западняците изобщо не се и досещат.
Та насред творческата лаборатория на българския живот полека и отново изникна въпросът за българската държава и за това, какво прави тя за българската наука и иновации.  Колегите го обсъждат непрекъснато докато аз си мисля как ще им обяснявам, че и тази година няма да има повишение на заплатите (нали съм заместник-директор).  Та говорят ми те: държавата трябва да прави това, държавата трябва да прави онова. И да финансира науката, иновациите и технологиите, научните организации и учените. И си мислят, че като кажат на заместник-директора, държавата ще прище.  Ама държавата не ще. Защо ли не ще?  - е хубав въпрос. Да се отговори на него обаче не е толкова просто. Защото ни трябва специфично знание, което не е много присъщо за учените от естествените науки.  Трябват ни знания за политическата власт, за това, как се изразяват политически интереси и как функционира и се развива политическия живот в държавата и обществото. Накратко казано, трябва ни знание по политология. Но по истинска политология, а не от тази, която проституира за пари със силните на деня.

Фигура 1. Волтер е кратък и ясен. Затова нека започнем с негов цитат.

            Аха-а, ще кажете, сега г-н Витанов ще почне да ни разказва за властта – фиг. 1, за структурата и механизмите на функциониране на политическата система и за взаимодействието на тази система с по-голямата обществена система, част от което са и учените.  Така, така, точно за това ще става дума по-долу в текста.  Разбира се, всичко е със задна мисъл и тя е учените от естествените науки да получат един минимум знания, които да им позволят по-ефективно да си защитават интересите.  А и да осъзнаят, че драмата, в която живеят, май е един цирк на глупостта и некадърността. И още нещо да осъзнаят от ситуацията – фиг. 2

Фигура 2.  Човекът го е казал доста отдавна. Но голяма част от учените от естествените науки и днес са апатични.

Която ситуация може да се промени чрез меритокрация и технокрация.  И след като написах интригуващите думички, хайде полека (и към края на статията) да видим какво означават те.

Политиката

Фигура 2.  Да цитираме един голям авторитет.
Ами нека да почнем отначало, ще кажете и ще зададете въпроса – какво е политика? Фигура 2 е поставена, за да предпази читателя от илюзията, че истинската политика е нещо твърде просто или несъществено.  Истинската политика е нещо доста важно, тъй като е свързана с осъществяване интересите на групи от хора. И по-точно, политиката е област на взаимоотношения между социални общности по осъществяване на съвместни интереси с помощта на разнообразни средства, основното от които е политическата власт.  Политиката има такива елементи – политически идеи, политически концепции, политическо съзнание, властови институции, политически организации.

Интереса клати феса.

Фигура 3.  Нещо за разсънване.

Анонимният народен мислител, дето е казал това за интера и феса,  може и да не е бил нежно изразяващ се, но пък е бил точен.  Знаят ли си учените от естествените науки интереса? – да допуснем, че го знаят. А могат ли да се коалират с други обществени групи, за да си прокарат интересите? Тука е малко  проблематично, защото доста учени мислят, че не трябва да се занимават с това, пък някой ще се сети за тях и ще  им осъществи интересите. Невольо, невольо – викат и досега много от учените в гората. Да се надяваме, че след тази статия нещо ще се промени – в стил, помогни си сам, че да ти помогне и … но хайде да не споменаваме името Му ей така, без особена причина.  А дали си преведохте каквото пише на фиг. 3 ?

Защо политиката е важна
Политиката е важна, защото точно чрез нея става разпределението и преразпределението на ресурсите и благата, статуса и привилегиите. Та чрез политиката и с помощта на  инструмента, наречен политическа власт става тая работа.

За структурата на политиката
Съществуват различни подходи при обяснението на политиката и политическите процеси. Аз използвам комбинация от икономически и рационално – критичен подход. Иначе казано, за мене политиката е следствие от влиянието на икономически отношения и начина на производство.  Дотук беше икономическият подход. Политическите процеси са сложни. Веднъж възникнали те имат вътрешна динамика на елементите на политическата структура. Иначе казано – влияят се силно от икономиката, но си живеят и собствен живот. Това пък е рационално-критическият подход.
Структурата на политиката има 4 елемента – политическо съзнание и политическа култура; политически институти и норми, чрез които се реализират политическите възгледи, цели и интереси и се осъществява политическата власт; организирана дейност на обществените групи и техните представители по управление на  обществения живот в интерес на тези групи или пък в интерес на цялото общество; отношения на социалните групи свързани с политическата власт и нейното завоюване, удържане и използване.  Почна ли да ви доскучава? Веднага взимам мерки и показвам фиг. 4 за разтуха.

Фигура 4. Акълът и красотата управляват Родината.  Ама нали виждате, за коя част от акъла и за коя част от красотата става дума?

Знанието е сила. Сила за ориентация в политиката.
И тъй, за какво трябва да имаме достатъчно знание за да се ориентираме в политиката?    Ами трябва да знаем достатъчно за политическата система, политическата власт, политическото поведение, политическата дейност, политическият живот, политическия режим, политическото съзнание, политическата култура, политическите интереси и политическите ценности. Олеле, ще кажете, много ни се събра наведнъж. Хайде сега г-н Витанов, вземи и го подреди това всичкото и ни го обясни разбрано.  Добре, да започваме полека.

Политически ценности  и политически интереси.
Започваме от елементите на социалната структура – хората. Та хората  имат политически ценности -  това са норми и стереотипи, които им позволяват да анализират политическата ситуация и да се ориентират в нея. Аха, ще кажете – а я ни го повтори сега г-н Витанов това в стил – дяволът чете Евангелието? Ами ето -  в главите на хората се набиват норми и стереотипи, с които този, дето им ги набива, се мъчи да ги ориентира в политическата ситуация, тъй, както му отърва. Ама чакай бе, г-н Витанов, туй не беше ли свързано политическа власт? Е стига сте бързали де!  И дотам ще стигнем.
Освен политически ценности хората имат и политически интереси – тоест съвкупност от осъзнати потребности, които ги подбуждат към определен вид политическа дейност. 

Фигура 5. Към теорията за основата на политическия интерес. Пари, жени и власт, казват някои....

Значи, ще кажете – осъзнава човек потребността от пари (фиг. 5) и ето го един политически интерес, които го подбужда да се включи в една политическа дейност, пък после да смени партията с друга партия и след това втората с трета, а третата партия с четвърта. А защо не и с пета, шеста и седма.  То потребността си е същата, съдържанието на политическия интерес не се променя, само дето формата се мени.  Нали тъй беше по Хегел? Хегел ли?-ще попитате – кой пък беше тоя.  Ами Хегел е оня, от които се е учил брадатият икономист, дето написал дебелата книга, в която пишело – всекиму според труда.  Видяхте ли сега, как предното изречение почна с идеализъм и завърши с диалектически материализъм. Само не ме питайте какво е диалектически материализъм.  Не бива да ви уча на Тъмната страна на Силата.

Политически съзнание и политическа култура
И тъй – ето ги хората с политическите ценности и политическите интереси. Какво трябва да има още?  Ами има още политическо съзнание и политическа култура. Политическото съзнание е осмисляне на обществото от гледна точка на неговата политическа организация и от гледна точка на интересите на държавата, политическите елити, господстващите слоеве на населението и т.н.  Значи хваща се човека и осъзнава политическата организация и интересите на обществените групи и организации. Един осъзнава, на друг му казват какво да осъзнава, то процесът е сложен, но накрая у всеки човек се появява някаква форма на политическо съзнание. 

Фиг. 6 Политическата култура.

Например изречението – интереса клати феса е израз и на политически ценности и на политически интереси, на политическо съзнание, че и на политическа култура. Това последното още не съм го казал какво е и ето го сега – политическата култура е нещото, което осъществява възпроизводството на политичиския живот на обществото.Политическата култура е съвкупност от елементите политическо съзнание, политическо поведение,  както и съзнанието за формирането и функционирането на държавните институции – и още – фиг. 6.  Та ако искате да промените нещо в клетата ни татковина, то трябва да попромените и политическата култура на  народа. А тези, които искат политическият живот да се тече по старому ще ви пречат. Туй е то голямата мъдрост.

Политически живот

Фигура 7.  Политически живот – кой ли от тези го е най-страх от Вожда? А забелязвате ли усмихващият се хитрец зад гърба на вожда?  Не ви ли прилича на някого?  Ама каква усмивка, а? Сякаш казва – ей сега ще ме тикне в затвора, ако не е доволен. Е – следва да му се признае – оживя и кариера направи. И хич не беше най-лошият управник на съответната страна.

Добре, ще кажете. Хайде стига за отделния човек. Кажи сега малко за групите от хора.  Ами групите от хора се състоят от хора и всеки си има политически ценности и политически интереси, политическо съзнание и политическа култура. И гледаш – абе все групи от хора – тези чехи, онези руснаци, третите германци, четвъртите българи – пък ситуацията все различна. Ами различна е – къде ще сравняваме политическите ценности на българина и германеца или политическите интереси на българина и чеха, политическото съзнание на българина и англичанина или политическата култура на българина и швейцареца.  Но няма страшно – ако постоим достатъчно дълго в Европейския съюз, тез индивидуални политически характеристики на българина ще се посближат с тези на западноевропейците и ще се отдалечат от тези на ориенталците.  А сега – напред към политическите характеристики на колектива (групата) от хора.
И най-напред  политически живот какво е? – ще попитате. Политическият живот е съвкупността от политическите процеси и политическите дейности в обществото.  Дотук нали е ясно – набивате подходящи политически ценности и политически интереси в хорските глави.  И  същевременно постоянно дебнете да не би някой да промени  политическото съзнание и политическата култура на тези хора. И политическият живот си тече тъй, както искате. 
И защо тоя зор? – ще попитате. Ами полека, полека се доближаваме да политическата власт. Но за да стигнем там, трябва да минем  през политическата дейност, политическото поведение, да видим що е това политически режим и политическа система и хоп – стигаме и до политическата власт.

Политически режим и политическа дейност.
И тъй, да почнем с политическия режим – това е съвкупността от способи и средства за осъществяване на властта в държавата заедно със специфичните политически отношения, политическа идеология и политическа култура. То разнообразие на политически режими – дал Господ.  Дали пък да не дам пример. Например хващаме политически лидер, дето не разбира много от политическа идеология, казваме му, че най-хубавата политическа идеология на света е неолиберализмът, плясваме му финансов министър, дето сънува и бълнува Хайек, обясняваме, че добро политическо поведение е да пълни телевизионните  емисии със себе си, а отношението му към държавните институции следва да бъде – държавата – това съм аз, а другите са мързеливци.  След тая страхотна политическа култура, слагаме и съответни политически отношения на пренебрежение на политическите противници и третиране на народа като … Я да спра тук, пък вие си продължете примера и си дайте и други примери. Както виждате, конструкцията на политически режим не е кой знае какво. Конструкцията на балансиран политически режим – дето балансира интересите на народа и на елита  - и то не е трудно, стига елита да иска и да може. Тук разни завзеци използват понятието политическа потентност. Демек ако елита е политически импотентен – уиде коньо у ряката, както се казва по едни нашенски краища.  
И сега – напред към политическата дейност.  Това е активност насочена към изменение или поддържане на съществуващите политически отношения. Имаме обект и субект на политическата дейност, че и непосредствени действия.  Ето ви и пример -  хващате значи една група  викащи и биещи тъпани хора, пускате ги да окупират университет с искания за оставка на правителството  и да блокират кръстовища. И вече си имаме обект, субект и действие. И юнаци, дето ни обясняват, че това не било политическа дейност (демек за никакво изменение на съществуващите политически отношения не става дума, а само за сваляне на правителството). Е какво да правите тук – вЕрвате и викате – харе Кришна! Харе, харе! А Кришна снима с камерата, щото доказателства за хонорара трябват.  Отвлякох се, защото тъщата  тъкмо гледа „Цветовете на любовта” – индийски филм по БиТиВи-лейди и някак си покрай музиката, която трябва да слуша, човек се отнася на индийски теми, свързани и с религия. Само това с камерата откъде ми дойде, не разбрах много. Може да е от козунака и яйцата, а може и да е от салатата и течностите, които човек трябва да поема, за да я понесе (салатата де).  Но както и да е.
И тъй – стигнахме до политическото поведение – което си е формата на защита на собствените политически интереси и формата на участие в осъществяването на политическата власт. Тъй – ами ако не участваме? – на туй му се вика политическо бездействие, които е единия вид политическо поведение. Те ни викат на избори, ний ходим за гъби. И си мислим, че правим нещо.  Другият вид политическо поведение ще да е политическото действие. То бива пряко и непряко, явно и неявно, индивидуално и колективно и там каквото още се сетите.

Политическа система и политическа власт
Следва политическата система – това пък е съвкупността от лица, участващи в политическия процес, институционалните структури на държавата и обществото и взаимодействието между тях, ама не какво да е взаимодействие, а това, дето е насочено към осъществяване на политическата власт, управлението и регулирането на обществено-политическите процеси.Я да видим сега – някой като ви каже, че иска да сменя политическата система, вий ваша милост, трябва да го питате, какво точно иска той да сменя – хората ли, институционални структура на държавата и обществото ли или пък вида на онуй взаимодействие горе да променя.  Имаше един виц, че Ганьо бил най-голям разбирач на футбол и на политика и най му било лесно да смени треньора на националния отбор па футбол и политическата система. Хе,хе,хе. Ни от футбол разбира Ганьо, ни от политическа система -   то ако разбираше, бразилците щяха да са наврени в миши дупки, а англичаните щяха всичките да учат параламентаризъм и политически науки в София.
И още малко пример – огледайте се що за лица участват в политическия процес и ако не ви харесват се запитайте – дали пък такива като вас не ги зареждат с енергия да участват в политическия процес.  И още  гледайте – ефективни ли са институционалните структури на държавата и обществото и взаимодействието между тях води ли до нещо полезно или е на принципа – ден да мине, друг да дойде, а заплатата – вървиииии. Тез еретични мисли ги четете само в случай, че ви се струва, че политическата система на Татковината нещо скрибуца.  Ако смятате, че не скрибуца, прескачайте тоз параграф и давайте нататък без да се питате защо ли ви го написах това в края на параграфа, а не в началото.

 

Фигура 8. Политическата власт.

И ето ни на финала – вече можем да си поговорим и за политическата власт! Политическата власт е доста високо в йерархията на властта – фиг. 8, ама не е най-високо. Парица йе царица – да не вземете да го забравите това. Затуй целта на доста политици е да се опаричат. От таз гледна точка политическата власт е изгоден и сигурен бизнес – рискът от загуби и фалит е малък – трябва да се чака само „наште” да дойдат на власт. И всичко туй е облечено в една хубава теория с възвишени слова – чак свят да ти се завие. Ама нейсе, ние караме нататък.
Та политическата власт е съвкупност от механизми и средства за въздействие на политическите субекти върху поведението на индивидите и социалните групи с цел управление, съгласуване и подчиняване на интересите на членовете на обществото на единна политическа воля. И-хааа! Туй ни трябва – ще каже нашего брата ученият от естествените науки.  Да де, ама ако единната  политическата воля е да се крадат парите за наука и да потъват в джобовете на „честни частници“ и няма механизми и средства да се въздейства върху поведението на индивиди и социални групи да се предотврати това – какво правим тогава? Излизаме да протестираме.  И си представете чудната фантастична сцена, когато ви  се явява финансово гуру, показва постна пица, казва, че няма пари и после ходи да целува Джиджи, Биджи или каквото там намери.  И искате да го изхвърлите тоя, а не можете. Ама защо ли не можете – защото нямате политическа власт.  Затуй четете серията от статиите, които ще напиша на тая тема, правете си изводи и вместо да ходите за гъби и да се ловите на глупости, как те учените за едната чест работели, вземете та се посдобийте с политическа власт, та да си можете да си прокарвате интересите, драги учени от естествените науки.  Тогава аз с удоволствие ще ходя за гъби вместо вас. То „габърлъка” е краста като лова – само дето не убиваш животни.

Важно, важно! Политически субекти и политически обекти.

Фигура 9. От този може да излезе политически субект. А може и да не излезе.

Вие драги учени от естествените науки може да станете политически субекти. Ама как така? – ще кажете. Ето как – политическите субекти са тези участници в политическия живот, които са способни да формулират и реализират собствени цели.  Забелязахте ли думичката способни? Значи ако не сте способни (и защото не искате) да формулирате и реализирате политически цели, то вие не сте политически субекти. А като не сте политически субекти не участвате и в политическата власт. Други участват там и други решават например, че на България наука не и трябва. Говорите им вие на тия, че така превръщат Родината в бантустан, а те си гепят ли гепят парите за наука. Та, моят съвет е: трябва да станете и политически субекти, драги учени от естествените науки. Иначе няма да стане работата.
Ама само хората ли могат да бъдат политически субекти, г-н Витанов? – ще вземете да  попитате. Не - и групите от хора, като социални слоеве и класи, професионални групи, етноси и политически институции – и те могат да са политически субекти. С други думи всичко, което е способно да формулира и реализира политически цели може да е политически субект.
Значи, ще кажете, ти г-н Витанов не ни броиш нас за политически субекти. Ами какви субекти сме ний тогава? И ето ви го отговора – вие, драги учени от естествените науки сте субекти социални, досущ като другите индивиди, социални групи и социални слоеве.  Има и други видове субекти като институционални субекти например – това са държавата, партиите или политическите движения. Може да има и функционални субекти – това са институции, които  изпълняват неполитически задачи.
И сега ще попитате – ами как да се ъпгрейднем от социални към политически субекти?  Нали знаете оная песен – три неща, три важни неща  за ъпгрейдването ти ни кажи. Първо ни кажи на глас, че ни трябва политическо съзнание -  тоест да осъзнаем интересите на обществото като цяло и политическо самосъзнание – да видим, къде е нашето място и роля в системата на политическите отношения.   Второ, ще кажете, нека разбера, че  ми трябва и самоорганизация– тоест да осъзная възможностите и последствията от политическите си действия.  И накрая, ще кажете, г-н Витанов, излъжи, че сме активни до уши. Тоест, третото нещо, което ви трябва, е активност– и вие и групата от учените от естествените науки да се организирате като действащи субекти и да имате реална  (а не фиктивна) дейност по защита на вашите интереси.
Е, добре де – ще се усъмните - буташ ни ти г-н Витанов да ставаме политически субекти. И какво да правим, като станем политически субекти? Лесна работа, колеги, лесна работа – почвате да действате върху политическите обекти. А пък политическите обекти са тая част от политическата система и политическата реалност, върху която се прилагат действията на политическите субекти.Значи такива са политическите отношения, всички институции на политическата система,  че и социалните групи и личности, участващи в политическия процес.  Та нещо може да е хем политически обект, хем политически субект. И още, политическите обекти и политическите субекти са свързани.  Действията (а не псувните пред телевизора) на политическите субекти променят политическите обекти и политическите обекти канализират дейността на политическите субекти, като определят  алгоритмите за осъществяване на политическа дейност и методите и начините за политическо въздействие.  Та и да ходите за гъби и да не ходите, политическите обекти и субекти си действат върху вас, а политическият живот си върви. Затова действайте и вие върху тях.

Държавата не ни слуша – ама защо?

Държавата това, държавата онова. Седя и го слушам това по цял ден, а на другия ден трябва да го слушам и пак да седя. Добре, но какво е държавата, драги ми учени от естествените науки.   Нали знаете, че при нас, в естествените науки се работи с многомерни структури. Е, държавата е една такава многомерна структура.  Значи имаме обикновена територия на държавата. Имаме и социално-политическа територия на държавата.  Социалната територия е територията, в която протича обществената активност на съответното общество.  Политическата територия на държавата е свързана с действията на държавната власт. Имаме икономическа територия на държавата (свързана с взаимодействието на държавата и икономиката). Имаме  информационна територия на държавата, юридическа територия на държавата. И понеже аз се уморих да изреждам видовете територия на държавата, вие може да се сетите за още някоя територия, пък аз ще мина към обсъждане на други неща, свързани с държавата.
Освен  многомерна пространствена структура държавата е и система.  Система от връзки и отношения. Връзки и отношения политически  и юридически, ама не какви да е, а такива, които регулират социално значимите видове поведения и дейности. И тези, дето говорят за свободата и правата, трябва да изредят социално незначимите дейности. Там държавата не трябва да се бърка.  Но като гледате какво ви изброяват, то това май са все дейности със социални последствия.  И почвате да се питате – какво всъщност правят тези радетели за „свободата и правата”.  И докъде трябва да се простират свободата и правата? И още нещо се замислете – не са ли социалните отношения у нас тъй регулирани, че учените са набутани в миша дупка?  Дали пък не трябва да се освободи туй прекрасно място, та други да го заемат.  Някой ще каже – млъкни бе Сатана! Стига си ни говорил за разликите между тукашните и доста по-западните места. Тука е тъй – булгаааар , булгааар! Засилил се да образова учените от естествените науки, на политология да ги учи. Ама-ха!

Държавата като организирана група от хора, различна от обществото.  

Фигура 10. Властта е едно, а истината – друго. Демек, ако намерите политик, дето да не ви лъже – пазете си го, туй е рядкост и ценност голяма.   

Държавата  не е тъждествена на обществото, не си мислете на такова нещо.  Държавата, освен всичко друго е и организирана група от хора, която осъществява публичната власт и управлението на хората от името на обществото. Нали забелязахте – публичната власт. Значи има и още власт – непублична. Но  тоз въпрос сега няма да го обсъждаме.  И нали още забелязахте – държавата днес не е един човек (кралят слънце), а организирана група от хора. Та структурата на тази група и отношенията в нея са много важни. Това обаче е предмет на друг анализ. И още предмет на трети анализ е какво става когато организираната група стане организирана престъпна група.  Тежко на народеца в такава държава – ще кажете. А аз мълча и не казвам нищо.
Тъй. И какво да прави държавата? Някои казват, че държавата трябва да защитава интересите на индивида и обществото.  Други казват, че държавата е оръдие за осъществяване на частни интереси, средство  за потискане на слабите от силните и на бедните от богатите.  Както се казва – фактори много, човек трябва да ги оценява добре. И преди да минем нататък, май в последните години народа има усещане, че българската държава е средство за осъществяване на частни интереси и за потискане и никак не се грижи за интересите на човека и обществото. Въпрос на политически режим, политическа система и политическа власт – ще кажете. Их, ама как бързо се изучихте! Браво! Ама я да добавя – пък и лееекичко е въпрос и на политическа идеология.  У-у-у-у-у, долу Витанов, пак ще ни говори за неолибералите и либертарианците. Няма, де, няма. Ама по-надолу ще се отвори дума и за това.
И ето ни отново на въпроса –  и какво да прави държавата?   Та основните направления на дейността на държавата, които отразяват същността и социалното значение на държавното определение на обществото се наричат функции на държавата.  Една класификация на функциите на държавата е, че функциите биват вътрешни и външни.  Сега внимание. Първата вътрешна функция на държавата е икономическата, която например включва формирането на държавния бюджет  и контрол за изразходването му. Да-а-а. Като нямате влияние в държавата, то нямате влияние и върху формирането на бюджета и върху изразходването му. И говорите си вие, че науката е важна, но като нямате влияние, тези, дето формират групата, управляваща обществото (опростенчески казано – държавата, това са те)  хич и не ви и чуват и правят бюджета по друг начин. И държавата си затъва и те си се чудят защо.  
Ама пак си вършат същите глупости, държавата още повече си затъва и те пак си се чудят защо. И гледат да ви пуснат по телевизиите поредния турски или индийски сериал и да вземат лиценз за поредното измислено на запад шоу защото политическото съзнание трябва да спи. В таз връзка се сещам нещо – кажи ми, кажи бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее. Не се сещам, къде го четох това, но за да бъдете чути, когато казвате истината, трябва да имате и влияние. Политическо влияние, а не влияние над салатата в чинията.
Още по-голямо внимание сега. Друга функция на държавата е социалната.  Което освен социални помощи, включва  и отделяне на средства за здравеопазване, образование, наука и т.н.  Та не се заслушвайте по тези, дето ви кудкудечат, че проблемите на държавата са свързани със социалните й функции. Десетки пъти съм го казвал и писал, пиша го пак: колкото пъти идеите на икономиста Хайек са прилагани на практика, толкова пъти се е стигало до криза, катастрофи и провали. С други думи – некадърните неолиберални икономисти, а не социалните функции на държавата са проблем.  Ама те вече не били неолиберали, станали либертарианци.  Тоест скачаме от Хайек (оставете света на диващината на пазара) на Милтън Фридман (абе мъъъъъничко държава може пък и да е полезна).  Те както са се засили скоро ще стигнат до Кейнс (балансираната и съществена държавна намеса), а някои от тях може да не успеят да набият спирачките навреме и нали се сещате къде ще отидат. При оня с брадата, дето беше написал – един призрак броди из Европа... Но шматкането на българската неолибералия из полето на икономическите идеологии е отделна тема. Може и да напиша някога нещо  и за това, но сега имаме друга тема.
Други вътрешни функции на държавата са охрана на обществения ред, финансов контрол, екологична функция и т.н. Като гледате функцията финансов контрол, как няма да реват някои с пълно гърло за намаляване на функциите на държавата! Нали се сещате едно време като падна социализма и държавата трябваше да се разграби (тоест на премине в ръцете на „честни“ и „ефективни“ частници) кое беше закрито най-напред. Как кое – Комитетът за държавен и народен контрол. То това си го пише във всеки хубав учебник, че така трябва да бъде. Не смеете да ме питате що за заглавие има този учебник, а!  Що ли пък си мисля, че и сами ще се сетите.
А сега, ще се чудите да се смеете ли или да плачете – минаваме към основните външни функции на държавата. Първа функция – защита на държавните интереси на международната арена (ама че израз-а – международната арена. Но май си е вярно).  И какво става с българските интереси на международната арена? Тези, които  критикуваха предните, че се съгласявали с поклон към големия съветски брат, днес май не знаят друго освен „Yes, Sir, yeeees!” като поклонът е завъртян на 180 градуса спрямо вертикална ос в сравнение със стандартния поклон. Питате ме, какво е моето отношение към това ли? Ами аз не виня големите братя. Те си защитават своите интереси.  А за йесаджиите не намирам за нужно да хабя думи.
Следваща външна функция на държавата е поддържане но отбранителната способност на страната на необходимото ниво.  Например утре ако руската армия дебаркира във Варна и тръгне към София, ние нямаме нищо насреща.  Ама НАТО щяло да ни пази. То НАТО докато се размърда, третата световна война може и да е свършила и хамбургерът в Макдоналдс да струва 3 рубли.  И тези, дето се кланят на запад с лице на изток, ще кажат – ама Витанов е лош човек. И ще се наведат още надолу да не гледат какво стана в Крим и пак ще завикат „Йееееес, сър, силна армия не ни трябва, йееееес!”.   Някои си мислят, че защитата на неолибералните задници е дело на чужди тела. Народът пък казва, че ако не можеш да удряш шамари, никой не те уважава. Толкоз по въпроса за отбраната.  За още външни функции като външна търговия и други може да се сетите и сами.  А ние да минем към много интересен въпрос – формите на управление.

            Защо пък да не опитаме с технокрация и меритокрация, а?
Ама защо да го обсъждаме това, г-н Витанов, ще кажете. Че ний имаме демокрация, друго не ни трябва.  Тъй ли? Че при демокрацията народът се признава за източник на властта, пък у нас управляващите, като чуят за референдум, се изприщват.  При демокрацията гражданите са равноправни, а при нас някои са много по-равноправни от други.  При демокрацията се уважава мнението за мнозинството – у нас се разпореждат малцинства и се  работи на принципа – говори си, не ми пречиш! При демокрацията се съблюдават правата и свободите на човека, а у нас се съблюдават така, че хората ентусиазирано се самозапалват  по улиците от радост. Та в българската политическа тенджера май няма демокрация. А какво има? Аз си имам проста теза – има манджа с грозде. И сега ще ви разкажа за няколко други форми на управления. Пък вие си правете сметката.
И тъй, почваме с  автокрацията – форма на  управление, основана на неограничено и безконтролно пълновластие на едно лице в държавата.  Я да не ме дразните, че напук ще подпиша – нали така ще каже някой автократ. А вие си бърборете, че живеете при демокрация.  Тъй, слагаме автокрация в тенджерата.  Сега ще видите, какво ще сготвим. Слагаме и плутокрация – форма на управление, при която управлява най-богатия слой на обществото, в тясна връзка с международния капитал. При това тука управлението става чрез марионетки – изпълнители. Бух – в българската тенджера с управленската манджа.
А бива ли българска политическа манджа без  олигархия – олигархичното управление  се осъществява от олигархичен елит, които налага корпоративен характер на обществото (двеста триста семейства командват народа през държавата). Да го слагаме ли това в българската тенджера? Слагай Витанов, слагай, за къде без олигархия.
И накрая да посолим малко с фасадна демокрация, да сложим един аристократ за аромат и ето ви една хубава композитна управленска система. И се чудите защо нещата не вървят. И аз се чудя, че вие се чудите.


Фигура 11. Меритокрация.

            А какво беше това с меритокрацията и технокрацията, г-н Витанов? Ами при меритокрацията властта се осъществява от най-талантливите и квалифицирани специалисти. Казах специалисти, а не спортисти или артисти.  Със спортисти и артисти се управлява шоу, а не държава.  Ще кажете – ами ако на народа трябва де се показва шоу, докато системата тихичко си работи.  Е – тогава може.  Тогава меритокрацията е мръсна дума, а талантливите трябва да бъдат изгонени по чуждите държави. Я да спра тук, че някой ще вземе да се усъмни, че говоря за България. Не, драги учени, не, както добре знаем, вие, аз и бедният Хорацио, гнилите неща са все по Дания.  За Дания говоря.  

Фигура 12. Можете ли да прочетете скритата дума?

И сега, няколко думи за технокрацията – при която властта преминава от политиците и богаташите към научната и техническата интелигенция.  Анатема, анатемааааа-а! – махни се Сатана, анатемааааа! Всеки ден слушам подобни крясъци срещу мен по един или друг повод, та съм им свикнал. То това с българската политическа манджа и крясъците срещу мен – добре, но знанието и информацията са основни продукти в постиндустриалното общество, пък науката и технологията  са основни способи за тяхното приложение за общественото им потребление.   Но, туй няма значение – анатема, анатемаааааааааааа, бе! Долу, долу! А, чакай, туй круша лий? Дали пък ще може нашият герой да изяде една круша?  И дървената част на цяло дърво барабар с крушите ще изяде нашият герой, само и само технокрация и меритокрация да не допусне. А когато вече няма да има накъде да шикалкави,  ще тръгне да пробутва фалшиви технократи и меритократи.   Дали пък се сещате, за кой герой ви говоря? За оня, вечния, с мускалчетата по пришити вътрешни джобове по време на предишния му живот.

За намесата на държавата в икономиката
Последователите на Хайек ще ви дърдорят за това как държавата трябва да се маха, а пазарът да се остави да регулира всичко, тъй като икономиката била сложна, а хората – прости и не могат да се оправят с нея.  Затуй по време на криза например – никаква държавна намеса. То  повечето фирми и хора ще измрат, ама карай да върви, какво ни  пука на нас за народа.  Чудя се как хората се ловят на тези похвати от дивашките години на капитализма, довели до класовата борба (и до Маркс).  Та като се прехласвате много по Хайек, чакайте на вратата на вашето общество да почука Маркс.  А като не искате огромна държавна намеса ви остава две възможности – малка държавна намеса (Милтън Фридман) и умерена държавна намеса (Джон Мейнард Кейнс и неокейнсианците).  Милтън Фридмановите идеи изгърмяха мощно през 2008 г. и това, което спаси (пак)  капитализма беше (каква изненада) държавната намесата в стил Кейнс. Ако питате мен, държавната намеса не бива да гарантира, че памперсите на банкерите ще бъдат непрекъснато сменяни, а от  тези среди следва да се изметат некадърниците, които май могат да пълнят само памперси и да прибират бонуси.
Та, умерена държавна намеса значи.  И сега чуйте добре неокейнсианеца Витанов. Първо  намесата трябва да е такава, че политиката да не доминира над икономиката за да няма обществени кризи.  Държавата е изразител на обществения интерес и с политически средства може да  подпомага осъществяването на една от основните функции на икономиката – да удовлетворява потребности на хората – да са нахранени, напоени, облечени и т.н.  
Държавата може да се намесва в икономиката и по друг начин.  Държавната власт може да поддържа социалния мир и да държи престъпността под контрол и да поддържа гражданско съгласие.  Това са условия за стабилно функциониране на икономиката.  Обаче тая работа не става, като  държавата се точи на входа и на изхода, като се пищи, че държавата трябва да се маха, а всички печеливши бизнеси трябва да са в частни ръце.  Държавата трябва да има ресурси, а приказките, че държавният капитализъм е по-лош от частния са приказки за балами.  Ако не вярвате, гледайте милионите фалити на частни бизнеси у нас и си представяйте, че тези бизнеси са добре управлявани. Те са доообрре управлявани, доообре управляяявяни, а вие не сте котки. Вие сте гевреци! Нали се сещате, кой излизаше с номера за котката и геврека? И каква му беше задната мисъл – нещо, което не беше в полза на котката.
А допустима ли е още по-голяма държавна намеса в икономиката?  Неееее, в никакъв случай, ще зареват неолибералите! Не, ама да – в случай на война и природни катастрофи.    
Та, държавната намеса може да е полезна не само в икономиката, но също и в духовната сфера – в културата, образованието и възпитанието. Намесата обаче трябва да е умерена и внимателна. А пък понеже ситуацията с научно-технологичната система е катастрофална, там намесата може и да е масивна.  Кой да знае, пък това може да изправи на крак полуумъртвените парии презрени (учените български де).

Заключителни бележки към първа част
Серията от статии, която почвам да пиша, има за цел да даде знания на българските учени от естествените науки на нещо. Целта е добре показана на фиг. 13.  По-горе разгледах и прокоментирах няколко основни положения. В следващите две статии ще става по-весело.

Фигура 13. Какво цели да направи от вас тази серия от статии.

Във втората статия ще си поприказваме за политическата идеология – защо е измислено туй нещо, що за функции има и весело ще поразгледаме разните -зъмове и -зми(и).  Особено ще се спрем на либерализма и ще видим как съдържанието на тази идеология няма много общо с формата, която тук ни се преп(р)одава за либерализъм.  Ще си поговорим и за властта като политическа категория, за нейните ресурси и средства за осъществяване. При това разбира се, Сатаната Витанов няма как да пропусне въпроса за политическият елит, нали?  И тъй ще дойде време и за третата статия, където се подхванем въпроса с политическите партии, групите по интереси и групите за натиск (харе, харе Кришна!), ще задълбаем из политическите процеси и политическото участие (което може да е легално и ...), весело ще минем през въпроса за политическото лидерство и свързания с него въпрос за политическите кризи и ще прелетим покрай неудобни по нашите краища теми, такива като политическата култура и политическия морал. Ще ми се да ви понапиша нещо и за същността на политическото съзнание покрай въпроса за изборите и още за външната политика и за международните отношения. Но ще видим. А сега, не ви знам вас, но аз трябва да влизам в задръстването, че иде Гергьовден и фамилията иска да почива, а не да седи в къщи, защото аз пиша наръчници някакви. И тъй – със здраве!

Ловен сокол,
 Балобан, Балабан, Шарг, Saker falcon, Falco сherrug, Gray, 1834

 Ловния сокол  и човека имат хилядолетна връзка, която през последните десетилетия завършва по катастрофален начин за популацията на сокола по света. Митологичен символ, символ на властта, ловец и приятел, сокола хилядолетия е бил свързан с човека, но за съжаление именно антропогенната дейност довежда до застрашеното положение на вида в сегашно време.
Името на руски – балобан или балабан се счита, че произлиза от персийското название на птицата. Иранските соколари наричат „ балобан” пролетните и зимуващи птици, а гнездуващите наричат „ шарг” / близко до индийския името "cherrug"предшестващ номенклатурата на вида/. Народите на Средна Азия наричат този сокол „ ителги” или „ ителге”. От славянските имена на сокола може да се спомене и полското"rarog", произлизащо от унгарското "raroh".
Ловния сокол е голям сокол, доста сходен със северния сокол Falco rusticolus, основно с рижо – жълтеникави или кафяви тонове в окраската на оперението. Цвета на гърба е от тъмно – кафяв до охра – кафяви, а понякога с бели кантове по перата, които обособяват ясни ивици при някой птици. Долната част на тялото е бяла или охра с редки капковидни или издължени кафяви пръски. По „панталоните” при повечето източни подвидове има ясни ивици или капковидни пъстрини, сливащи се при някой индивиди в тъмен фон. В Алтайско – Саянския регион се срещат много тъмни птици с еднотонен цвят и много светли с различна интензивност на пъстрините. При някой тъмнооцветени птици перата по крилата, гърдите и корема са тъмни, а маховите и кормилните – светли с неясна тъмна ивичност. Различно са изразени мустаците, на по принцип са ясно видими, особено при тъмнооцветените форми. Това описание се отнася за средностатистически сокол, населяващ центъра на ареала на вида. Като цяло се срещат огромно количество фенотипично различаващи се птици. Краката на възрастните птици са жълти. Восковицата и кръга около очите също са жълти при възрастните птици. Женските са по – големи от мъжките, но са еднакво оцветени. Мъжките тежат 0,65-0,95 кг, женските 0,85-1,4 кг. Дължина на тялото 425-604 мм, дължина на крилете на мъжките – 347-393 мм., а при женските- 376-423 мм.Ширината на крилете / на ниво 5 – то второстепенно махово перо/ при мъжките – 170-215 мм., при женските 203-240 мм. Размаха на крилете при мъжките – 1045-1180 мм., при женските  - 1050-1290 мм. Дължината на опашката на мъжките – 177-219 мм., при женските  - 213-235 мм.
Младите птици са по – интензивно оцветени. Восковицата, кръга около очите и краката са синьосиви, като пожълтяват към втората, третата година от живота на птицата. Първото пухово оперение през първата седмица след раждането е копринено бяло, второто пухово оперение е сиво-бяло и започва да заменя първото пухово оперение към края на втората седмица. Тръбичките на кормилните и маховите пера се появяват на 14 дневна възраст, а перата се разкриват към 17-19- я ден. До 32 – 34 –я ден опeрението е формирано напълно, макар пиленцата да изглеждат все още пухести. На 45- 49  - я ден, птиченцата загубват пуха си напълно и започват да летят, като растежа на маховите и кормилните пера продължава още седмица. Половата диференциация на птиченцата по размер е възможна от 25 – дневна възраст.
Допреди 40 години ловния сокол е населявал огромни пространства на пустинната, степната и лесостепната зони от Австрия и България до Далечния Изток. Поради усвояването от човека на евразийските степи и лесостепи, сокола по чудо е преживял разораването и ерата на ДДТ. За съжаление най – критичен фактор за популацията се оказва баналната човешка алчност. През  70 – те  години в страните от Персийския залив се започва активна дейност по нефтодобив и забогатяващите шейхове възраждат практически от небитието култа към лова със соколи. Соколът, който по време на нашествието на хуните и разцвета на империята на Чингис хан, става символ на властта и богатството, в по-ново време е забава за източните нефтени магнати. Започнал е лов на диви соколи с хиляди и видът бавно върви към критично застрашено положение, следващата стъпка на което е измиране. Още през 70 – те години соколът изчезва от степите на Западен Казахстан, през 80 – те години от лесостепите  на Поволжието, а към средата на 90 – те години и от степните и лесостепните зони  на Европейската част на Русия. Някога обичаен вид, числеността на който в световен план е наброявала десетки хиляди двойки, сега се е превърнал в крайно рядък, числеността на който в настоящо време е не повече от 15 хиляди двойки.
Соколът е типичен обитател на откритите ландшафтни аридни зони като степи, открити равнини и планински плата. Разпространението му до голяма степен е свързано с любимата му храна лалугерите Citellus sp. Предпочитат селскостопанските региони в близост до хълмове и гористи местности. Както и други соколи, не строят гнездо, а заемат чуждо на гарвана, обикновения мишелов, по – рядко на орли или на щъркели. Използват високи дървета, скални площадки и цепнатини, човешки артефакти, електрически пилони. Гнезденето се оказва лимитиращ фактор за този вид, тъй като все по трудно намира подходящо място за гнездене. Някои от птиците започват брачния си период през втората си година, но болшинство от соколите образуват двойки през третата си година. Снасят до 6 – 7 яйца, но в повечето случаи от 2 до 5, в норма – 4. Мътенето трае около 30 дни. Размерите на яйцата в средно са 56,5 х 46,69мм. 

При повечето двойки снасянето на яйцата е от ранен март до средата на април. Гнездовата плътност в някой региони на Монголия се променя съществено през различните години. Наблюденията показват, че някой ловни соколи напускат територията си, мигрират на големи разстояния и се заселват на нови територии. Най – вероятното обяснение на това номадство е намиране на подходяща храна, което например доста често е свързано с пиковете на популациите на малките гризачи.
Продължителността на отглеждането на малките от излюпването да разперването на крилете е 43-47 дни. В редки случаи птиченцата напускат гнездото на възраст 40-42 дни, още с пуха на главата и практически не можещи да летят. Женската седи плътно на мътилото, допуска близост и не издава крясъци при оглед на гнездото. Когато се излюпят птиченцата, родителите стават по – неспокойни и често летят наоколо, издавайки крясъци.
В северната половина на гнездовия ареал, сокола е частично седентарен в Сибир. В своите гнездови участъци зимуват само възрастните птици. Част от възрастните птици извършват дълги миграции, част от тях остават и се чифтосват в гнездовия ареал. На практика всички млади птици напускат местата на гнездене, като основната част мигрира още юли – август. Връщането на мигриралите соколи обратно на местата на гнездене започва от февруари – март. През март вече могат да се наблюдават брачни игри и чифтосване. Соколите, които зимуват в гнездовите си участъци, започват брачните игри по – рано от мигриращите и снасят яйца до 20 – тия ден на март. Масовото снасяне на яйцата е от 5 до 15 април. След 20 април, при оглед всички гнезда имат яйца, рядко някои двойки снасят през май – юни, но това е по скоро свързано с някакви природни катаклизми, такива като неблагоприятни климатични условия или липса на храна. Първите птиченца на зимуващите двойки се излюпват през 20 – 25 април и изправят крилете си от 1 – 10 юни. Масовото излюпване на птиченцата настъпва от 9 до 18 май, а опитите за летене от 22 юни до 5 юли. Не летящи  птиченца могат да се наблюдават и до 15 юли. Малките напускат гнездата от 20 юли, но това може да стане и в началото на август. Масовото напускане на гнездата и появата на младите извън пределите на гнездовите участъци е от 5  до 20 август. Възрастните напускат гнездовия участък от 20 август. Придвижването на птиците от планините към равнините основно се извършва през септември, а към края на октомври мигрантите основно напуска гнездата в края на октомври. От ноември до февруари в гнездовия ареал се наблюдават само зимуващи птици. В южната част на ареала / Устюрт, Казълкум, Каратау/ срока на размножаване  е 2,5 – 3,5 седмици. В Арало – Каспийския регион някой птиченца започват да летят още на 9 – 10 май, а към средата на юни отлитат на север.
Продължителност на живота на едно поколение по наблюдения е около 6 години.

Птиченца на възраст един – два дни.

Птиченца на възраст три – четири дни.

Подрастващи соколи.

 
Ловните  соколи са физически адаптирани към ловуване в открити пространства, близко до земята, комбинирано бързо ускоряване с висока маневреност. За храна предпочитат малки или средни по размер дневни наземни гризачи или зайцевидни, като най-вече лалугери (Spermophilus citellus в Европа, S. dauricus,S. erythrogenys, S. pygmaeus, S. major, S. fulvus and Urocitellus в Азия), хомяци (Cricetus cricetus в Европа, Ellobius talpinus), полевки (Spermophilus citellus в Европа, S. dauricus,S. erythrogenys, S. pygmaeus, S. major, S. fulvus and Urocitellus undulatus в Азия), песчанки (Meriones meridianus, M. unguiculatus, Rhombomys opimus), зайци и сеносъбирачи(Ochotona daurica, O.melanostomata), мармоти (Marmota sibirica,M. bobak) в планинските региони, мишки (Apodemus sylvaticus), плъхове, тушканчици и леминги. Соколите, обитаващи влажните зони, особено през зимния период, могат да започнат да ловят и птици като фазани, яребици, гълъби и врани.
Ловния сокол Falco cherrug, далматинския сокол  Falco biarmicus, северния сокол Falco rusticolus  и сокола лагар Falco jugger, са обединени поради сходството си в един под род Hierofalco. Съгласно изследвания, основани на сравнителен анализ на ДНК секвенции, потвърждават че тази група соколи е монофилетична и видовете генетично слабо се отличават едни от други, което показва скорошно отделяне в еволюционен план. Линията на хиерофалконите показва произход от късен плиоцен, като все още няма достатъчно фосилни данни. Предполага се, че произхождат от Африка, като там са изчезнали в миналото, а съвременното им разпространение е започнало по време на сангамонския интерглациален период / преди около 130 000- 115 000 години/ в началото на късен плейстоцен. Счита се, че далматинския сокол филогенетично е най – стария сокол/извод, основаващ се най-вече но биогеографията на видовете/. Една от вероятно изчезналите линии на хиерофалконите е сокола на Бакалов (Falco bakalovi Boev, 1999), който е  живял през ранен плиоцен в България и през ранен плейстоцен в Испания и Чехия, както и Falco antiquus , познат от среден плейстоцен във Франция и вероятно Унгария. Съвременните видове се отделят в самостоятелна линия най – вероятно преди около 34 000 години и поради това не дават съществени генетични различия помежду си, тъй като са еволюционно млади. Най-стария намерен фосил на ловен сокол е намерен в Охало, Израел и е датиран отпреди 19 400 години. Ловния сокол хибридизира със северния сокол в плен, но също така формира припокриваща се хибридна зона между двата вида в природата.

Фиг.1. Исторически ареал на ловния сокол.

Историческия ареал на ловния сокол преди 50 години е обхващал обширна територия на сухите райони на Евразия от  Германия на запад до Северна Корея на изток. Вероятна площ на разпространение е била 13,2 млн.кв.км.

От 60-те години на ХХ век вече се е забелязвал негативната насока на развитие на популацията на сокола в Европа, а от 80-те години вече се започва и активно усвояване на естествения ресурс на ловния сокол, в резултат на което неговия ареал практически се съкращава два пъти до 6,9 млн.кв.км., като постепенно се разпада на отделни изолирани популации в Европа и започва да се фрагментира и в Азия.

Напълно изчезват едни от най – големите популации на вида в Европа, Онко – Донската и Волго – Уралската, съсредоточени в лесостепната зона на европейската част на Русия.Към днешен ден може да се констатира факта, че за основната територия на Европа, най – вече за нейната източна част, ловния сокол като гнездящ вид е изгубен.Основната част от съвременната световна популация на вида е съсредоточена в Азия, в четири основни резервата за вида: в Западен Казахстан, в Алтайско – Сианския регион, преимуществено на територията на Русия и Монголия, в ЦентралнаМонголи я и Тибет.

Фиг.3 Популационна структура на ловния сокол. С цифри е показано броя гнездящи двойки.

Анализа на плътността на популацията на ловния сокол показва четири основни ядра: 1. Алтайско – Саянската планинска област и планините на североизточен Казахстан  и северозападен Китай на юг до Тарбагатай включително; 2. Централна и източна Монголия; 3. Арало – Каспийския регион; 4. Източен Тибет.
Оценката на числеността на вида само в ядрата предполага около 6975 гнездящи двойки, от които 8,6% гнездят в Европа. Отчитайки разпространението на вида и извън тези ядра, може да се предположи, че общата численост на световната популация на вида е приблизително 10-15 хиляди гнездови двойки, от които едва 4-6% са в европейската част на ареала.

Фиг.4 Съвременния ареал на разпространение на ловния сокол, отчитайки резидентните, размножителните и сезонните миграции.

Таксономията на ловния сокол е доста спорна.Макар общо потвърден като политипичен вид, официално са приети два подвида западен и източен -  F. c. cherrug Gray, 1834 и  F. c. milvipes Jerdon, 1871. Значителната индивидуална изменчивост води до това, че са били описани 11 подвида. В следвоенен СССР половината от тези подвидове отпадат, а в световен план се приема систематиката на Vaurie, съгласно която се определят основно два подвида – обикновен или западен сокол F. c. cherrug и централноазиатски/ монголски/ или източен сокол F. c. milvipes, като в центъра на ареала се отделя самостоятелен вид алтайски сокол Falco altaicus. На пръв поглед поделението на вида изглежда просто: изменчивостта на сокола има клинален характер и се развива от запад на изток, като напречния светъл рисунък на горната част на тялото се променя към пепелни цветове и потъмняване на пъстрините на долната част на тялото. Така условно може да се прекара граница между западните и източните соколи. Натрупването на данни с времето, показва опростеността на този модел на разделение.

Фиг 5. Географско разпространение на източния и западния ловен сокол.

Графичното представяне на географското разпределение на източния и западен ловен сокол нагледно показва ареала на разпространение на двата подвида  в широчина, фактически паралелно един на друг и без зона на припокриване в продължение на 4 хил. км. Наблюдавайки това разпределение ще по – правилно да се нарекат северен, за западния и южен за източния, подвид соколи.
Гнездовия ареал на западните соколи, които се характеризират с кафява окраска без напречен рисунък на горната страна на тялото, по страните и краката, със слаб възрастов диморфизъм, се простира през целия ареал на вида в Евразия, с тясна ивица, преимуществено в лесостепната зона. Гнездовия ареал на източните соколи, характеризиращи се със силни вариации в окраската, наличие на напречен рисунък на горната страна на тялото, страните, краката и силен възрастов диморфизъм, обхваща зоната на пустините и полупустинните и голяма част от планинската система на Азия, от Турция на запад, до Приморие на изток. Само на изток ареала на западните соколи се пресича с източните соколи, с формиране на смесена популация в тясната зона на контакта, лежаща преимуществено в планинските котловини на застъпващите се степи, лесостепи на границата на Русия и Монголия. В основната част на ареала на вида, тези форми или не се застъпват или тази зона на застъпване е нищожна. Смесените популации между западните и източните соколи е прието да се отнася към сибирския сокол Falco cherrug saceroides, който не се явява  отделен подвид. Сибирския сокол е фенотип / често доминиращ/, възникващ в зоната на хибридизация на източните и западни соколи. Западните соколи в зоната на своя ареал со общо взето еднотипни, докато при източните могат да се отделят поне 5 ясно различаващи се раси. Дори при две от тези раси, а именно чинковия и тибетския сокол се наблюдава изключителна чистота на фенотипа в популациите. Поделянето на източните соколи на два подвида – анатолийски и туркестански засега не е приемливо. В зоната на контакта между източните и западните соколи, в центъра на максималната му плътност и птиците със смесен фенотип -  сибирски сокол F. ch. saceroides, основно в Алтайско – Сианския регион се появява група фенотип „ алтайски сокол”, не характерна за друга популация соколи в друга част на ареала. Тези птици не могат да бъдат отделени като отделен вид/подвид и както в случая със сибирския сокол, се явяват фенотип повявил се в зоната на хибридизация на източните и западните соколи. Причината за появата на уникална окраска на тези соколи може да се крие в проявата на архаични гени в хетерогенната популация.

Фиг.6. Типични фенотипове соколи, съответстващи на някои описани подвидове: 1 – Обикновен сокол F.ch. cherrug; 2 – Чинков сокол F.ch.korelovi; 3- Централно азиатски сокол F.ch. milvipes; 4 – Монголски сокол F.ch. progressus; 5 – Тибетски сокол F.ch. hendersoni.

На снимката: Отличителни признаци на различие между Соколът скитник (Falco peregrinus) – вляво и ловния сокол (Falco cherrug) – вдясно в полет.

На снимката: Отличителни признаци на различие между северния (Falco rusticolis) – вляво и ловния сокол (Falco cherrug) – вдясно в полет.

В България до 1930г, ловния сокол е бил широко разпространен и често срещаш се вид, по специално за отворените пространства на Дунавската равнина. По наблюдения на учени, популацията на сокола силно намалява в периода от 1920 до втората половин на 20 век и към края на този период вече наброява 50 гнездящи двойки. От 90 те години до днес популацията на ловния сокол в България е почти на изчезване, като описаните гнездящи двойки са от 2 – 6. Към днешен ден този вид е на изчезване в България и сега описаните 8 – 9 гнездящи двойки съществуват благодарение на усилията на Дружеството за защита на птиците в България и ролята на активни природозащитници и дружества.
Причините за това бързо залязване на популацията на ловния сокол в България са няколко. На първо място е преследването им като хищни птици,още от началото на 20 век. Съществува ли са държавно спонсорирани програми за унищожаване на хищните птици.
Допълнително за екстремното намаляване на популацията на сокола довежда и загубата на хабитати от средата на 20 ти век. Масивното обработване на земята и разораването на необработваемите преди това земи, драматично променя природата в България. Обработването и дренирането на земите води до намаляване на популациите на лалугерите, което косвено води да драстичното намаляване на числеността и на ловния сокол. Използването на органохлорни пестициди осъществява сериозен удар върху популацията на ловния сокол. ДДТ се използва до средата на 20 век, но се заменя с употребата на Алдрин, Диелдрин и Хептахлор. Тези химикали сериозно се използват в България до 60- те години на 20 век, когато биват забранени за употреба, но Хептахлора се използва до 1991г. Употребата на пестицидите има изключително вредно влияние върху природата и в нашия случай върху ловния сокол, довели до почти пълното му изчезване на територията на България в наши дни.
След 1970 та година с възраждането на култа към лова със соколи, започва едно изземване на яйца и малки птиченца от гнездата на соколите, с цел продажба. Това също нанася сериозен удар, навреждайки на възможността популацията да се възстанови по нормален път. Не еднократно са били установявани случаи на бракониери на територията на България. Политическите промени в България след 1990 г, водя до безконтролно бракониерстване с цел нелегална продажба на яйца, малки и подрастващи соколи. Това води до окончателен срив в популацията на ловния сокол на територията на България и практически до почти пълното му изчезване.
Западния край на гнездовия ареал на ловния сокол в Европа фрагментира на три главни популационни центрове локализирани в Панония, степите и селскостопанските райони на Източна Европа и Анадолското плато в Турция. В Централна Европа в резултат на дългогодишни усилия на унгарските соколари, за възстановяване на вида, числеността на гнездящите двойки се увеличава.
В България има проект за реинтродукция на вида с двойки от Унгария. Успеха на този проект е свързан не само с природни дадености, но и с усилията на всички хора, не само природозащитници.

Фиг.7. Подходящи територии за заселване и опазване на гнездящи двойки ловни соколи в България.Районите са изследвани по всички възможни параметри, с цел възстановяване на вида.

Защита на ловния сокол

Международни нормативни документи, подписани от България

Ловният сокол е включен в следните ратифицирани от България конвенции и нормативни документи на Европейския съюз:
Конвенция за международна търговия със застрашени видове от дивата фауна и флора
(CITES) (Приложение II), ратифицирана от България през 1990 г. с решение на Великото народно събрание и влязла в сила от 16.04.1991 г.;
Бернска конвенция (Приложение II), ратифицирана от България на 25.01.1991 г. и влязла в сила от 01.05.1991 г.;Бонска конвенция (Приложение II), ратифицирана от България на 23.07.1999 г. и влязла в сила от 01.11.1999 г.;
Законодателство на Европейският съюз
Регламент 338/97 (ЕС) относно опазване на видовете от дивата фауна и флора чрез
регулиране на търговията с тях (Приложение А); Директива 2009/147/ЕО за дивите птици и техните местообитания (Приложение І).

Международни списъци на застрашеност
Списък на видовете от европейско природозащитно значение (SPEC) – Категория 1
“Световно застрашен”
Списък на видовете, застрашени в Европа (ETS) – Категория „Застрашен”
Списък на видовете, застрашени в световен мащаб – на Международния съюз за защита на природата (IUCN) – Категория „Застрашен” (от 2004 г.), „Уязвим” от 2010 г. И „Застрашен”(от 2012 г.).

Национален природозащитен статус
Законодателство

• Ловният сокол е поставен под защита още през 1962 г. със Заповед 1833 (Известия на НС,бр. 78/1962 г.), издадена по Указа за защита на родната природа, който забранява унищожаването му, но са предвидени изключения при нанасянето на значителни щети в районите на дребнодивечовъдни стопанства. Под пълна защита е поставен през 1986 г. Със заповед № 342/21.04.1986 г. на Комитета за опазване на природната среда (ДВ, бр. 42/1986), издадена на основание Закона за защита на природата.

• През 1997 г. година влиза в сила Тарифа за обезщетения при причинени щети на природни обекти, в която е включен ловният сокол, като са предвидени обезщетения за убиване, унищожаване и улавяне на екземпляр. През 2002 г. тази тарифа е отменена.
• През 1998 г е приет Закона за защитените територии, който осигурява правна възможност за опазване на важните за ловния сокол места.
• Законът за лова и опазване на дивеча (2000 г.) – чл. 65, ал. 12, постановява забрана за използването на ловни соколи и други грабливи птици, независимо от вида и произхода им, като средство за лов. Тази форма на лов е сред забранените методи и средства и съгласно ЗБР.

• Защитният статус на ловния сокол е потвърден със Закона за биологичното разнообразие(2002), като видът е включен в Приложение 2 към чл. 6, ал. 1, т. 2 и 3, и Приложение 3 към чл. 37. По този начин се осигурява и защита на местообитанията на вида чрез мрежата НАТУРА 2000.
• От септември 2006 г. е в сила Тарифа за обезщетение при нанесени щети на растителни и животински видове, включени в Приложение 3 към Закона за биологичното разнообразие. В Приложение 1 към Тарифата е включен и ловният сокол, като е предвидено обезщетение за “нараняване, осакатяване, убиване или отнемането им от природата; унищожаването или вземането на яйца и разрушаването на гнезда”.
• Предвидена е и наказателна отговорност за вида. Чл. 278д от НК (Нов - ДВ, бр. 33 от 2011г., в сила от 27.05.2011 г.) за противозаконно унищожаване, повреждане, държане, придобиване или отчуждаване на екземпляр от европейски или световно застрашени диви гръбначни животни или екземпляр от вид по приложение № 3 към Закона за биологичното разнообразие, означен със знак (*)“.

• Най-важните за опазването на птиците в България места, включително основни

гнездовища на ловния сокол са включени от БДЗП в мрежата на Орнитологично важните места в Европа (1989 г.).

• През 1985 г. видът е включен в Червената книга на НР България (1985) в категорията

„Застрашен”.

• Според международните критерии на IUCN ловният сокол е включен в новото издание на Червена книга на България в категорията “Критично застрашен”

Соколарствотое вид лов с обучени грабливи птици. Този вид лов датира според източници поне от 100 – 120 века и се счита за един от първите опити за култивиране на животни. Исторически соколарството е било популярен спорт и символ на положението сред благородниците на средновековна Европа, Средния Изток и Монголската империя. Много исторически илюстрации са останали в "Compendium chronicles"на Рашид ал Дин, където се описва соколарството от средните векове с илюстрации от монголите. Соколарството е било строго ограничено само за благородниците, тъй като е било свързано с време, пари и пространство. В изкуството и други аспекти на културата, като литературата, соколарството остава символ на положението в обществото дори дълго след като на практика спира да е широко разпространено. Има много исторически извори и хроники, свидетелстващи за разпространението, важността и преференциите на този вид „царски”лов в историческото минало. Историческото значение на соколарството сред малоимотното население може да не е добре представено поради това, че тези хора не са били писмени, водели са номадски начин на живот и не са оставили исторически източници. Сред номадските племена като бедуините, соколарството не се е развивало с цел забавление на богатите, напротив хищните птици са носели улов през беднит на храна зимни месеци, подпомагайки стопаните си. В  Европа, соколарството достига своя апогей през 17 век, но скоро запада, особено в края на 18-ти и началото на 19 –ти век, най- вече поради появата на огнестрелните оръжия. В  края на 19 ти век и началото на 20 век започва да се възстановява соколарството и се издават доста книги по въпроса. Това възраждане на соколарството се пренася и в Северна Америка, където полковник Мередит е считан за баща на соколарството. През 20 век, соколарството се спомага от развитието на съвременни ветеринарни практики и телеметрията, които спомагат удължаване на живота на хищните птици и намирането им в случай на загуба при лов. В България соколарството е било разпространено до появата и разпространението на огнестрелните оръжия. Доганджиите в Османската империя са се ползвали от редица привилегии. Днес Единствената организация в България, занимаваща се с проблемите на това ловно изкуство, е Българската асоциация за запазване на грабливите птици (БАЗГП). Днес соколарството се практикува в много страни по света. Ловния сокол е предпочитан вид за Средния изток. Соколарството остава много важна част от арабското културно наследство. В ОАЕ годишно за защита и опазване на соколите се заделят повече от 27 млн. долара и дори са основани няколко високотехнологични болници за соколи в Абу Даби. Най-голямата болница за соколи в света е Abu Dhabi Falcon Hospitalis. В Емиратството има две големи ферми за селектиране и отглеждане на соколи, също такива има и в Катар и Саудитска Арабия. Всяка година се организира конкурс за красота и демонстрация на способности на соколи на изложението ADIHEX в Абу Даби. 

Една от най-известните митологични птици, която е определена като ловен сокол е Турул. Турула е най-важната птица в митологията на маджарите /унгарците/. Той е божествен пратеник, който се рее над дървото на живота заедно с душите на неродените деца, също птици. Турула е символ на сила, мощ и благородство и все още се използва в герба на унгарската армия, на Центъра за борба с тероризма и Службата за национална сигурност. Турула е представител на божията сила и воля. На него се гледа като прародител на Атила и също така символ на хуните.Той често е представян, носещ огнения меч на бога /меча на Атила/, и носи корона. Тази корона не е свързана със Свещената корона на Унгария, по скоро е короната на Атила, който се счита за първия крал на Унгария, както е записано в Chronicon Pictum и други кодекси.
В Унгария са били построени 3 големи статуи на Турул, всяка с размер на разперените криле 15 метра. Една от тях стои на планината близо до Татабания в Унгария, а другите две са били разрушени. Това е най – голямата статуя на птица в света и най – голямата бронзова статуя в Централна Европа. Все още има 195 по – малки статуи на Турул в Унгария, 48 в Румъния, 8 в Словакия, 7 в Сърбия, 5 в Украйна и 1 в Австрия.

Статуята на Турул в Татабания, Унгария.

Статуя на Турул на Кралския замък, Будапеща, Унгария.

Видео:

• Класическа арабски лов със соколи

https://www.youtube.com/watch?v=C3GxE5YssN4
https://www.youtube.com/watch?v=cvxNIUtKN7Y&feature=youtu.be

Falconry, a living human heritage - UNESCO

https://www.youtube.com/watch?v=1o4c2bRXeqA

Българска ученическа космическа агенция

 или как млади българи се учат да създават космическото си бъдеще

 В поредица от статии ще ви представим проектите за космически колонии на български ученици впечатлили НАСА със своите идеи, знания и въобръжение

 Автор:Д-р Веселка Радева
Астрономическа обсерватория и планетариум, Варна
Университет „Епископ Константин Преславски”, Шумен

Началото

България има много добри традиции в областта на астрономическото образование. Повече от 50 години в страната съществува мрежа от Народни астрономически обсерватории и планетариуми.Астрономите, работещи в тях съчетават научно-изследователска работа с астрономическо обучение на ученици и популязиране на астрономическите знания сред обществеността. Варненската астрономическа обсерватория е лидер в областта на астрономическото образование.

Фиг. 1. Астрономическа обсерватория и планетариум, Варна

Всяка година стотици варненски ученици се обучават в Обсерваторията, правят наблюдения на астрономически обектис малки и големи телескопи.

Фиг. 2. Наблюдателна експедиция в Националната астрономическа обсерватория-Рожен

Ученическата космическа агенция е образователна програма, която се ръководи от д-р Веселка Радева от Варненската обсерватория.  Обучението продължава обикновено две или три години, в зависимост от желанията на учениците. В хода на обучението по тази програма младежите се запознават с основите на астрономията и космонавтиката и работят по интересни космически проекти. Младежите участват в национални и международни конкурси, конференции и школи по астрономия и космически науки. Първият голям проект на ученически екипи е проектирането и разработването на обитаема база на Марс. През 2000 година е създаден  модел на база на Марс,  който включва централен команден модул, енергиен център, биосфера, сфера за подготовка на мъхове и растения за тераформиране на Марс, инженерно-транспортен модул, площадка за кацане на ракети.

Фиг.3. Марсианска база

Модулите са позиционирани върху имитираща марсианския релеф повърхност. Моделът на Марсианската база е разработван и изработван в продължение на една учебна година.

Фиг.4. Екипът от ученици, създали базата

Марсианската база е посрещната с голям интерес на Европейски фестивал на учителите по природни науки в ЦЕРН и на Национален фестивал на науките в София.

Фиг.5. Представяне на базата

След Марсианската база са разработвани идейни проекти за Лунна база и база за океаните под ледовете на Европа-спътника на Юпитер.

Международният ученически конкурс на НАСА и Американското космически общество

През 1994 година за първи път Еймс центъра на НАСА и Американското космическо общество организират ученически конкурс за проектиране на космически селища. Учениците трябва да разработят проект на космическо селище за минимум 10 000 човека, които ще живеят и работят в него. Задължително условие е съществуването на изкуствена гравитация, така че условията за живот да бъдат близки до земните. От особена важност е разработването на животоподдържащи системи – системите за създаване на въздух, пречистване на вода и получаване на храна. От учениците се изисква да обосноват много добре мястото на изграждане и съществуване на космическото селище. За да разработят проекта от младежите се изискват много добри знания във всички области на науката и техниката. Преди да се пристъпи към проектирането на космическите колонии, учениците се запознават с образователния портал, подготвен от екипа на Конкурса. Специалисти от НАСА разработват голям пакет образователни страници с интересна учебни програми и съдържание, насочени към ученици и учители. За успешно участие в Международния конкурс на НАСА се изисква изучаване на предложеното учебно космическо образователно съдържание. Това са голям пакет образователни страници с уроци, инструкции, книги и статии.  При разработването на проектите на учениците е забранено да копират текстове. При установено плагиатство проектите се дисквалифицират. Проектите се подготвят само в хартиен вариант, като те трябва да съдържат предимно авторски илюстрации и идеи.  Използването на чужди изображения се съпровожда с посочване на източника.  В продължение на десет години конкурсът се разраства и с всяка година все повече ученици участват в него. През 2014 година в Международния конкурс участват 632 проекта на ученици от 20 страни.  Едни от най-успешните и многобройни участници в конкурса са екипите от Индия и Румъния. Всяка година десетки проекти от тези две страни участват в Конкурса. Мотивираното участие на учениците в Конкурса води до създаването на една голяма общност от младежи, които са ангажирани с проблемите и развитието на космическите науки. По този начин се възпитава и създава бъдещото поколение космически учени, инженери, биолози, лекари, икономисти и специалисти от всички области на науката и техниката. България е единствената страна в Европейския съюз, която не е член на Европейската космическа агенция (ЕКА). По тази причина на български ученици не е разрешено да участват в конкурси на ЕКА. НАСА, за разлика от ЕКА е отворена към всички младежи от планетата. Тази възможност използват учениците от Ученическата космическа агенция на Варненската обсерватория. От 2008 година до 2014 година варненските ученици със своя ръководител Веселка Радева участват в Конкурса на НАСА с 12 проекта и са се класирали на две трети, едно специално отличие-поощрение, пет втори, три първи места и Голямата награда. Единствено Голямата награда има парична стойност в рамките на 5 000 долара, която обикновено се споделя от два екипа. Учениците получават сертификати за класирането си в конкурса. Тези удостоверения от Конкурса на НАСА имат голяма стойност, когато младежите кандидастват в Университетите извън България. Голямо значение при избора на студенти се отдава и на извънучилищните интереси и постижения.

Началото  

През 2008 година за първи път екип от единадесет ученици от Варненската обсерватория подготвят проект за участие в Конкурса на НАСА. Подготовката на проекта започва през октомври 2007 година, с началото на астрономическата учебна година в Обсерваторията във Варна. Работата по разработването на проекта „Международна космическа колония ТАНГРА” е изключително напрегната, изисква много време и усилия. Учениците от различни училища се обучават по учебната програма по астрономия и космонавтика. Учениците от 10 и 11 клас разработват проект „Международна космическа колония ТАНГРА”.

Фиг.6. Екипът на проект ТАНГРА

Това е първият български ученически проект, който участва в конкурса на НАСА и е класиран на второ място в категорията 10-11 клас, голяма група. 

Фиг.7. Титулната страница на Проект ТАНГРА

Успехът на учениците е добре посрещнат от българското общество, което изпраща младежите да представят проекта на Конференция на НАСА за международно космическо развитие.

Фиг.8. Екипът на конференцията на НАСА

Седем години – трупане на знания, опит и мечти

Следващата година нараства интересът към работа по проекти за космически колонии. Два екипа от ученици разработват проектите „Хемус” и „Варна”. И давата проекта са много високо оценени и са класирани на второ място в категориите – малка до 5 човека, и голяма група.

Фиг.9. Титулната страница на Проектите Хемус и Варна

За съжаление финансиране на участието на младежите в Конференцята няма и те не могат да представят идеите си на Конференцията на НАСА.  През 2010 година екип от ученици от курсовете по астрономия подготвя проекта МАЯ и се класира на трето място, а проектът Постерус получава специално отличие-поощрение.

Фиг.10. Титулната страница на Проектите Мая и Постерус

Следващата година проектът за Космическата колония Хеликс се класира на трето място. Конкуренцията в Конкурса става все по-голяма. В конкурса вече участват много проекти, с изключително интересни идеи.  През 2012 година нов екип от ученици разработват проекта „Дом в Космоса”.

Фиг.11. Проектът Дом в Космоса

Отново са класирани на второ място в своята категория. Българи от Чикаго финансират тяхното участие в Конференцията на НАСА и ги подкрепят в представянето на проекта им. По време на Конференцията младежите се запознават и с Едуин Бъз Олдрин, който заедно с Нийл Армстронг стъпиха на Луната. Дългата поредица от втори и трети места е прекъсната през 2012 година, когато два много интересни проекти са класирани на първи места в категориите си. Това са проекти, в които се представят астрономически наблюдения, правени от учениците на реални астероиди и проектирани върху и до тях космически селища. Това са проектите, носещи имената на астероидите „Космическа колония АНТИГОНА” и „Космическа колония ДОДОНА”.

Фиг.12. Българският екип с Бъз Олдрин 

Комисията е впечатлена от проведените астрономически изследвания и от интересните инженерни решения на голям пакет от проблеми по създаването, активирането и дейността на двете космически колонии.  Двата екипа, спонсорирани от бивши възпитаници на МГ-Варна и Община-Варна участват с голям успех на Конференцията на НАСА и Американското космическо общество в Сан Диего.  

ТАНГРА- първият български град в Космоса

 В 2008 година 11 ученици разработват първият български ученически проект „Международна космическа колония ТАНГРА”. Космическата колония ще бъда изградена в Лагранжовата точка L4, където се уравновесява гравитацията на Земята и Луната. Младежите проектират огромен торус, който се върти около централна ос, създавайки изкуствена гравитация.  Хиляди земни жители ще живеят и работят в жилищния торус.

Фиг.13. Модел на космическата колония Тангра

В четири биосфери ще се симулират земните сезони. Разработена е сигурна защита от космическата и слънчева радиация. Животоподдържащите системи ще осигуряват вода, въздух и храна на жителите. Специално внимание се отделя на вътрешния интериор на колонията. Важно е колониалистите да се чувстват като в своите домове на Земята, за да могат да бъдат физически и психически здрави и работоспособни.  Младежите изследват още и физиката на движението на хората във въртящия се торус. Специален щит, покрит със високоефективни слънчеви колектори ще снабдяват колонията с електричество. Разработена е Конституция на колонията, която е основният закон по който се управлява този космически град. Колонията има свой герб, знаме и девиз. Колониалното общество е организирано така, че хората да се чувстват отговорни, мотивирани и щастливи в своя нов космически дом. Проектът е изключително интересен, с много новаторски и нестандартни предложения за решения на много проблеми. Учениците бяха ангажирани с голям брой експерименти в Астрономическата обсерватория във Варна, десетки часове дискусии, разговори, работа с книги и образователни интернет страници. В хода на работата единадесетте ученици работиха като екип в една космическа агенция – отговорно, качествено и спазвайки поставените срокове.

Фиг.14. Екипът, разработил проекта Тангра

Процесът на разработка на проекта се оказа една своеобразна житейска школа, в която младежите се учиха как се прави наука. Класирането на второ място в Конкурса за дизайн на космически колонии е голям успех и голяма радост за целия екип. Обществото също оказва своето внимание на талантливите ученици. Те имат възможност да представят проекта пред Министър-Председателя на България през 2008 година Сергей Станишев, пред Председателя на Комисията за Комисията по външна политика на 40-то Народно събрание. Държавата в лицето на Министъра на икономиката и енергетиката Петър Димитров осигурява финансиране на участието на учениците в Конференцията на НАСА и Американското космическо общество за Международно космическо развитие. Младежите участват в Конференцията и имат възможност да представят проекта си. Срещат се с известни астронавти, космически инженери. Изключително впечатлени са от професионализма и невероятното излъчване на Нил Деграс Тайсон– Директорът на Планетариума в Ню Йорк и водещ на новата филмова поредица КОСМОС.

Фиг.15. Учениците и НийлНил Деграс Тайсон

В свободното време посещават музеите на авиацията и космонавтиката, на естествената история, на индианците, на шпионите,  Националната галерия на изкуствата, Капитолията, Белия Дом, Мемориала на Линкълн. Младежите бяха първите българи в Демонстрационния авиационен център на фирмата Локхийд и Мартин. Там те „летяха” на авиационните тренажори, напътствани от американски военни летци.

Фиг.16. Учениците в демонстрационния корпус на Локхийд и Мартин във Вашингтон

Проектът „Космическа колония ТАНГРА” постави началото на звездния път на една част от младите българи. Димитър Анастасов и Ивайло Димитров тази година завършват аерокосмически науки в Англия и ще работят в авиационни и космически агенции като авио и космически инженери. Вергил Йотов, Инна Божинова и Мая Петкова завършиха астрофизика във Шотландия и правят докторантури в престижни европейски университети. Всички останали завършиха висшето си образование в областта на природните, инженерни науки и архитектура  и се реализират успешно в България.

Първите български младежи, спечелили най-трудния и престижен космически конкурс на НАСА поеха уверено и с достойнство по своя житейски път. Те поставиха началото на една голяма поредица от успехи на младежи от Варненската обсерватория в Конкурсите на НАСА за проектиране на космически колонии.

Теоретична част:

Импулсивността е един от психологическите конструкти, който вълнува не само академичната общност, но и хората, които не се занимават професионално с психология. Импулсивността играе важна роля в живота на всеки индивид и обяснява както нормалните индивидуални различия, така и екстремната патология. Една от най-популярните дефиниции на импулсивността е: „предразположение към непланувани реакции като реакция на вътрешни и външни стимули, без да се мисли за негативните последствия върху индивида и другите.” (Stanford MS, Mathias CW§ Dougherty, 2009) Една от най-известните скали, която мери импулсивност е скалата на Барат. Този инструмент има петдесет годишна история и единадесет ревизии. Скалата се състои от 30 самооценъчни айтеми, обособени в една скала и една субскала. (Stanford MS, Mathias CW§ Dougherty, 2009 )
Скалата представлява интерес, защото може да се използва и в клиничната практика и при здрави индивиди. В клиничната практика скалата показва високи резултати за импулсивност при злоупотреба с вещества (наркотици, алкохол). Също така високите показатели по скалата имат връзка с разстройствата на настроенията. Скалата има връзка с опитите за самоубийство като хората със суицид в миналото имат по-високи нива на импулсивност. Също така импулсивността корелира с агресията и криминалното поведение. Освен в клиничната психология, изследвания са правени и с неклинична извадка като има около 60 публикувани изследвания. Импулсивността има връзка с вземането на решения, бдителността и вниманието, изпълнителната функция (Stanford MS, Mathias CW§ Dougherty, 2009). Скалата има доказана критериална валидност, защото може да регистрира съществуващо поведение (т.е. ориентирана е към диагностициране), а също така може да предсказва поведението в бъдеще (суицид, злоупотреба с наркотични вещества и др.) (Stanford MS, Mathias CW§ Dougherty, 2009). Заради тази причина се използва широко и е преведена на около 40 езика. Това ни провокира да се спрем точно на тази скала и решихме да я стандартизираме за български условия с извадка от здрави индивиди. При изследване на факторната структура на оригиналната скалата се оформя една главна скала и една субскала. Главната скала е с шест фактора (PattonJH§StanfordMS, Barratt ES,1995): фактор 1 - Внимание (Attention), фактор 2 - Моторна импулсивност (Motor), фактор 3 - Самоконтрол (Self-Control), фактор 4 - Когнитивна сложност (Cognitive Complexity), фактор 5 - Постоянство (Perseverance), фактор 6 - Когнитивна нестабилност (Cognitive Instability). Субскалата се състои от три фактора (PattonJH§StanfordMS, Barratt ES,1995): Непланирана импулсивност (Nonplanning Impulsiveness), Импулсивност на вниманието (Attentional Impulsiveness), Моторна импулсивност (Motor Impulsiveness). В настоящата курсова работа ще се работи със субскалата , която се състои от 3 фактора.

Много изследователи си задават въпросите от какво се детерминират нивата на импулсивност при здрави хора.
Има хипотези, че импулсивността зависи от биологични фактори, пола и възрастта:
1. Открита е връзката между импулсивността и възрастта. Резултатите показват, че хората в ранна зряла възраст са по-импулсивни при вземането на решения, отколкото хората в средна и късна зряла възраст. (Steinberg, Laurence§Albert, Dustin , 2008)
2. Едно от изследванията (Donatella Marazziti § Stefano Baroni, Irene Masala, 2010) в тази област показва възможните връзки между импулсивността и пола. Измерена е импулсивността на 32 доброволци със скалата на Барат и е установено, че жените имат по-висок общ резултат от мъжете и по-високи резултати на два от факторите на същата скала: моторна импулсивност и когнитивна сложност. Това предполага извода, че жените са по-импулсивни от мъжете.

Емпирична част:

На основата на гореспоменатите изследвания се формираха следните хипотези:

1. Жените са по-импулсивни отколкото мъжете.

2. Хората в ранна зряла възраст са по-импулсивни отколкото хората в късна зряла възраст.

Цели на изследването:
1. Да се сравнят нивата на импулсивност при жените и мъжете.
2. Да се сравнят нивата на импулсивност при хората в ранна зряла възраст и хората в късна зряла възраст.
3. Да се изработят норми за неклинична извадка в контекста на българската култура.

Задачи на изследването:
1. Да се проследят различията или липсата на такива на импулсивност в отделните възрастови категории и между мъжете и жените.
2.Да се направи факторен анализ и да се сравнят факторите с получените фактори в оригиналната скала.

Изследвани лица:
В изследването участваха 239 И.Л. като едно от тях отпадна, поради некоректно попълване на въпросника. 137 И.Л. са жени, а 101 И.Л. са мъже. Минималната възраст е 16г., а максималната е 74г. (М=27,23). Въпросникът се попълваше онлайн и изследването беше анонимно. Всички изследвани се включиха доброволно.
Материали: Скалата на Барат BIS 11

Процедура на стандартизация: При избора на скала за стандартизация имахме няколко критерии.
1. Скалата да е с доказана валидност.
2. Скалата да има дългогодишна история.
3. Да е стандартизирана на различни езици и за различни култури.
4. Да има широко приложение върху неклинична извадка.
След като намерихме статия за скалата на Барат (BIS-11) се свързахме с автора и му поискахме съгласието, за да можем да стандартизираме скалата за български условия (Копие от имейлите в приложение 1.). След като получихме съгласието на автора, започнахме работа по превода на скалата. Бяха направени три независими превода от английски на български и от тях бяха избрани най-подходящите формулировки от четвърти човек от групата. Окончателния превод беше предоставен на независим експерт с много добър английски, за да направи обратния превод от български на английски (Приложения 2,3,4,5,). Двете версии бяха сравнени и се установи, че смисълът на айтемите е един и същ (Всички преводи могат да се видят в приложението). След това започнахме процедурата за събиране на данни. След като събрахме 239 И.Л. данните бяха статистически обработени и анализирани.

Резултати и анализи:
Бяха направени следните статистически процедури: Тест за надеждност, Факторен анализ, Корелационни анализи.

Факторен анализ:
Експлораторен факторен анализ без предварително зададен брой фактори беше проведен, за да се открие групирането на айтемите във фактори. Противно на първоначалната хипотеза за получаване на три фактора, на табл. Обяснение на общите вариации се виждат резултати, показващи съществуването на 9 фактора. Най-ясно отграничени са първите два с тегла съответно 5,266 и 2,350. Между стойностите на теглата на останалите 7 фактора се наблюдават по-малки разлики: 1,994, 1,679, 1,602, 1,312, 1,266, 1,117 и 1,085.
Тук има само един ясно отделен фактор и се наблюдават още четири частично отграничени от останалите фактори. Девет са факторите и според табл. Матрица на ротираните компоненти.
Първи фактор обхваща айтеми: 19 („Действам спонтанно.”), 17 („Действам импулсивно”), 2 („Върша нещата, без да мисля.”), 14 („Казвам неща, без да мисля.”), 3 („Вземам решения бързо.”). Айтем 4 („Безгрижен/-на съм.”) принадлежи с положителна стойност 0,408 към първи фактор и отрицателна стойност -0,412 към трети фактор. Разликата не е достатъчно голяма, за да се постави със сигурност към който и да е от двата фактора, затова се приема, че айтемът има нужда от преработване.
Във втори фактор се включват айтеми 26 („Докато мисля, имам странични (разсейващи) мисли.”), 9 („Концентрирам се лесно.”), 5 („Разсеян/-а съм.”), 6 („Имам „препускащи” мисли.”). Според хипотезите ни, тези айтеми би трябвало да спадат в комбинация с още четири айтема към един цялостен фактор – импулсивност на вниманието.
Трети фактор се състои от айтеми 20 („Трезвомислещ/-а съм.”), 8 („Самоконтролирам се.”) и 12 („Обмислям нещата внимателно.”).
Четвърти фактор е представен от айтеми: 30 („Ориентиран/-а съм към бъдещето.”), 27 („Повече ме интересува настоящето, отколкото бъдещето.”). Тук проблемни са айтеми 13 („Планирам, за да постигна сигурност в работата си.”) и 1 („Планирам задачите си внимателно.”). Айтем 13 принадлежи със стойност 0,391 към четвърти фактор и стойност -0,431 към седми фактор. Освен това има тегла и към втори (0,302) и трети (0,317) фактор, което доказва, че формулировката му не е добра. Теглото на айтем 1 е на границата на приетата минимална стойност (0,05), нужна за причисляване към един от двата фактора – трети (0,331) или четвърти (0,381). Предвижда се преосмисляне и на този айтем.
Петият фактор е съставен от айтеми: 15 („Обичам да разсъждавам върху сложни проблеми.”) и 29 („Обичам загадки.”). Айтем 24 („Сменям хобитата си често.”) има тегла и към пети фактор (-0,336), и към осми (0,310), затова е нужно да бъде преработен.
Айтеми 10 („Пестелив/-а съм.”), 22 („Пазарувам импулсивно.”) и 25 („Харча и имам повече разноски, отколкото печеля.”) образуват шести фактор.
Седми фактор се състои от 11 („Смущавам се по време на пиеси или лекции.”), 28 („Не мога да „стоя на едно място” в театъра/киното или на лекции.”), 7 („Планирам екскурзиите си добре предварително.”) и 18 („Лесно се отегчавам, когато решавам проблеми, изискващи размисъл.”) айтем.
Осми фактор съдържа 21 („Сменям местожителството си често.”) и 16 („Сменям работата си често.”) айтем. Предвидено беше и двата айтема да попаднат, заедно с още 9, във фактор двигателна импулсивност.
Последният – девети – фактор е съставен единствено от айтем 23 („Мога да мисля само за едно нещо в даден момент.”). Възможно е след преразглеждане на формулировката на айтема, той да попадне в някой от останалите 8 фактора. Освен това, според първоначалните хипотези, този фактор би трябвало да бъде един цял фактор с осмия, тъй като и двата съдържат айтеми от субскалата двигателна импулсивност.
Резултатите от ротираното на факторите в пространство показва изключително разпръснато в компонентите разпределение на айтемите. Ако съдим по гъстото струпване на айтеми, бихме могли да заключим, че най-вече следните айтеми: 9, 26, 5, 6, 4, 17, 19, 3, 22, 15, 20, 11, 8 се отделят от центъра. Матрица на ротираните компоненти, показващи нужда от преработка на айтем.

Тест за надеждност:
Резултатите от направения тест за недеждност сочат, че скалата е с надеждност над минималната(α=0,787), поради което тестът се счита за надежден и могат да се очакват добри научни резултати. След анализа на данните, се установиха някои интересни резултати за определени айтеми. Премахването на 6 от айтемите би увеличило общата валидност на теста. Следва да бъдат изброени тези айтеми, а в скобите е посочена очакваната по-висока стойност на показателя за валидност - Алфа на Кронбах, ако айтемът бъде премахнат:

• 3. Вземам решения бързо (α=0,795);
• 11. Смущавам се по време на пиеси или лекции (α=0,793);
• 15. Обичам да разсъждавам върху сложни проблеми (α=0,790);
• 21. Сменям местожителството си (α=0,798);
• 23. Мога да мисля само за едно нещо в даден момент (α=0,795);
• 29. Обичам загадки (α=0,798).
• Айтемите, чието премахване би повишило най-много валидността на теста, са №21 и №29 (α=0,798 и за двата);
• Айтемите, чието премахване би намалило най-много валидността на теста, са:
  №5 [Разсеян/а съм] (α=0,770) и №12 [Обмислям нещата внимателно] (α=0,769).

Интерайтемната корелация показва, че 13 айтема имат слаба корелация с крайния резултат (най-слаба корелация има айтем №23, r= -0,008), а 15 айтема имат умерена корелация. Значителна корелация имат само айтеми № 12 (r=0,565) и №5 (r=0,559).След направен отделен тест за надеждност на субскалите в теста, излизат следните резултати: скалата „Импулсивност на вниманието“ (Intentional impulsiveness) има надеждност α=0,668 (най-висока от трите); Скалата „Двигателна импулсивност“ (Motor impulsiveness) има надеждност α=0,507 (най-ниска от трите); Скалата „Импулсивност, свързана с непланиране“ има надеждност α=0,660. При извършване на корелационен анализ между трите подскали: Импулсивност на вниманието, Двигателна импулсивност и Импулсивност на непланирането, умерена положителна корелация е установена между всички три скали: r=0,399 (между Двигателна импулсивност и Импулсивност на вниманието), r-0, 408 (между Импулсивност на непланирането и Импулсивност на вниманието) и r=0, 493 (между Импулсивност на непланирането и Двигателна импулсивност). Резултатът показва, че трите субскали измерват един конструкт и повишаване на стойностите по която и да е от тях, ще повлияе цялостната стойност на конструкта – съответно ще се повишат стойностите и по другите две субскали. Трите корелации между скалите са от трета (най-висока) степен на значимост (p=0,000). Данните са представени на табл. Корелационни зависимости между субскалите.

Корелационни зависимости между субскалите

Таблица 2

Корелационни зависимости между Импулсивност и пол

От табл. 1 Корелационни зависимости между Импулсивност и пол се вижда, че между двете променливи съществува значителна положителна корелация (r=0,60). Данните са интерпретирани от гледна точка на коефициента на Спиърман, поради категориалния тип на променлива пол. От резултата може да се предвиди, че полът ще повлияе значително нивата на импулсивност на личността. Степента на значимост (p=0,358) обаче подсказва за голяма вероятност за грешка (p>0,05 в случая). Допуска се, че е нужно по-детайлно изследване на тази корелационна зависимост.
Променливата възраст беше разделена в няколко групи: първа (обхващаща 16-21 години), втора (22-29 години), трета (30-49 години) и четвърта (от 50 години нагоре). Разделението беше направено на базата на предполагаеми развитийни характеристики в психологическото функциониране между различните групи, които различия са свързани с основни нормативни житейски събития, срещащи се в групите (напр. завършване на гимназия, дипломиране от университет, първи внуци и т.н.). От фиг. Групиране по възраст и табл. Възрастови групи може да се видят в раблица 3, че най-голям е дялът на ИЛ, попадащи във втората възрастова група (22-29 години), а най-малък – този на най-възрастните ИЛ, което оказва влияние и върху данните.

Възрастови групи

Корелационният анализ, проведен за възраст и скала Импулсивност извежда следните резултати (табл. Корелационни зависимости между възрастова група и импулсивност): между двете променливи има слаба положителна корелация (r=0,214), а степента на значимост е трета, най-висока (p=0,001). От получените данни следва, че има слаба връзка между възрастта и импулсивността, което отхвърля първоначално заложената хипотеза. Възможно е резултатът да е повлиян и от неравномерното разпределение на ИЛ във възрастовите групи.

Таблица 4

Корелационни зависимости между възрастова група и Импулсивност

След като не се откриха корелационни зависимости между импулсивността и възрастта и импулсивността и пола се взе решението да се изведат норми за цялата извадка, без да бъдат диференцирани по пол и възраст.

Бяха получени следните норми в таблица 5:

Таблица 5

Заключение:
В настоящата курсова работа се направи опит за стандартизация на скалата на Барат за импулсивност като бяха спазени всичките изисквания за извършване на такава процедура (преводи, събиране на данни, изработване на норми). Поставените цели и задачи бяха изпълнени, но първоначално формираните хипотези не се потвърдиха и не може да се направи заключение, че импулсивността се влияе от пола или възрастта. Едно от недостатъците на настоящото изследване е неравномерното разпределение на И.Л. по пол и възрастови категории, а също и степента на значимост (p=0,358) на корелацията между пола и импулсивността. Това показва, че има вероятност за грешка (p>0,05 в случая). Затова за нужни по-детайлни изследвания в тази област, за да може да се потвърдят или отхвърлят хипотезите.
Това дава повод за формиране на нови хипотези, търсене на теоретична обосновка и провеждане на нови изследвания. Въпреки че хипотезите не се потвърдиха настоящата курсова работа има своето значение, защото имаме официалното позволение на автора за превода на скалата и получени норми върху извадка от 239 И.Л.

Приложение 1:
Копие от имейла до автора:
Dear Dr. Matthew Stanford,
I am a third-year psychology student in Sofia University, Bulgaria. Three of my colleagues and I are working on a project in one of our subjects at the University – Psychological Measurement. Our project requires us to standardize into Bulgarian language a psychological test for a Bulgarian sample. We are interested in theBarratt Impulsiveness Scale and would like to ask you if there is any chance that you help us with giving us your permission to use the test and sending the instrument itself? We will, of course, send you back the results in a Bulgarian sample and the standardized test. In case you need any further information about what we are planning to do, I will gladly give it to you on this e-mail.

Sincerely,
Zlatomira Ilchovska
Bc.A. Psychology – 3rd year
Sofia University “St. Kliment Ohridski”
Sofia, Bulgaria
You have my permission to translate the BIS-11. I have attached a copy of the scale in English, a description of the scoring and a review article.
Best Regards,
Matthew S. Stanford, Ph.D.
Professor
Department of Psychology and Neuroscience
Baylor University
One Bear Place # 97334
Waco, TX 76798-7334
tel: 254-710-2236
fax: 254-710-3033
www.mentalhealthgracealliance.org
Physical Address:
Baylor Sciences FacilityAttn: Psychology & Neuroscience

Приложение 2
Превод от английски на български:

Приложение 3
Превод 2
ИНСТРУКЦИИ: Хората се различават в начините, по които действат и мислят в различните ситуации. Този тест измерва начините, по които Вие действате и мислите. Прочетете всяко твърдение и отбележете с „Х” в подходящото кръгче в дясната страна на тази страница. Не отделяйте прекалено много време на отделните твърдения. Отговорете бързо и искрено.

О О О О
Рядко/Никога Понякога Често Почти винаги/Винаги

1. Планирам задачите внимателно.
2. Върша нещата без да мисля.
3. Вземам решения бързо.
4. Безгрижен/-на съм.
5. Разсеян/-а съм.
6. Имам „препускащи” мисли.
7. Планирам екскурзиите добре предварително.
8. Самоконтролирам се.
9. Концентрирам се лесно.
10. Спестявам редовно.
11. “Гърча се” от срам по време на пиеси или лекции.
12. Обмислям внимателно.
13. Планирам за сигурност на работата си.
14. Казвам неща без да мисля.
15. Обичам да мисля за сложни проблеми.
16. Сменям местоработите си.
17. Действам „по импулса”.
18. Лесно се отегчавам, когато решавам мислено проблеми.
19. Действам „под властта” на мига.
20. Трезвомислещ/-а съм.
21. Сменям местожителствата си.
22. Купувам си неща „в импулса”.
23. Мога да мисля само за едно нещо по едно и също време.
24. Сменям хобитата си.
25. Харча или задлъжнявам повече, отколкото печеля.
26. Често, докато мисля имам странични мисли.
27. Повече ме интересува настоящето, отколкото бъдещето.
28. Не мога да „стоя на едно място” в театъра или на лекции.
29. Обичам загадки.
30. Ориентиран/-а съм към бъдещето.

Приложение 4
Превод 3

Приложение 5
Финален превод на български и обратен превод на английски:
Instructions: People differ in the ways they act and think in various situations. This test measures the ways in which you act and think. Please read every statement and mark the appropriate circle with an X on the right side of the page. Do not spend too much time on any one statement. Respond quickly and honestly.

ИНСТРУКЦИИ: Хората се различават в начините, по които действат и мислят в различните ситуации. Този тест измерва начините, по които Вие действате и мислите. Прочетете всяко твърдение и отбележете с „Х” в подходящото кръгче в дясната страна на тази страница. Не отделяйте прекалено много време на отделните твърдения. Отговорете бързо и искрено.

О О О О
Rarely/Never Sometimes Often Almost always/Always
О О О О
Рядко/Никога Понякога Често Почти винаги/Винаги

1. I plan my tasks carefully.
2. I do things without thinking.
3. I make decisions quickly.
4. I am carefree.
5. I am absent-minded.
6. I have “racing” thoughts.
7. I plan my trips well and in advance. (добре+предварително или well in advance – отрано?)
8. I have self-control.
9. I concentrate easily.
10. I am frugal/ economical.
11. I feel shy when I participate in plays or give speeches.
12. I think things over carefully.
13. I make plans in order to achieve stability at my workplace/ job security.
14. I say things without thinking.
15. I like pondering over complicated issues.
16. I change jobs frequently. - you don’t need this because it’s in the answer choices.
17. I act on impulse.
18. I get bored easily when dealing with problems that require deep thinking.
19. I act spontaneously.
20. I am sober-minded.
21. I change my place of residence frequently. – you don’t need this because it’s in the answer choices.
22. I buy on impulse. = isn’t this included in 17?
23. I can only think about one thing at a time.
24. I change my hobbies frequently. - you don’t need this because it’s in the answer choices.
25. I spend more than I earn.
26. I often get distracted by other thoughts while thinking about something. - you don’t need this because it’s in the answer choices.
27. I am more interested in the present than in the future.
28. I cannot sit still at the theater or at lectures.
29. I like riddles.
30. I am future-oriented.

1. Планирам задачите си внимателно.
2. Върша нещата, без да мисля.
3. Вземам решения бързо.
4. Безгрижен/-на съм.
5. Разсеян/-а съм.
6. Имам „препускащи” мисли.
7. Планирам екскурзиите си добре предварително.
8. Самоконтролирам се.
9. Концентрирам се лесно.
10. Пестелив/-а съм.
11. Смущавам се по време на пиеси или лекции.
12. Обмислям нещата внимателно.
13. Планирам, за да постигна сигурност в работата си.
14. Казвам неща, без да мисля.
15. Обичам да разсъждавам върху сложни проблеми.
16. Сменям работата си често.
17. Действам импулсивно.
18. Лесно се отегчавам, когато решавам проблеми, изискващи размисъл.
19. Действам спонтанно.
20. Трезвомислещ/-а съм.
21. Сменям местожителството си често.
22. Пазарувам импулсивно.
23. Мога да мисля само за едно нещо в даден момент.
24. Сменям хобитата си често.
25. Харча и имам повече разноски, отколкото печеля.
26. Често, докато мисля, имам странични (разсейващи) мисли.
27. Повече ме интересува настоящето, отколкото бъдещето.
28. Не мога да „стоя на едно място” в театъра/киното или на лекции.
29. Обичам загадки.
30. Ориентиран/-а съм към бъдещето.

Използвана литература:
1. Donatella Marazziti § Stefano Baroni, Irene Masala(2010), Impulsivity, gender, and the platelet serotonin transporter in healthy subjects, Neuropsychiatr Dis Treat.  6: 9–15. Published online 2010 February 3.

2.PattonJH§StanfordMS, Barratt ES,(1995). Factor structure of the Barratt impulsivenessscale. Baylor University. J Clin Psychol. Nov;51(6):768-74.

3.  Stanford MS, Mathias CW§ Dougherty (2009) . Fifty years of the Barratt Impulsiveness Scale: An update and review, Personality and Individual Differences 47 , 385–395
, Stanford MS, Mathias CW, Dougherty DM, Lake SL, Anderson NE, and Patton JH

4. Steinberg, Laurence§Albert, Dustin (2008), Age differences in sensation seeking and impulsivity as indexed by behavior and self-report: Evidence for a dual systems model., Developmental Psychology, Vol 44(6), Nov, 1764-1778.

Половото поведение се определя като съвкупността от действия на индивида, които позволяват да бъде оценена принадлежността му към определен пол. В основата си, това е еволюционно знаково поведение, което съдържа в себе си различни маркери на външността, определяни от биологично-детерминираните свойства на пола, като съвкупност от белези. Прилагането на знаковите различия, се основава на половото съзнание, което дава възможност на индивидите да проявяват своята полова принадлежност. В доклада са разгледани различните биологични, социални и психични предпоставки при разглеждането на пола.

Пол и сексуалност
  Във всички култури има един важен биологичен фактор, който изглежда е свързан със сексуалния нагон – полът. Изследователите на животните често установяват, че мъжките и женските при много животински видове, се различават в сексуалната си мотивация. В частност, по-вероятно е мъжките да започнат първи сексуалния контакт и те са по-заинтересувани да търсят нови партньорки. Например, мъжки плъхове, които са се сношавали до изтощение с една женска, отново са готови за секс, ако в клетката се пусне друга женска. Женските обаче, които току-що са се чифтосали, не са толкова заинтересувани от нови партньори и като цяло предпочитат вече познатите.
   Полови различия в сексуалността често се установяват както в масови проучвания чрез въпросници, така и в експериментални изследвания. В сравнение с жените, мъжете съобщават за повече предбрачни, извънбрачни и хомосексуални връзки, както и за по-разнообразни преживявания, например секс с животни. Мъжете преобладават във всички категории сексуални отклонения. По-съвременните изследвания установяват, че от началото на сексуалната революция през 60-те и 70-те години на века, жените и мъжете започват да се доближават в предбрачното си сексуално поведение, но те все още запазват много различни нагласи към сексуалността.
   Много привърженици на биологичния възглед на сексуалността са убедени, че тези полови различия са свързани с еволюционното минало. Те твърдят, че нашите предци от женски пол, които износват, кърмят и отглеждат детето, естествено са инвестирали много повече от своите ресурси в потомството и съответно имат много повече за губене, ако погрешно изберат партньора си. Поради това жените, както и женските бозайници изобщо, са преминали през по-сериозен естествен подбор спрямо начина, по който решават кога и с кого да имат сексуални контакти. Вероятно тези минали еволюционни процеси са свързани с генетично обусловените хормонални различия между мъжете и жените (Сиймън, Джон Д. и Кенрик, Дъглас Т., 1994).

 Хормони и сексуалност
   През целия си живот, и по-точно след пубертета, мъжете произвеждат много повече тестостерон в сравнение с жените, а те от своя страна – повече естроген. Хормоните се състоят предимно от белтъчини с различни молекулни структури. Те се произвеждат от жлезите с вътрешна секреция, подават се в кръвта и по този начин стигат до всички органи. Според химическите си свойства те предизвикват промени в активността на чувствителните към тяхното действие органи и стимулират или потискат клетъчните функции. Съществуват дванадесет жлези с вътрешна секреция. Те отделят многобройни хормони, посредством които си влияят и дори могат буквално да се настройват една друга. Това вече показва, че те са подчинени и на централна регулация.
   Някои жлези с вътрешна секреция са от голямо значение за половия живот за формирането на женските и на мъжките полови белези и за половото влечение. Когато се говори за полови хормони, ние мислим преди всичко за половите жлези (гонади): тестикулите у мъжа и яйчниците у жената. Те задоволяват по-голямата част от потребността от мъжки (андрогенни) и женски (естрогенни) полови хормони. Извън това яйчниците произвеждат и хормони на бременността (гестагени) във втората половина на всеки месечен цикъл и по време на бременността.
   В яйчниците и в други жлези с вътрешна секреция у жената се образуват не само женски, но и мъжки полови хормони, а в тестикулите – не само мъжки, но и женски полови хормони. Освен това естрогените и андрогените са близки по химически строеж. От биологична гледна точка никой човек не е изключително жена или мъж – както физически, така и душевно.
    Загубата на гонадите не прави от човека безполово същество. Тя води до поява на някои външни белези на другия пол (до “мъжественост” на жената и до “женственост” на мъжа), които са друго доказателство за това, че андрогените и естрогените циркулират в кръвта на всеки човек и че те се образуват и извън половите жлези. Това става преди всичко в надбъбречната кора, която при загуба или атрофия на гонадите увеличава производството на хормони и особено на андрогени.
   Взаимодействието на хормоните би довело до хаос, ако една от жлезите с вътрешна секреция, хипофизата, не регулира обмяната им. Като стимулира на определено място и задържа на друго, тя настройва цялата система към потребностите на организма. Тази жлеза, която тежи само 0,6г., изпълнява регулиращата си функция с помощта на голям брой активни вещества (хормони), които произвежда и излива в кръвта в по-големи или по-малки количества. По такъв начин тя дава необходимите импулси на други жлези с вътрешна секреция. За половите функции имат значение преди всичко гонадотропните хормони (специфичните хормони, които стимулират секрецията на гонадите у двата пола и ускоряват узряването на семенните клетки и яйцеклетките), и хормонът, който стимулира надбъбречната кора. Когато хипофизата престане да функционира, половите жлези атрофират, ако компенсационният им капацитет бъде надхвърлен. Докато обаче хипофизата функционира добре, тя частично може да замества недостигащите хормони на половите жлези.
   Гонадите и хипофизата си взаимодействат според “закона за обратната връзка”. До определена степен те могат взаимно да балансират смущенията и колебанията в секрецията, като включат още една система, принадлежаща към този функционален кръг. Без нея цикълът, който управлява сексуалността, все още не е затворен. Хормоните са един вид сляпо действащо “гориво” за половия живот. Неговата регулация се осъществява от нервната система (Шнабл, З. 1981).
  Естрогенът и тестостеронът въздействат по различни начини върху поведението. В процеса на развитието те влияят върху строежа на тялото и на някои части от мозъка, включени в сексуалния нагон. При жените естрогенът обуславя оформянето на закръглени бедра и гърди, а на тестостерона при мъжете се дължи допълнителното окосмяване по лицето и развитието на мускулатурата. Тези хормони обаче имат и някои по-невидими ефекти. Женско животно, което още в утробата е получило повишени дози тестостерон, след това ще се държи като мъжко. Момичетата, които случайно са били изложени на високи дози тестостерон преди раждането, могат да се оформят като хермафродити, индивиди с гениталии, които са отчасти мъжки и отчасти женски. Като деца хермафродитите изглеждат като момичета, но някои имат все пак поведенчески особености, които са резултат от ранното хормонално въздействие. Те се занимават повече с “мъжки” спортове и имат равнище на активност, което е по-типично за момчетата и се дължи на компенсиране на липсата на дехидротестостерон в ранното развитие.
   Естрогенът и тестостеронът оказват въздействие и върху сексуалността. При животните естрогенът влияе върху женската податливост на сексуални предложения. Освен в тестисите, тестостеронът се произвежда и в жлезите, отделящи адреналин, както при мъжете, така и при жените, и влияе на сексуалните предложения, които правят представителите и на двата пола Мъжете с отстранени тестиси (кастрация) показват драстично снижаване на сексуалното поведение. При мъже с увредени функции на тестисите зачестяват сексуалните мисли и желания, ако им се инжектира тестостерон. Щом инжекциите спрат, мислите и желанието за секс отново изчезват. Освен това сексуалните фантазии при юношите са пряко свързани с повишаване равнището на тестостерона, а не с измененията в тялото или социалното обкръжение.
   Резултатите при жените обаче изглежда поставят повече проблеми пред биологичното становище. Изваждането на яйчниците не влияе върху честотата на половите сношения, макар това да снижава вагиналното овлажняване при сексуална възбуда. Това като че ли показва, че хормоните са по-маловажен фактор в сексуалното поведение на жените. Отстраняването на жлезите, произвеждащи адреналин обаче, снижава интереса им към половия акт. Изглежда, че тестостеронът, а не естрогенът е по-тясно свързан с предприемането на сексуално поведение и при двата пола. Отстраняването на женските яйчници не влияе върху сексуалното желание, защото естрогенът, който те произвеждат, не е релевантното вещество. Отстраняването обаче на жлезата, отделяща адреналин, има ефект, защото тя произвежда тестостерон. По-новите изследвания показват, че високите равнища на тестостерон са показателни за ранния сексуален опит и при момчетата, и при момичетата. Жени, на които е инжектиран тестостерон, също съобщават за увеличение на сексуалните желания и фантазии.
   Идентифицирането на тестостерона като хормон, отговорен за възникване на сексуално желание, помага да се обяснят редица резултати, които показват, че като цяло мъжете, в чието тяло той се произвежда повече, е по-вероятно да предприемат сексуални действия във всичките им открити форми. Да се каже, че естрогенът не играе роля при възникване на сексуалното желание, не е същото, както да се каже, че той няма роля в сексуалната активност. Как жената реагира на сексуалното преживяване – дали получава оргазъм и дали изпитва висока степен на сексуална възбуда по време на сношението – е свързано с равнището на естрогена.   Различията между двата пола са в тясна връзка с различното съдържание на тестостерон, а клиничните проблеми, които водят до прекратяване на секрецията му, наистина отслабват сексуалния нагон. Разликите в сексуалния нагон при здрави хора от един пол обаче не са пряко свързани с вариациите в равнището на тестостерона. В повечето случаи хората, които страдат от сексуални смущения, имат достатъчно високи равнища на полови хормони. При тях сексуалните проблеми често се дължат на психично потискане, което идва от страха от неуспех, от проблеми във взаимоотношенията или от асоциирането на секса с отвращение и безпокойство.
   Колкото погрешно се допуска, че биологичните фактори нямат нищо общо с човешката сексуалност, толкова погрешно е представените данни да се интерпретират и като свидетелство, че хората са просто играчка на хормоните в кръвта им и че средата е без значение. Както при глада и други естествено-природни нужди, интензивността на сексуалния нагон е резултат от взаимодействието между биологичния организъм и социо-културните влияния.
   Ако тестостеронът може да обясни разликите в силата на сексуалния нагон при мъжете и жените, някои изследователи си задават въпроса дали този хормон не е свързан с различията в насоката на нагона. Например хомосексуалните и хетеросексуалните може би се различават поради нееднаквото съдържание на тестостерон в организмите им. Изследванията обаче показват, че тестостеронът е свързан с интензитета на сексуалния нагон и при двата пола, но не е еднозначно свързан с посоката му. Според съвременните проучвания възможно е хомосексуалността при мъжете да има отношение към определена зона на хипоталамуса, която не е свързана със сексуалния нагон, а със склонността за предприемане на типично мъжко сексуално поведение. Доказано е още преди това, че тази зона, наречена INAH-3 (Interstitial Nuclei of the Anterior
Hypothalamus), контролира мъжкото хетеросексуално поведение при маймуни. При хетеросексуалните мъже тя е два пъти по-голяма, отколкото при жените, но при мъжете хомосексуалисти е с размер почти както при жените. Този резултат е получен при корелационно изследване и не доказва, че тази зона е отговорна за възникването на хомосексуалност (възможно е промяната в мозъка да е следствие от хомосексуалното поведение). Въпреки това, като се имат предвид изследванията върху животни, може да се приеме, че тя е от критично значение за сексуалното предпочитание. Това откритие дава един потенциално важен ключ за по-ясното разбиране на загадъчния феномен – “сексуално поведение” (Сиймън, Джон Д. и Кенрик, Дъглас Т., 1994).

 Полова диференциация на мозъка
   Невробиологията на половата диференциация на мозъка включва изследвания върху  морфологични, функционални и поведенчески различия. При наблюденията на хора
възможностите са ограничени, а възникват и допълнителни затруднения от  емоционален и субективен характер при самоопределяне на половата идентичност и поведение. При хора липсват и възможности за контролиране на хормоналната секреция и включване на генетични фактори, така както това е възможно в експериментални условия, вкл. и с трансгенни животни. Експериментите с животни позволяват при контролиране на определени параметри да се дефинират конкретни хипотези. Поведенческа ендокринология в експериментални условия дава възможност чрез авторадиография или имуноцитохимия да се локализират мозъчни области с по-голяма гъстота на хормонални рецептори. При организъм с мъжки генетичен пол
процесите на половата диференциация протичат по следния начин: специфична зона от Y хромозомата определя развитието на мъжкия гонаден пол с наличие на семенници.
Семенниците са оформени през осмата седмица и от 12 –та започва секрецията на
мъжкия полов хормон тестостерон и Мюлеров канал-инхибираща субстанция (МКИС). Те определят мъжкия фенотип. Мюлеров канал-инхибиращата субстанция (МКИС) предизвиква резорбция на тъканта, от която се развиват матката и влагалището. Рецептори за тестостерон определят прицелните структури. Под влияние на тестостерона се оформят мъжките полови органи − надсеменници, семеотводни канали,
простатна жлеза, полов член, скротум. При организъм с женски генетичен пол
процесите на половата диференциация протичат по следния начин:  при липса на специфичната зона от Y хромозома се развиват яйчници като характеристика на женския гонаден пол. В яйчниците не се секретират тестостерон и Мюлеров канал-инхибираща субстанция (МКИС). Тяхната липса определя развитието на женския фенотип. При липсата на тестостерон и МКИС се оформят женските полови органи − матка с маточни тръби, влагалище, големи и малки срамни устни и клитор.
Половите хормони имат “организиращ ефект”, определящ структурни характеристики:
женският мозък има по-голямо мазолесто тяло, което свързва двете хемисфери;
женската честотата на дислексия е по-малка; мъжкият мозък е средно с по-големи размери при една и съща телесна маса. (същото важи и за други органи, но не предпоставя по-високо IQ).
 Половите хормони имат “организиращ ефект”, определящ функционални характеристики. Някои от тях при жените са: по-слабо изразена латерализация на мозъчните функции; по-развити езикови функции (развиват се по-рано, имат по-голяма флуентност); по-висока неврофизиологична активност в предната дъговидна гънка, която е част от лимбичната система – в психологичен план организира емоционално поведение на страх и дистрес от изолация и раздяла. При мъжете някои от тях са: по-високи способности за зрително-пространствени перцепции; по-висока неврофизиологична активност в амигдалата – в психологичен план амигдалата организира емоционално поведение на гняв, ярост и агресивност.
   Половите хормони имат “активиращ ефект” изразяващ се в: повишаване възбудимостта на гръбначно-мозъчните центрове, инервиращи половите органи;
временно повишаване на половата активност.
  Критични периоди за действието на
половите хормони: ранна маскулинизация на мозъка от секретирания по време на
ембрионалното развитие тестостерон; организиращ ефект по отношение поведението по време на перинатален критичен период от развитието, наречен още “прозорец”. Съществуват експериментални доказателства с кастрации (Пирьова, Боряна, 2009-2010).

   Ролята на психолога:
   Хората с полови смущения рядко знаят причините за несполуките си – повечето от пациентите са убедени, че притежават телесни недостатъци, мислят, че хормоните им са малко, че половият им орган е малък, че яйчниците им функционират лошо, че нервите им са “разсипани”, имат някакво вътрешно заболяване или са преуморени. Ако те потърсят лекарска помощ, най-често е възможно с помощта на научни методи да открият истинските причини. Понякога е необходимо да бъдат привлечени лекари от различни специалности, които работят в брачната консултация.
   Убеждението, че страда от телесно заболяване, често е дълбоко вкоренено у пациента. От психологическа гледна точка това е разбираемо. По-лесно е да считаш, че някой телесен орган е причина за неприятния недостатък, отколкото да потърсиш причините за това в собственото Аз и в погрешното си поведение.
   Нервно-психичните фактори (някои особености на характера, възпитателните влияния, лошото настроение в момента, страховете, комплексите за малоценност и т.н.) обуславят преди всичко функционалните полови смущения. Причините включват  вмешателства отвън, изострени отношения между партньорите, нарушения в развитието на личността; причина може да бъдат даже неудобното легло, страхът, че някой може да види акта, отблъскващият или нелюбим партньор, несръчното му поведение или неподходящи изрази, отвличането на вниманието от други мисли и т.н. Тъй като сексуалните смущения са най-често психически обусловени, преобладават психотерапевтичните методи, респективно съветите. Често исканите от пациента медикаменти в най-добрия случай играят спомагателна роля. Обикновено те нямат ефект, а могат и да вредят, когато приложението им не е медицински обосновано или подхранва погрешното убеждение на пациента, че е органично болен. Пациенти, които се надяват, че само лекарствата ще им помогнат, често се нуждаят от по-дълготрайно събеседване, за да се убедят, че задръжките и чувството за малоценност, неправилното поведение и някои други психически фактори преграждат пътя към сексуалната хармония. Това убеждение е предпоставка за успеха (Шнабл, З. 1981).
Петя Петкова Илиева, СУ “Св. Климент Охридски”, спец. Психология, 3-ти курс; petyailieva681@gmail.com

Използвана литература:
Пирьова, Боряна. (2009-2010). Полова диференциация на мозъка. Семинар по Когнитивна наука и психология. София: НБУ
Сиймън, Джон Д. и Кенрик, Дъглас Т. (1994). Психология. София: НБУ
Шнабл, Зигфрид. (1981). Мъжът и жената интимно. София: Медицина и физкултура
Посетено на 14.04.2011г от  http://bg-sexologia.blogspot.com/2007/09/blog-post_1523.html

Фиг. 1: Авторадиография на рецептори за окситоцин в областта на хипоталамуса. Окситоцинът е хормон свързан със женското полово поведение

Фиг. 2: Имуноцитохимично локализиране на вазопресин при интактни (ляво) и кастрирани (дясно) плъхове. Вазопресинът е свързан с мъжкото полово поведение

ЧАСТ 1: От политическото съзнание до държавната намеса

Политология за учени от естествените науки

Част II. От политическата идеология до политическия елит

Политическата идеология и нейната употреба – от идеал за бъдещето до затвор за ума

Фигура 1.  Кой къде е. И що за фактори държат хората политически организирани.

Ето че празниците свършиха и отново полека се връщам към науката. Подготвям едно пътуване до Брюксел, така, че не ми остава много време да наблюдавам едно от любимите ми зрелища – нашенски политици правят избори. Между другото нека да им призная нещо – професионализмът при правенето на избори постепенно нараства.  Но ще оставя тази тема, защото искам да ви разказвам за друго.
Вероятно често гледате маршове по улиците или политически събрания по телевизията. И се питате – какво ли ги кара тия хора тъй организирано да правят едно или друго?  (виж напр. фиг. 1).  На пейката пред блока, веднага ще се намерят компетентни и беловласи хора да ви кажат два фактора: парата и желанието за власт. Стара мъдрост е това – че стремежите са пари, жени и власт. Та слушам аз старците и ми хрумва веселата мисъл, че вместо да се оплакват, че имало липса на политическа активност, да вземат заинтересованите от висока активност да осигурят на политически активните получаването освен на пари и (голи) обещания за участие във властта още и получаване на голи .... (да ме извинявате, ама няма да го напиша, ама вижте фиг.2).

Фигура 2. Към повишаването на политическата активност. Бира да раздаваме казвате? Може. А дали пък няма и друго нещо за навирване на политическата активност – нещо което кара слепи да прогледнат, куци да се затичат и стараци акъла си да загубят?  Веселяк си ти Витанов – ще кажете. И няма да сбъркате.

 Знаете ли каква политическа активност ще се надигне – куци ще тичат, тежко болни ще станат, че някой може и по водата да вземе да ходи.  Страшна сила са първичните инстикти!
Но ние няма да останем на ниво пейката пред блока, а ще продължим нататък.  И ще кажем, че както в основата на почти всяко течение из къщата стои отворен прозорец, така и в основата на всяко политическо течение би трябвало да лежи идеологическа доктрина – набор от взаимосвързани представи за идеала за общество и за неговата икономическа и политическа система – фиг.3. 

 
Фиг. 3. Из веселия свят на политическата идеология. Човек никога не знае, кои ще възкреси идеите му, нали?

Привържениците на дадена идеологическа доктрина са основната маса на съответните политически организации (е, освен тях в политическите организации има и други – непривърженици на доктрината - които са там за келепира например).  Ще кажете, че доста неща зависят от това, какъв е идеалът. Прави сте. Едно е идеалът да е подредено общество с работеща икономика, осигурени и образовани хора, друго е когато идеалът е парата да пада отнякъде без да се работи, работата да се състои в привършване на салатката и пресушаване на бутилката с ракийка. А да – и чалгаджийки кючеци да играят, гюбеци да хвърлят и ако може по три безплатно цяла нощ сексуални услуги да предлагат. Разни общества – разни идеали – фиг.4.

Фиг. 4. Какво му трябва на човек?!  Салатка, ракийка, турски сериал и някоя женица-чалгаджийка кючек да поиграе и ако може безплатно  вечерни услуги да предостави. Тъй де, ама с такава идеология няма да се придвижим напред.

Та идеологията е тясно свързана с идеологическата доктрина. А идеологическата доктрина – това е система от знания (научни, философски, юридически, нравствени, художествени и др.)  за света и за ролята на човека в него. Идеологията е много важна, тъй като в нейното пространство се формират ценностните системи на социалните групи, там те осъзнават своите интереси и цели, там те изработват програмите за дейността си.  Та структурата на идеологическото пространство е определяща сила на развитието и функционирането на всички обществени системи.  Затуй е много важно, като ще се владее една държава, що за структура на идеологическото пространство ще наложи този дето я владее.  Нали схванахте – никакви сложни идеологии, никаква наука. Парата да пада, властицата да се вземе и задържи и още – конкурси за Мис малка проститутка, Мис по-голяма проститутка, Мис джебчийка, Мисис малолетна майка, Мис брадата девойка в рокля (може и по бански) и т.н.. И така може да се управлява държава мили мои учени от естествените науки. И не само държава – и цял съюз от държави може да се управлява така! – фиг.5

Фигура 5. Некои трансформации, свързани с неолибералната идеология.

Идеологията може да е политическа, правова или религиозна. Дали схванахте – религията също е идеология. Тъй, че нищо чудно, че някога комунизмът беше в сблъсък с религията – това са две идеологии, които са се борили за влияние – фиг.6.

Фигура 6. Религията, опиумът и комунизмът.

Нека сега се съсредоточим върху политическата идеология – тя действа като форма на мотивация на политическото поведение и съставят мирогледната основа на политиката и на политическите концепции. Политическата идеология обосновава претенциите към властта и нейното използване  на социални групи или класи.
Обаче я попитайте някой политически ентусиаст – защо бе, джанъм, искаш власт.  И като започне да ви ръси едни за всеобщо благоденствие и световен мир, направо ще ви дойде да кажете – „О миг поспри, тъй хубав ти си!“ . Между другото откъде ли беше този цитат? Май беше от „Гьоте” на Фауст. Нещо приблизително такова беше. И към края беше. Ама кой да чете дотам.  А запитвали ли сте се, що за дума е това фауст?  Много е интересна.
Та обратно към идеологията. И нещо повече – политическата идеология е и инструмент за подчиняване на общественото мнение и във връзка със завоюване и удържане на властта.   Та политическата идеология може да се превърне и в затвор за ума на цели обществени групи.  И хоп – докато се огледате – вкарани сте в неолибералния затвор, парата я няма и все не стига, властта е у някакви чичковци-паричковци неизвестно къде вън от държавата и накрая (внимание!) – към скута ви парадира да седна брадата девойка, която същевременно ядосано пищи, че нарушавате човешките й права, като нещете да я оставите да седне. За вашите права обаче и дума не може да става.  Но така е колеги – комунизмът беше страшен, че хората отиваха в затвора за други идеи. Днес повечето от вас живеят в неолибералния затвор на ума. И правилно не ви харесва – че какво му е хубаво на затвора?   
Политическата идеология има и  доста други цели. Познавателна, оценъчна, прогностична – дава представа за идеала на бъдещото устройство на обществото, интегрираща, защитна – използва се в конкурентната борба на идеологиите, социално-организационна – определя принципите на организация и управление на групите и процесите в социалното пространство. Но хайде да не задълбаваме из политологията.   А сега ще ви покажа нещо весело – как у нас чисти политически идеологии май няма. Гледайте сега какво става по-надолу в текста.

Някои политически идеологии виреещи по нашите краища (имащи почва у нас, както е казал един класик, дето много не го броят за класик, но то нашенецът какво ли не е оплюл, че и този ли няма да оплюе)

Национализмът

Бива етнически, културен и държавен. Етническият национализъм има за основна идея защита на интересите на определена етническа група. Културният национализъм има за основна идея защита на интересите на хора, принадлежащи към дадена социална култура. Такъв вид национализъм е свързан с панислямизма, панславизма, с идеите за англо-саксонското превъзходство и др. Държавният национализъм има за основни защитата на интересите на гражданите на съответната държава.  Основен признак на този национализъм е признаването на специфичен път за развитието на дадена нация и нейно специфично предназначение.  
Тъй.  Пишман-либералите с пяна на уста говорят срещу национализма. Схемичката отдавна е ясна – взимаме пачката и почваме да говорим срещу основната етническа група в дадена държава и гледаме да я отслабим колкото се може и да я раздробим на малцинства. И като ги раздробим и насъскаме един срещу друг пачкодателят си прокарва бавно и спокойно интересите.  Ама това, че интересите на основната етническа група се мачкали, че да се защитават интересите на етнически малцинства – абе няма значение, бе Витанов. Как да няма значение – пита Витанов – я вижте хубаво какво е определението за етнически национализъм.  Там пише етническа група, а не основната етническа група в дадена държава. Значи като защитават интересите на други етнически групи неолибералите всъщност прокарват етнически национализъм плюс обратно дискриминация на етническото мнозинство. Нищо чудно, че никъде не ги обичат.  Същото и с културния национализъм.  Нали забелязвате как обилно се финансира пропагандата на културата на етнически малцинства?  Та питам се аз, не ни ли се пробутва чужд културен национализъм като се крещи за малцинствени права. Питам се аз, а пачките си вървят. Те си вървят де, ама количествените изменения неизбежно преминават в качествени.
И накрая държавен национализъм. Винаги съм казвал – евалла на САЩ. Където има проблем с техен гражданин, пращат самолетоносач.  Така се защитават интереси на граждани. Ама няма ли някой неолиберал да се сети, че това си е държавен национализъм? Абе Витанов, ще кажете, че смее ли някой от тия да се сети?  И хич няма да се сети, че има и български граждани и че тия български граждани и те интереси имат.
Но я сега да видим нещо много интересно – що е това либерализъм и що за либерали се въдят по нашите краища. Щото то на запад от либерал до либерал има разлика.   

Либерализмът

Либерализмът е идеологията на буржоазията. Няма лошо.  Това за свещената и неприкосновена частна собственост вече сте го чували. Обаче към тая идеология трябва да се привлекат и дотътрят и по-широки народни маси. И  за да има и за народеца нещо, се включва и концепцията за свободата на човека  и за неговите права и свободи. Икономическата доктрина на либерализма е до втръсване ясна на българина – право на собственост, свободен пазар, конкуренция, независимост на икономическата дейност от държавата.  Освен това според либералите държавата не трябва да се бърка много много в делата на гражданското общество.  Тъй ни нашепват по телевизиите. Защо ли? – я вижте фиг.7.

Фигура 7.  Кажете сега, че тоя не разбира, какви ги говори.

Всичко това са много хубави думи. Обаче какво е туй нещо гражданско общество? Както опита показва, под гражданско общество се разбира подгрупата, свързана с буржоазията, а човекът, чиито права и свободи трябва да бъдат защитавани, е буржоата. Свобода, свобода и човешки права, ама друго е да имаш имотец, да не си съвсем от народа.
И ако някой може да ти вземе имотеца, гледаш тъй да извъртиш нещата, че да не може да ти го вземе. Човещинка, ще кажете. Така е – ще се съглася аз с вас. Още от ранните времена буржоазията се е страхувала от държавата и затова се е опитвала да я ограничи – всички знаете например идеята, че държавата трябва да се сведе до нощен пазач, които да охранява законните интереси на гражданите (я весело да напомня, че и по социалистическо време всичко у нас се правеше в името на човека, но не се казваше, кой е човека. И днес е така – свобода, права, а като се огледате – някои човеци са по-човеци от другите). 
Тази история с ограничаването на ролята на държавата довежда до як световен гърмеж  вече за втори път. Първия път беше през 30-те години на миналия век, когато стана ясно, че либерализма води до класово разслояване и оттам създава благоприятна почва за поява и развитие на фашистката идеология на запад, както и за укрепване на комунизма на изток – фиг.8.

Фигура 8. Голямата депресия – либералната пропаганда и резултатите от либералната политика.

Тогава  класическият либерализъм бе попроменен и се появиха три течения.
Едното течение си бърбореше за безконтролно господство на пазара, които бил автоматичен регулатор на сложните икономически и социални системи, а хората били прекалено прости за да го разберат и тяхната намеса влияела отрицателно на пазара и оттам и на икономиката и обществото.  Тези идеи (на икономиста Хайек – фиг.9) намериха последователи дотолкова влиятелни, че Хайек получи Нобелова мемориална премия по икономика. Но колкото пъти идеите на Хайек бяха прилагани на практика, толкова пъти се случваха кризи, катастрофи и провали.

Фигура 9. вЕрвайте ми! Вий сте прост матр’ял и трябва да оставите пазара на спокойствие. Той ще ви оправи и ще ви довърши!  Но тъй е то в гората – слабите умират, а месото им служи за храна на тия с големите зъби.

Втората модернизация на либералната идеология е свързана с известно увеличаване на ролята на държавата за ограничаване на вредните действия на пазара върху гражданите и икономиката. Това е либертарианството, свързано с Милтън Фридмън. Гигантският гърмеж на тази версия на либерализма дойде през 2008 година. Концепцията – вие си действайте свободно, а ако стане нещо - държавата ще ви спасява, бе умело използвана от група банкери, които завлякоха акционери и банки, а цели държави потънаха в огромни дългове. Това което (отново както и по време на Голямата депресия) спаси капитализма, беше третото течение на либерализма, което беше насочено  към конвергенция с идеите на социалдемокрацията – разширяване на социалните функции на държавата и увеличаване на пълномощията на държавата за намеса в икономиката с цел  построяване на държава на всеобщото благоденствие. Колкото и странно да ви се струва, това е кейнсианската версия  на либерализма, доразвита днес с помощта на математиката като неокейнсианска идеология. И тъй неокейнсианците днес, както кейнсианците навремето отново спасяват икономиката на света и капитализма като система. Но озовали се (отново) със сменен памперс неолибералите и либертарианците пак си подкарват старата песен. То, ако не си смениш навиците, памперсът пак ще се напълни, но таз мисъл е твърде дълбока за някои либерални глави.  Та   световната икономика показва признаци за съживяване и представителите на тези идеологии отново изпълзяват от дупките си – ни лук яли, ни лук мирисали, за да се опитат за трети път да доведат света до тежка криза. Нека да предупредя – веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода, и на третия път... – Маркс ще вземе да се окаже прав, тъй както сте я подкарали. То ако е Маркс, ще е пак добре, ама да не ви се случи нещо като идеологията, за която почвам да ви разправям. Правете си сметката господа, докато памперсът ви е още сух!

Комунизмът

Комунизмът е доста развита идеология, включваща такива течения като ленинизъм, маоизъм, държавен комунизъм, троцкизъм и др.  Според комунистическата идеология, обществото е разделено на класи, които се борят помежду си.  Основната цел на комунизма е да се премахне тази борба като се построи безкласово общество, където липсва класовата експлоатация, а богатствата принадлежат на народа. Комунизмът предполага установява власт на трудещите се чрез революция или потискане на съпротивата на експлоататорските класи, които трябва да бъдат лишени от собственост – фиг.10.

Фигура 10.  Нали разбрахте – никога не питайте защо бедните нямат  храна.

Някои си мислят, че комунизмът е умрял. Хич и не се заблуждавайте – той призракът си броди и с всяка криза на капитализма ще става по-голям. И ако капиталистическите елити изтърват положението, той е готов да запълни главите на хората. И сега въпросът за 1 милиард евро – г-н Витанов, а капиталистическите елити ще изтърват ли положението? Хе – де да знам. Ама лакомията може да вкара всеки в гроба. Пък основната цел на капитализма е натрупването на капиталеца.  Бързото натрупване на капиталец.

Консерватизмът

Сега почвам да ви говоря за консерватизма. Вие четете и си мислете за нашите националистически партии. И се питайте – абе те не са ли повече консервативни, отколкото националистически? Нали знаете – добрият учен винаги трябва да си задава въпроси. А този въпрос, де що ще си го задавате, хич няма да е безсмислен.
И така, консерватизмът се формира през 17 век като реакция на революционните изменения. Неговата основна идея е да се съхранят основните ценности, присъщи на обществото – традиционен морал, семейството, религията, ценностите на нацията и държавата. Консерватизмът е против бързите обществени изменения. Консерваторите смятат, че всякакви решения и изменения трябва да бъдат приспособени към националните традиции и обичаи, а не обратното – националните традиции и обичаи да се нагаждат към измененията.  Запазването на културните традиции е важно за консервативната идеология и дори има различни видове консерватизъм в зависимост от културата – имаме източен консерватизъм и западен консерватизъм, който залага повече на ролята на пазара, на ценностите на демокрацията и на правата на човека.
Днес консерватизмът издига идеята за ограничена демокрация, чрез която плуралистичното общество да се спаси от самоунищожение, за силна власт, която да може ефективно да се справя с проблемите по време на криза и за утвърждаване и самоутвърждаване на нацията чрез заемане на лидерско място в международните отношения.
Основните консервативни ценности са редът, стабилността и традиционализмът и тези ценности са основни на основата на разбирането, че обществото и държавата са резултат от естествена еволюция, а не на договор или обединяване на граждани, както счетат либералите. Според консерваторите логиката на прогреса е зададена от висша сила, а пазарът и свободното предприемачество са резултат от естествено развитие.
Силната държава е политически идеал на консерватизма. В тази държава трябва да има добре очертано разделение – елитът има властта, а свободата е подчинение на властта и лоялност към нея. В това направление консерватизмът еволюира към неоконсерватизъм – при който имаме приоритет на правата и свободите на отделната личност за сметка на ограничаване на  икономическите и социални функции на държавата посредством приватизация на държавната собственост и съкращаване на социалните програми. Неоконсерватизмът съединява традиционните ценности на индустриалното общество – такива като семейство, религия и морал с ценностите на постиндустриалното общество – образование, творчески труд, привличане на работници към управление на производството.
Тъй. Честно да ви кажа, мислил съм си нещо (но нямам време да го направя). Мислил съм си да взема да спретна една консервативна програма за управление и да я подхвърля на нашенските тъй наречени либерали, като я озаглавя например „Националистическа програма за управление на Родината“.  Дали ще ме вземат за националист? Е, тези от тях, които знаят че съм неокейнсианец и поназнайвам и политически науки, няма да се хванат, но колко са те?  На нивото на копанката с хранителната помийка, наливана от господарите, почти всеки консерватизъм изглежда като национализъм.  Това на господарите им е ясно. Те затуй не набиват консерватизъм в главите хорски. Те набиват неолиберализъм и либертарианство. Няма да набиват и кейнсианство – че нали тогава тук ще вземе да стане като при тях.  А не това е целта. Целта е да се поддържа градиентчето. А Градиенчетата водят до потоците, нали така, колеги математици, физици, химици, биолози и други учени от естествените науки. А градиента на неравенството води до потоци от пари. И за да не секват потоците, трябва да се поддържа градиента. Не е кой знае каква философия да го разбереш.  Но за целта главата ти трябва да е далеч от копанята. Обаче вдигнеш ли си главата от копанята – може и да станеш господар. Затова – какво си вдигнал глава там – я бързо се навеждай обратно на нивото на копанята! Учен със учен (от естествените науки).
И хайде нататък из дебрите на идеологиите.

Технократизмът

При технократизма основната  ценност е развитието и вярата в безграничните възможности на технологиите за организация и развитието на обществото – фиг.11.

Фигура 11. Технократизмът работи. Затова е и мразен в неразвитите общества. Защо ви е бистра течаща вода с риби в нея. Друго си е в блатото! Я какви жаби крякат.  И като няма риба и жабата е риба. И принцеса също. Обезателно със силикон. А ако е жабок – то непременно е велик мъж. Господар и командир. С гол задник, като вземе човек да погледне от запад на изток.  А защо задника на жабока е обърнат на запад? – ще попитате. А-а-а-а! Тая статия не е за културните ценности, а за политологията. Затуй няма да ви отговоря на тоя въпрос!

Технократизмът е идеология за тези, които искат да се отдалечат от конфронтационния характер на стандартните идеологии.  Е, това е идеология за хора, чиито глави са далеч от копаните. Ама такива по нашите краища не ги обичат.  Ще кажете – ама ти Витанов им симпатизираш на технократите. Е, сега, и аз имам образование в областта на естествените науки и поназнайвам туй-онуй от технологии. Пък и нали виждате – в главата ми идеологиите са добре подредени. Е, тогава, що да си нямам предпочитания и аз.  По-добре технократизъм, отколкото автократизъм или плутокрация. Ама какво беше автократизъм и плутокрация? Н-е-е, нали забелязвате, че тая статия е втора частна една трилогия. В първата част се обсъждаха тия неща, в първата част.  А сега – напред към социалдемокрацията.

Социалдемокрацията

Социалдемокрацията възниква на по-широка основа на социалистическото движение, което се появява преди около 150 години с развитието на промишленото производство и осъзнаването на собствените интереси от страна на работническата класа. В основата на тази идеология стои разбирането, че основните ценности – свобода, демокрация, социална справедливост и солидарност, могат да се постигнат постепенно чрез обществени реформи без да има нужда да се прибягва  до революции (революциите – нали знаете – един призрак броди из Европа – там са революциите).  Целта на идеологията е свързана с построяването на общество на социалната демокрация, което има икономическа, духовна, социална и политическа структура – фиг 12. 

Фигура 12. Някои си мислят, че социалдемокрация и комунизъм са едно и също нещо. Грешка, както показва този предизборен плакат на Германската социалдемократическа партия от 1932 г.

Икономическата структура на социалдемокротическото общество е свързана със смесена икономика с наличие на различни форми на собственост, контрол на пазарните процеси от страна на обществото и участие на трудещите се в управлението на производството.  Социалната демокрация предполага ликвидиране на неравенството, дискриминацията и социалното отчуждение.  Вместо класова борба социалната демокрация предполага социално партньорство на различните групи – трудещи се, собственици, бюрократи и управленци.
Зевзеците от пейката пред блока (по точно тия от тях, дето не симпатизират на левите идеи) , обясняват социалдемокрацията така – и вълкът да е сит и овцете да са цели, имаме мирно съвместно съществуване и чакаме на вълка постепенно да му опадат зъбите и евентуално да умре.  И питам ги аз – а стар ли е вълкът и ще мре ли скоро. А те наливат винце, рязват кашкавалец и казват – а - а - а, добре си е вълкът, не ще му изпадат скоро зъбите и не ще се гътне в близко време.  А-ха, казвам си и представям що няма много социалдемокрация у нас – ами няма много такива, дето да не усещат много зъбите на вълка.  Виж социализъм има – щото има много, дето усещат зъбите на вълка – весело ще кажете. Правилно – ще отбележа аз и ще забележа – абе на тия, дето усещат зъбите на вълка, не ще да им е весело.  Пък вие вече схванахте, че социализъм, социалдемокрация и комунизъм не са едно и също.
Добре, стига за идеологиите. Нека се върнем отново към една от любимите ми теми – тази за политическата власт.

Политическата власт

И хайде пак – какво беше политическата власт. Политическата власт е съвкупност от механизми, средства и способи за въздействие от страна на политическите субекти (сред които на първо място държавата!)  върху поведението на хората, социалните общности и организациите с цел управление, координация и подчиняване на интересите на членовете на социалните структури на единна политическа воля посредством убеждение и/или принуждение.
            В зависимост от съотношението между убеждение и принуждение политическата власт бива например тоталитарна, авторитарна или демократична – фиг.13.

Фигура 13.  Един голям експерт по властта за един от факторите на властта.

Доста интересно е, че политическата власт може да се раздели на държавна и недържавна. Недържавната власт е свързана с властта на политическите партии и на обществено-политическите движения. Схващате значи – правиш си партийка и вече имаш недържавна власт (нали си от партийния елит). Партийката ти става партия – и недържавната власт расте. Участваш в избори и току виж, спечелиш достатъчно, че да влезеш в парламент и в правителство. И хоп – освен недържавна власт вече имаш държавна. И докато находчиви хора движат по този път, по научните събрания излиза поредната девойка и казва – „Ама ние учените, работим само за едната чест и така трябва“. Тъй, татиното, тъй – идва ми да я потупам бащински по рамото. Обаче се осведомявам кой е баща й и изведнъж става като в приказките – завъдил си значи кумчо Вълчо дъщеря, осигурил я материално, пък тя научила прекрасно арията на невинната и незаинтересована от материалното  овчица. Е, какво да правя – правя се, че вЕрвам. Ама вий не вервайте драги учени от естествените науки. Гледайте си интереса, още повече политическия интерес и стоите далеч от жално блеещи и патриотично даващи за науката душата си овчици. Щото покрай тях дебнат вълци.
Та обратно към държавната власт. Държавната власт бива законодателна, изпълнителна и съдебна. По географски признак властта е национална и местна. Иначе погледнато, формата на властта се е развивала и еволюирала с развитието на човешкото общество. Най-напред, при първобитните общества властта е била анонимна. След това властта се индивидуализира с напредване на процесите на разделение на труда и възникване на нови видове дейности. С напредването на развитието на обществото се появява институционализираната политическа власт, основана на функционирането на обществени институти, които изпълняват определени функции.  С появата и развитието на глобализацията и властта започва да се глобализира – тя става все повече над държавна и се представлява от законодателни и изпълнителни институции, чиито пълномощия надхвърлят държавните граници – фиг.14.

Фигура 14. Опитите за глобализация не са от вчера.

Има обаче и други теории за властта – „властта ми е дадена от Господ..“ и тъй нататък. Няма да го обсъждам това (щото еволюционните теории по ми харесват, а те пък по ми харесват, щото съм от естествените науки. То аз си имам дефекти и кривици и сатана често ми викат, ама вие това вече го знаете). А сега – напред към Макиавели, Хобс, Маркс (леле!) и Вебер (който германската ми душица няма как да пропусне).

Схващания за политическата власт от средновековието до днес

Като говорим за политическа власт, няма как да пропуснем  Николо Макиавели. За него политическата власт е реалната способност на правителството да управлява поданниците, а целта на политиката и на държавата и увеличаване на властта с всички средства. Целта оправдава средствата – не е лошо като практическа доктрина – лошо е за тези, които тази доктрина мачка – фиг.1 5.

Фигура. 15 . Като идете във Флоренция и минете покрай Сеньорията, идете и вижте статуята на тоз човек. И се огледайте. Може пък и статуята на Галилей да е наблизо. И не ги търсете на най-видните места. Там са статуите на други хора, които може и да не сте чували, драги учени от естествените науки.  Така, че не търсете Макиавели и Галилей откъм Сеньорията, търсете откъм реката.

Следващият, когото не можем да подминем, е Хобс.  За него държавната власт е особен индивид, но когото се подчиняват всички членове на обществото. А особеният индивид се поличава при съединяване в едно на волята на всички граждани. Левиатан значи – фиг. 16.

Фигура 16. Заглавната страница на прочутата книга на Хобс.

И сега става интересно – отиваме към Карл Маркс и Макс Вебер.  Според Маркс властта е господство на обща воля (дотук като при Хобс), което господство се опира на принуждение.  Субект на общата воля е икономически господстващата класа.  При капитализма, това е буржоазията и политическата власт е форма на проява на властта на капитала. Та не се чудете, защо Маркс назовава основния си труд Капиталът – това е съдържанието на капитализма, което има различни форми на проявление – икономическа, политическа и т.н. Ама я си признайте – не знаехте, че Маркс е кръстил тази книга така и поради тази причина. Може да вземете и да я прочетете. Доста неща ще научите за капитализма. Например какво става като печалбата надвиши 100% и тръгне да отива към 300%.  Но стига съм се отплесвал. А защо Маркс е опасен за днешните неолибералчета – фиг. 17.

Фигура 17. Кратко и ясно.  Марксизмът е опасен, защото може да промени света. Затова толкова го и плюят.  Но от мен да знаете – Хегел, Маркс и Кейнс ще надживеят всякаквите еднодневки, които ви се представят за герои.  Помните ли още Кончита Вурст? Дето щеше да надминава  ABBA по успех?  А догодина ще ви убеждават, че идва новата суперзвезда – и що тя да не се казва пък  Бомбита Доппелвурст  Дрейхинтерншинкен фон Фиертещрасселинкс. Между другото в надписа върху картинката има грешка. Хайде намерете я.    

При Макс Вебер – фиг.18 имаме нещо подобно на Маркс – там властта е отношение на господство на хора над хора, което се основава на оправдано  (чрез идеология например) насилие.  Политиката обозначава стремежа за участие във  властта (ах, мили мои, партии любими….) или стремежа за оказване на влияние върху разпределението на властта (тука има пространство и за задкулисни играчи).  Та Вебер дава и една много хубаво операционно определение на властта – това е възможността на даден деятел при подходящи социални условия да прокарва собствената си воля въпреки външната съпротива.

Фигура 18. Горе – малко класика от Макс Вебер. Долу – за да не се чудите, кой пък беше тоя Макс Вебер и защо Витанов (дето се занимава и с математическа социология) толкова го уважава.

Днес деятелят на Макс Вебер може да е индивид, социална група, класа или болшинството хора в дадено общество и те прокарват и налагат собствената си воля над други индивиди, групи, класи или части на обществото.  И това налагане може да става чрез убеждение или чрез принуждение.
Да-а-а, Макс Вебер си е Макс Вебер. Да знаете какви неща за бюрокрацията е писал! Но вместо да ви занимава с това,  Сатаната Витанов ще вземе да ви занимае с нещо друго.

Ресурсите на властта и средствата за нейното осъществяване

Ресурсите на властта са всичко онова, което индивид или група могат да използват за да влияят върху други индивиди или групи.  Властовите ресурси могат да се класифицират по човешкия фактор – като основани на мотивите на поведение на обектите и на субектите на властта.  Та от тая гледна точка имаме  властване на основата на страха, на основата на убеждението или на основата на интереса – фиг. 19.  Всеки вид властови ресурс  си има особености на приложение, граници на приложение, степен на ефективност в дадена ситуация и граница на ефективност.

Фигура 19. Вашият страх е тяхната власт? Ко? Не-е-е-е, няма такова нещо – ние сме демокрация, бе! (докато дойде някой с бухалката, ама това вече е друг въпрос).

А главните средства за осъществяване на властта са 3: политиките, административните актове и юридическите норми.  Нали запомнихте – главните. Значи има и други средства.
Съвременното общество е тъй направено, че доминиращата власт в него е държавната. А държавата (най-важният обект на политическата борба, върховната хапчица) се домогва към осъществяването на целите с различни средства – икономически стимули, идеологически въздействия и др.  Държавната власт е важна, защото има монопол върху принуждението, който монопол се осъществява с помощта на държавния апарат (и се оспорва например от мафиотските групировки чрез собствен мафиотски апарат, който маже да се изхитри и да включи и част от държавния апарат). Държавната власт е йерархично изградена като долните нива се подчиняват на по-горните.
Сладка е държавната власт. Толкова сладка, че често се пуска само след проливане на (големи количества) кръв. Още нещо важно за държавната власт – на фиг.20

Фигура 20.  Картинката иска да ви каже, че има две неща, които не може да се разделят. Сещайте се за нея всеки път, когато се появи поредният недочел зализанчо, които почне да ви каканиже за важността на индивидуалната свобода. Тъй, тъй, казвайте си вие, то, че е важно, е важно, ама тоя зализанчо не ни ли баламосва, за да се докопа до държавната власт?  Щото парчето торта има два края. И ако някой ви пъха под носа острия край на индивидуалната свобода, неговата вилица май се стреми да се доближи до дебелия край на държавната власт.

Тримерното пространство на политическата власт

Ако си мислим за политическата власт като за някакво фазово пространство (каквито често имаме в математиката или физиката на сложните системи), то туй пространство е тримерно.
Трите оси на пространството на политическата власт са както следва. Най-напред е оста на представителството – тя включва отношенията между политическия субект и общността, която този субект представлява.  Втората ос е институционалната – това са отношенията на политическия субект  с обществените институти. Третата ос е технологично-практическата – тук са технологиите и практическите решения които политическият субект владее за да решава проблемите на обществото.

Много е важно къде се намира политическият субект в пространството на властта. Това определя и възможността му да властва.
Ще кажете – това последното не го разбрахме. Я дай пример.  Ами вземаме бай ви Ганя и гледаме къде е той в пространството на политическата власт. Кого представлява той – себе си, разбира се и още кого (ами един дето като някой го целуне на едно място, бай ви Ганю ще го целуне на по-друго едно такова място).  Освен това да не забравяме Гочоолу и Дочооолу. Значи – криво ляво, придвижихме малко бай Ганя по оста на представителството. Да вземем за сравнение другаря Сталин. Той представлява цялата партия, че и доста от народа – много напред по оста на представителството значи.  После идва институционалната ос. На бай Ганя институцията е кръчмата, той много много с другите институции вземане даване няма (даже, ако позволите да ви подшушна, не знае дали е либерал или консерва. Според зависи, дето има една приказка). Значи и тук съвсем мъничко отлепя от нулата. При другаря Сталин нещата са други – той е подчинил всички обществени институти (даже прочутият докторски колбас трябвало да се казва сталински колбас, но се сетили, че не е добре, сталинския колбас да го режат на парченца, та името му останало докторски колбас.) И технологично-практическата ос – тука бай Ганю владее технологията на рушвета (и опозицията да набие също). И тук съвсем близо до нулата. Технологии да решава проблемите на обществото другаря Сталин владее много. Та тия два образа са съвсем в различни области на пространството на властта. Булгар-булгар Ганьо около нулата, другаря Сталин – в свръхтежката категория. Та ето ви пример за политически анализ. Ха сега анализирайте най-напред добрият войник Швейк и след това един с мустаки, дето му викали някога „да живей!” на немски (как ли беше „да живей” на немски?).
И сега нещо интересно. Има два главни способа (технологии) на властване. Първият е подбуждане на политическия обект към действия, изгодни за политическия субект – фиг.21.  

Фигура 21. Абе, я ме светнете за ефективен начин за подтикване към политически действия, изгодни за политическия субект, че аз нещо не мога да се сетя.

А вторият способ е да се обезпечи бездействието на политическия обект – да се блокират действията му които са неизгодни за политическия субект. Това става например като политическият субект изключва неудобни теми от политическите дискусии или изключва неудобни политически решения с цел да се предотврати неприятното за политическия субект отражение на тези теми и решения в масовото съзнание на обществото – фиг. 22.

Фигура 22.  В щабовете на политическите партии работят умни хора – никога не ги подценявайте. Те са много напред с материала по психология и пропаганда и знаят как да изработят масата средноинтелигентни хора. 

Значи ето така се опитват да ви работят драги ми учени от естествените науки. По-податливите са карани да вършат неща в полза на политическия субект. На неподатливите се обезпечава бездействие – ами елегантно се отместват от позициите, от които могат да направят нещо. И хич не се дискутират заплащането, условията на труд и безобразията при проектната финансиране. По книжка – нали?  
Разбира се, способите на властване могат да се класифицират и по други признаци.  Те могат да са демократични (властта се осъществява чрез участие на носителите и във вземането на решения), либерални (при уважение на правата и на свободите, ама на чии права и свободи - забелязвате ли че либералният способ на властване е нещо различно от демократичния способ на властване!!!)   и т. н.
Процесът на властване се контролира и упорядъчява чрез специален властови механизъм – това са системите от организации и нормите на тяхната дейност. Такива организации са държавните органи, правните органи и другите политически институти.
И сега – като се юрне някой системите от организации и нормите на тяхната дейност да сменя, че да промени страната към по-добро, той или тя трябва да знае, че така засяга специалния властови механизъм. А властимащите си го пазят този механизъм, защото им е важен. И  е нагласен да защитава техните интереси, а не вашите интереси.  А си го пазят, щото той може да се и сменя. Но нищо – вие дорастнете дотам, че да знаете как да го смените. Като стигнете дотам, ще разберете доста неща, пък и с друго око ще гледат на вас. И Сатана може да почнат да ви викат.
 
Политическите елити

Политическият елит –това е група от хора имащи привилегировано положение в структурите на политико-държавната и политико-недържавната власт и непосредствено осъществяващи функцията на ръководство на властовите отношения.
Политическият елит е съставен от хората имащи политическата власт в държавните и партийните институции. Там трябва да стигнете, драги ми колеги, за да имате реално влияние.  
Категорията политически елит е еволюирала продължително време.  Например Платон е делил обществото на 3 части – философски (научен) свръхелит, елит на управляващите и народни маси. Иронично ще отбележим, че днес елита на управляващите у нас се стреми да смаже по всякакъв начин научния свръхелит (нали знате стихчето – „ти ми пречиш“, „че как ти преча?“, „светиш!“).  Тази гигантска по тъпотията си идея – че свръхелита пречи на политическия елит, се дължи на елементарна липса на образованост – читателят вече знае, че научният свръхелит по Платон не е политически елит и като така по принцип не пречи на елита на управляващите. Разбира се, има членове на научния свръхелит, които могат да са членове и на управляващия елит. Но масивното съвпадение между двата вида елити е наличе само при технократична система на управление – нещо, което никога не го е имало по нашите земи.
След Платон доста се е умувало по въпроса за това какво е елит и от какви хора е съставен той.  В днешните времена са се оформили 3 гледни точки по въпроса. Според едната елитът е слоят, намиращ се на върха на обществената пирамида. Според втората гледна точка, елитът е не само съставен от тези, дето са на върха на общесвената пирамида (например управляващите) но и тези, които са достойни да са на върха на обществената пирамида (например опозицията в парламента).  Третата група, включва такива като Парето, който гледа на нещата под малко по-различен ъгъл. Парето казва, че социумът е в равновесие, ако в елита се намират хора, които имат определени качества (независимо от това дали са добри или лоши от гледна точка на морала), които им обезпечават властта.
Защо обаче се появява политическият елит и ще изчезне ли някога той? Дълбок и интересен въпрос е това. Някои казват, че потребността от управление на обществото поражда елита. В допълнение, казват те, егоистичната част на човешката природа действа в посока на социално разслояване.  Та тези същите смятат, че теориите за безкласовото общество са грешка и казват, че класовата борба ще завърши не с диктатура на пролетариата, а с господство на тези, които действат от името на пролетариата (тоест номенклатурата в старата система у нас преди 1989 г.) Няма да коментирам тук това. Само ще отбележа, че ако в една страна политическият елит почне да изглажда като на фиг. 23, нещата не отиват на добре.

Фигура 23. Политическият елит може да изглежда и така.

Заключителни бележки към втора част

Какво ли да заключа сега? Хайде, няма да заключвам, а ще оставя вратата отключена, че утре е 24 май. Празник – ще кажете. Утре политиците ще извадят от нафталина по някоя и мила дума и ще ви обещаят неща, които няма да изпълнят. Напред, науката е слънце, и тъй нататък... (що ли все се сещам за патриота, дето душа давал за наука и забележете, за свобода! – някой гениално е предусетил май,  как ще се опитват да ви плацикат с приказки за свободата...)  И като дойде 24 май следобед – окачваме костюмчето на закалката, прибираме речта, че ще ни трябва и за догодина и пак по старому. Мила, родна картинка, завършваща все по един и същ начин – от провал към по-голям провал. А какви са политическите фактори, свързани с тези провали – ще попитате. Е, може и да ви отговоря направо (или пък може да се направя на улав и нищо не разбиращ от политически структури, системи и процеси). Но вземете и си потърсете сами отговора и като прочетете и разберете тази трилогия бързо ще го намерите.  Пък аз ще ви кажа по повод на 24 май, че правителствата идват и си отиват, а научната политика си остава една и съща. И докато е така и докато старите грешници отново се бутат към върховите управленски позиции (зер европари за наука идат да се усвояват, трябват хора с опит в „усвояването”) то нищо няма и да се промени.  Но да оставим това. Имам да ви разправям още туй – онуй за политиката. И в следващата трета част  на тая трилогия ще ви разправя за политическите партии и тяхната поддържаща маса (и не става дума за какаовата маса, от която се правят бонбони), за политическите процеси и политическото участие и за това, как политическото лидерство е свързано с политическите кризи (е как – ще кажете – тури бай Ганя начело на държавата и чакай да няма политическа криза). Ще си поговорим още за политическата култура и политическия морал и ще се поставим на мястото на умни задокеански и задунайски хора, които могат да разбиват политическото съзнание на разни национални елити и да поставят части от тях я на зелена копанка, я на червена ясла. Е, който елит го може, го може. А кой не може - рупа, както казва народът.   Разбира се, като тръгна да ви разправям неща в тази посока няма как да не засегна въпроса за външната политика и за международните отношения, където всички са равни, ама някои са по-равни щото имат право на вето и ядрено оръжие. А ние сме равни на тях, равни сме, бе – само трябва да си помислим и ставаме равни на тези с ядрените триади – тъй, амчи как иначе.  Та с това и ще завърша екскурзията из политиката, тъй както тя изглежда зад политическата сцена. Сега, да взема да ви пожелая честит празник драги учени от естествените науки. Че то май слънцето на науката остана да грее само във вашите души. А в душите политически има черен мрак и космически студ за науката. А, да – и благи слова за 24-ти май. И така – година след година, година след година.... До пълната и окончателна победа на тъпотията и простотията в татковината. Но я ми кажете – млъкни, бе, Сатана – фиг. 24 и отивайте да празнувате.  Хайде, честит празник!

Фигура 24. Ако ние не си развеселим ежедневието, няма кой да го направи. А ако се питате, от кого вземам пример, като се правя на дявол, нека и аз нещо да ви питам – а познахте ли кой е тоя на картинката?

Преп. Григорий Синаит – един вселенски учител

На незабравимия ми духовен отец архим. Ефрем,

който ме вдъхнови да напиша настоящото изследване

и неговото „парорийско” братство в скита

„Свети Андрей”, Света гора.

            В своята статия „Исихасткото движение в България: Търновската школа и връзките и́ с Константинопол” английският изследовател Мюриел Хепъл пише следното: „Изглежда, че сред българите учението на Григорий Синаит попаднало на благодатна почва, което не е изненадващо предвид религиозната ситуация в България по онова време – както впрочем и по всяко друго време. България била страна в почти хронично състояние на религиозен кипеж”. И след като дава примери с богомилите, адамитите и варлаамитите, той заключава: „Изглежда, че в България всеки религиозен учител, православен или еретик, би намерил последователи, затова не е чудно, че Григорий Синаит скоро имал група от предани ученици”.[1]

Дали обаче популярността на Григорий Синаит в Парория се дължала на„религиозната ситуация в България по онова време”? Действително ли успехът на учението му се обяснява с лековерието на българите, сред които „всеки религиозен учител, православен или еретик, би намерил последователи”? Бил ли е той просто поредният проповедник в техните земи, спечелил си лесна слава? Отговорите на тези въпроси ще се опитаме да потърсим в настоящото изследване въз основа на изворите.

Както в Житието на св. Григорий Синаит (ЖГС) – основен извор за живота му, така и в Житието на св. Теодосий Търновски (ЖТТ), и двете дело на Константинополския патриарх Калист І,[2]се споменава, че преподобният привличал „като магнит”хората към себе си.[3]Ето как Калист описва заселването на своя учител в Парория и последвалата му известност: „Когато агарянският род обкръжи цялата гръцка земя и разори всички местности и области,[Григорий][4]излезе от оная пребожествена планина,[5]понеже не можеше да отшелничествува там поради честите варварски набези. По тази причина той дойде и в споменатото място[Парория]и не след дълго по цялата онази област се носеше слухът за чудния [мъж]; и на всички стана известен съвършеният му живот и постничество. И можеше да се види там стичащото се множество хора, които слушаха божественото му учение, изтичащо като извор на жива вода”.[6]

Виждаме, че Григорий Синаит действително се радвал на голяма популярност по време на пребиваването си в Парория. Би било несправедливо обаче – както спрямо изворите, така и спрямо историческата истина – да търсим причината за това в „религиозната ситуация в България по онова време”. Всъщност, когато Григорий Синаит се установил в Парория, той бил вече възрастен (най-малко 60-годишен),[7]известен и уважаван духовен учител на Света гора. Почитта на светогорското монашество към него е описана по характерен начин в житието на св. Максим Кавсокаливит от Теофан Перитеорийски. Там четем следното: „По онова време дойде на Света гора и преподобният Григорий Синаит и като се установи в скита Магула́, стана желан от всички светогорски отци, а най-вече от исихастите, понеже беше дивен учител на безмълвието и умствената молитва и познаваше много добре всички хитрости и  уловки на бесовете: което е нещо рядко и трудно за намиране. И затова исихастите, като прибягваха към него, се поучаваха на тайните на умствената молитва и кои са сигурните белези на благодатта и кои – на вражеската измама”.[8]Подобно описание дава и Калист: „Затова почти цялото множество монаси се стичаше при него, като не понасяше по никакъв начин да остане лишено от твърде полезното му учение, защото се удостои да получи от Бога такава духовна мъдрост и благодат, че принасяше голяма полза за душите на всички онези, които се стичаха при него, както много пъти самите онези, които го бяха изпитали, ми разказаха”.[9]По същия начин – като учител на светогорското монашество – го възхвалява и друг исихастки автор – Филотей Кокин.[10]Но славата на Синайския подвижник се разнесла далеч извън границите на Света гора. Монаси и миряни от разни места отивали при него, за да станат негови ученици.Един от тях бил Атанасий, бъдещ ктитор на монастира „Преображение Господне” на Метеора, който по това време се намирал на Крит и също заминал за Атон с намерението да стане ученик на преподобния.[11]

От приведените свидетелства става ясно, че популярността на Григорий Синаит не се дължала на престоя му в Парория, а само го съпътствала и там.[12]До каква степен обаче успехът на учението му се обяснява с „благодатната почва”, която той намерил в България и с неговите български последователи? На първо място трябва да отбележим, че в парорийското му братство, както и сред по-широкия му кръг ученици, имало не само българи, но също и ромеи (гърци), сърби и (вероятно) власи и унгарци.[13]Трудно е да се каже какво е било съотношението между тях и какъв е бил броят на българите. Голямата заслуга на техния учител е, че успял да ги сплоти дотолкова, че да изглеждат като едно цяло, като една хомогенна общност, в която липсвали разногласията, споровете и конфликтите, а царували любовта, единомислието и послушанието към общия духовен отец.[14]

В същото време, изворите не споменават за някаква особена популярност на Григорий Синаит сред българите в сравнение с останалите народи, за да можем да допуснем, че успехът му в Парория се дължал именно на тях. Бихме били поласкани да е така, но запазените сведения не ни дават основания за подобно предположение. Това, което научаваме е, че славата на Григорий Синаит се разнесла по много места, не само в България. С това съвсем не искаме да омаловажим българския „принос” за разпространението на учението му.  Това, което искаме да кажем, е, че където и другаде да бе отишъл той – в Сърбия, Влахия или Русия, би пожънал същия успех и би имал „група от предани ученици”. Разбира се, в историята условно наклонение няма, но основание за подобно твърдение ни дава фактът на успеха, с който неговите последователи разпространили учението му в споменатите страни.[15]България може и да е била благодатна почва, но не по-маловажно в случая е, че той самият е бил благодатен учител.

Така стигаме до последния от поставените въпроси – дали св. Григорий Синаит бил просто поредният проповедник в нашите земи след богомилите, адамитите и варлаамитите, спечелил си лесна популярност? Нека се опитаме да видим какво в действителност привличало нашите предци към неговата личност и учение. Защо те, след като узнавали за Синайския подвижник, бързали да отидат при него? Защо понякога една среща била достатъчна, за да поискат да останат завинаги като негови ученици? Ще разгледаме четири характерни случая – два от Парория и два от Света гора – които според нас дават отговор на поставените въпроси.

Първият е от житието на Теодосий Търновски. Калист ни съобщава, че когато той чул за Григорий Синаит и неговото братство в Парория, бил дотолкова запленен, че оставяйки всичко, „се притече усърдно в тамошната пустиня и откри желаното”. След това добавя: „Невъзможно е да се изрази с каква духовна радост се изпълни и с каква неизразима сладост, когато намери чудния мъж […] Оттогава той бе наставляван денонощно от онзи Григорий в благоустановени поучения на чистата и непорочна вяра, на божествените заповеди и на всичко друго, което уподобява човека на Бога и го въздига в съответствие с ръста на божествения дух. Така той следваше учителя и така бе наситен с духовно питие. И сякаш някакъв телец, кърмен от своята майка и от нея винаги обилно нахранен, по същия начин той бе напояван от онази божествена душа”.[16]

По подобен начин е описана и срещата на друг български подвижник – Ромил Видински с преподобния: „Тогава, узнал за Парория и че там има човек, велик в Господа, кир Григорий,[…]Роман всецяло се подготвяше да замине оттук. И ако бе възможно, би получил криле и би прелетял пространството, за да се намери там по-бързо – толкова известността и славата на светия отец порази с любов сърцето му. Така го чух аз да разказва, че оттогава Загорие имало тялото, а Парорийската пустиня – душата му. Както елен, жадуващ за водни извори, той жадуваше и търсеше да се приближи към Бога”.[17]За разлика от Теодосий, Роман-Ромил не се решил веднага да замине за Парория, тъй като го възпирала „любовта и благоговението”на неговия духовен старец, който „обичаше силно добрия Роман”. Когато все пак игуменът дал съгласието си, той заминал, като „взе и друг брат, връстник и довереник, на име Иларион и двамата бързо стигат до Парорийската пустиня. Когато се намериха в обителта на споменатия свети отец Синаит, принасят, както е достойно, дължимото преклонение и благоговение на великия. А когато ги разпитваше откъде са и поради каква причина дойдохте при нас, те разказаха всичко за себе си и му съобщиха, че дойдоха там, понеже искат да бъдат негови ученици. Великият ги прие радостно и, прозрял чрез живеещата в него божествена благодат силата и волята на всеки, възлага всекиму от тях подходяща служба”.[18]

Следващият пример е с още един българин – „чудния Климент”, който бил овчар. Калист разказва за него, че поради душевната си чистота бил удостоен да съзерцава божествената светлина. Той споделил за тези видения на своя духовен старец, който не могъл да ги разтълкува, затова го завел при „божественияГригорий, комуто Климент разказа всичко това; и при това го помоли горещо да го приеме и да го причисли към своето добро братство”. Както изглежда, не само видът, но и думите на преподобния запленили младия монах, защото разрешили неговото недоумение – нещо, което не успял да направи предишният му наставник. Всъщност и тримата – Теодосий, Ромил и Климент – преди да отидат при Григорий са имали духовни ръководители. И ако можем да заподозрем Калист, че по този начин желае да подчертае авторитета на своя собствен учител пред този на другите, то какво да кажем за Григорий Доброписец, автор на житието на Ромил Видински?И продължава Калист: „А преподобният, като подражател на Христа и жадувайки за спасението на всички, го прие радушно и като взе настрана, го научи на всичко онова, което предизвиква спасение в душата му, заръчвайки му да има търпение, смирение, да уповава винаги на Бога […] А Климент, като прие с голямо смирение заръките на божествения отец, обеща да ги спазва всички нелениво; затова и се подвизаваше в работата по Бога с такова желание и усърдие, че за кратко време умът му се просвети със светлината на божествената благодат и не само се изкачи до съзерцанието на съществуващите неща, но и издигайки се от съзерцание в съзерцание, достигна до свръхестественото […] Такава душевна полза получи Климент от учението на преподобния; и не само той, но и всички, които слушаха божествените му слова и ги приемаха с любов и благоговение, получаваха голяма полза”.[19]

Но не само българите и не само младите монаси изпитвали такова благоговение към него. Някои от учениците му, преди да го срещнат, били вече възрастни и уважавани монаси на Света гора. По един твърде живописен начин Калист разказва за осемдесетгодишния авва Николай, който също станал ученик на преподобния: „Не измина много време обаче, когато [той]срещна чудния Григорий и веднага щом поговори с него и чу пресладките му слова, с цялото разположение на душата си стана негов ученик[…] и не само остави човешки почести и слава като суетен и излишен товар, но и презря и старост, и години и като дойде с подчинение, се простря пред хубавите нозе на преподобния и възприе с радост подвига и труда на послушанието, като че е намерил някаква голяма находка. И така, предавайки волята си на сладостта на словата му и на ръководството му, стана изпитан във всяка добродетел и най-вече в смирението и надмина всички свои събратя”.[20]

Приведените цитати ни позволяват да направим следните обобщения и заключения. На първо място, всички извори са единодушни, че Григорий Синаит е бил необикновена личност сред своите съвременници. Със своя високодобродетелен живот, рядък духовен опит и мъдрост („познаваше много добре всички хитрости и  уловки на бесовете: което е нещо рядко и трудно за намиране”), но преди всичко с духовното си очарование и бащина обич, той оставял незабравим спомен у всички, които отивали при него за съвет, помощ или утеха. Не били редки случаите, когато, както видяхме, монаси изоставяли своите наставници и ставали ученици на преподобния, защото единствено той можел да удовлетвори напълно техните духовни търсения. Това личи и от следния пасаж в ЖГС: „Защото, когато най-добродетелните монаси го виждаха, че е достигнал до такова върховно благочестие и такова духовно самообладание и спокойствие и че с кроткото си и радостно лице изявяваше вътрешния блясък и благодат на душата си, оставяха своите наставници и като се стичаха при неговото учение и неговото братство, му се подчиняваха, желаейки да получат ползата, която идваше от него”.[21]

От цитираните пасажи проличават някои от качествата на Григорий Синаит, с които печелел човешки души и ги ръководел – духовна мъдрост и опитност, дар слово, които способствали да отговори по адекватен начин на духовните търсения на хората и да им предаде онова, което сам бил научил и до което бил достигнал през дългите години на монашески подвизи. От древността до днес са известни много велики подвижници, но малцина са оставили духовни школи след себе си, може би защото не са притежавали онази начетеност и обаятелност, каквато имал Григорий Синаит. Тук нямаме възможност да се разпрострем върху метода на неговото духовно наставничество. Изворите също не ни дават подробности за това как е ръководел своите ученици. Учението му е запазено отчасти в житието му – в един диалог между него и младия Калист,[22]както и в трудовете му. Нека припомним, че цели пет негови съчинения намерили място в известния аскетически сборник „Добротолюбие” (Φιλοκαλία).

Св. Григорий Синаит бил не само строг аскет, исихаст и духовно умъдрен човек, но и умеел да общува с другите, отнасял се с голяма любов към онези, които отивали при него. Самият той казва при срещата си с преп. Максим Кавсокаливит: „Остави сега това и ми разкажи, заради Господа, за твоята добродетел, за да ме просветиш[…], защото аз не съм такъв, както някои други, които улавят ближния си с думите си, но го обичам, както себе си”.[23]Нещо повече, преподобният се отнасял с любов и състрадание дори към онези, които се опитвали по някакъв начин да му вредят.[24]Тази безкористна любов карала Григорий Синаит да ръководи своите ученици към светостта, която сам бил постигнал: когато човек обича истински, той дава на другия всичко онова, което сам притежава.

Трябва да отбележим обаче, че придобиването на последователи не било цел за Григорий Синаит, който всячески се стараел да избягва известността и предпочитал да живее в уединени и труднодостъпни места. Това се подчертава на няколко пъти в житието му. Поради тази причина отказал да отиде в двореца по покана на император Андроник ІІ (1282-1328), въпреки настоятелното желание на последния за среща.[25]Калист споменава също, че на два пъти при своите пътувания неговият учител се разделял с учениците си.[26]Въпреки че я избягвал, популярността го съпътствала, дори и след като той напуснал Атон.

След всичко това не е случайно, че толкова хора се стичали при преподобния, желаейки да бъдат негови ученици. Трудно можем да кажем нещо определено за броя на учениците му. В ЖГС Калист изброява поименно дванадесет негови ученици, но това далеч не са всичките му последователи – за нуждите им само в Парория били построени четири големи монастири (лаври).[27]Впрочем, разказът за учениците на преподобния заема обширна част от житието му (глави ХI-ХІІІ). Разбира се, чрез описанието на добродетелите на учениците Калист желае да извиси още повече техния (а и свой собствен) учител. За това той сам намеква с думите: „А за неговите ученици, които се издигнаха на висотата на добродетелите под ръководството на преподобния, не зная как достойно и подобаващо да разкажа…”.[28]Но написаното от Калист се потвърждава напълно от фактите, които са ни известни от историята. Игумен Пьотр (Пиголь) посочва цели дванадесет последователи на преподобния, канонизирани за светци – повечето различни от изброените от Калист.[29]Трима от тях – Теодосий Търновски, Роман Търновски и Ромил Видински – са българи.[30]В православната агиология рядко срещаме случаи, когато и духовният наставник (старец), и негови ученици саканонизирани за светци.А Григорий Синаит има не само духовни чеда, но и духовни „внуци”, достигнали святост, в лицето на патриарх Евтимий Търновски и митрополит Киприян Киевски, т.е. три поколения светци – нещо изключително рядков църковната история. Няма да е пресилено, ако кажем, че Парория се превърнала в „работилница за светци”, в „духовен инкубатор”.

Св. Григорий Синаит поставя началото на дълга верига от ученици и последователи – дълга както хронологически, така и в пространството, тъй като преминава далеч отвъд Парория, България и Византия, дори и Балканите. Чрез св. Ромил Видински (или Раваницки в сръбската традиция) неговото учение достига Сърбия, а чрез преп. Никодим Тисмански, св. Киприан Киевски и Григорий Цамблак се разпространява на север до Влашко, Молдавия, Русия и Литва.

Във времето, когато междуособиците на Балканите достигат своя апогей, когато православните владетели воюват помежду си – българи срещу сърби, сърби срещу византийци, византийци срещу българи – един византиец от Мала Азия се установява на границата между Византия и България и приема без разлика всички, които отиват при него – българи, византийци, сърби – с еднаква любов, за да ги води по пътя на спасението и светостта – към най-висшето възможно за човека съвършенство. И за да завършим с думите на житиеписеца: „А божественият Григорий винаги имаше (следната) забележителна грижа: да пробяга като апостол цялата вселена и да увлече с учението си всички християни към божествено възхождане, та с помощта на практическата добродетел да ги въздигне, както и (самия) себе си, до висотата на съзерцанието с честото произнасяне на умствената молитва […] Понеже, като желаеше от цялото си сърце да просвети всички със светлината на Светия Дух, почти не остави място, не само у ромеите и българите, но и у самите сърби и дори още по-далеч, където да не разпръсне и разпространи чрез своето учение, божествените си слова и учениците си благото на безмълвието и умствената молитва. И както на Света гора доведе отците до правилното и чисто безмълвие и умствената молитва, по същия начин и на всяко място, където отиваше той или някой негов ученик, предаваше на всеки християнин това богоугодно занимание с умствената молитва и опазването на ума. Дори и когато отиде в Парория, в онази затънтена пустиня, устрои духовна работилница, в която преобразяваше отиващите при него към по-доброто”[31].  

Григорий Синаит  с пълно право заслужава определението οἰκουμενικὸςδιδάσκαλος– „вселенски учител”.

Дефиниция:

Световната здравна организация определя самоубийството като умишлено иницииран акт, извършен от лице, в пълното му знание или очакване на фаталния му изход. Данните за процентът на самоубийствата са на база официални регистри на причините за смърт .

Смъртността се основава на броя смъртни случаи, регистрирани в една страна в година разделени от размера на съответната популация. Нивата са стандартизирани с възрастта към населението на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие за 2010г за отстраняване на вариациите, произтичащи от различията във възрастовите структури в различните страни и във времето. Източникът е Смъртност база данни на СЗО.

Сравнимост:

Съпоставимостта на данните между страните е засегната от редица критерии за докладване, включително: как се установява намерението на едно лице за извършване на самоубийство, кой отговоря за попълване на смъртния акт, дали се извършва съдебномедицинска разследване, както и на разпоредбите за поверителност на причината за смъртта. Броят на самоубийствата в някои страни може да се подценява поради стигмата, която се свързва с акта  или поради проблеми с данните, свързани с критериите за докладване. Необходимо е внимание при тълкуването на вариации между отделните страни.[1]

Според Американската Психологична Асоциация (АПА) самоубийствата са на 3-то водещо място сред причините за смъртпри млади хора между 10-24г и е причина за 20% от смъртността годишно. Най-разпространени начини за извършване са самозапалвания, задушаване, отравяне. Момчетата са по-склонни към самоубийство от момичетата, а от регистрираните самоубийства при хора между 10-24г, 81% са на момчета. Момичетата от латиноамерикански произход обаче правят повече самоубийствени опити от момчетата. Нивата на друг тип самоубийствено поведение са високи според национално-репрезентативната извадка на ученици от средните училища: 15,8% сериозно са обмисляли опит за самоубийство; 12,8% са правили план как биха извършили самоубийство; 7,8% са правили опити за самоубийство веднъж или повече пъти; 2,4% са направили опит за самоубийство, довел до увреда, натравяне или свръхдоза, изискващи медицинска намеса. Като рисков фактор се определя високата вероятност, че млад човек ще прояви суицидно поведение, включващо интерперсонални, социални / ситуационни, културни / средови причини. Защитните фактори включват смекчаване или елиминиране на риска, зависещо също от интерперсонални, социални / ситуационни, културни / средови причини. От значение е балансът между двата вида фактори.

Към Рисковите вътрешноличностни факториспадат: Скорошна или сериозна загуба; Психичните разстройства (особено разстройства на настроението); Безнадеждност, безпомощност, вина, безполезност; Предишен опит за самоубийство; Алкохол и други вредни вещества разстройства; Дисциплинарни проблеми; Високо рискови поведения; Объркване в сексуална ориентация.

Към Рисковите социални / ситуационни факториспадат: Скорошна или сериозна загуба (например, смърт, развод, раздяла, прекъсната връзка, ниска самооценка и самоуважение, загуба на интерес към приятели, хобита или дейности ползвали по-рано); Фамилна анамнеза за самоубийство; Свидетели на насилие в семейството; Малтретиране или изоставяне на детето; Липса на социалното подпомагане; Чувство на изолация; Жертва на тормоз или насилие от възрастен или връстник.

Към Рисковите културни / средови факторисе включват: Достъп до смъртоносни средства (т.е. огнестрелни оръжия, хапчета); Стигмата, свързана с молба за помощ; Бариери пред достъпа до услуги; Липса на двуезични доставчици на услуги; Ненадежден транспорт при опит за самоубийство; Финансови разходи за услуги; Културни и религиозни вярвания (например, вярата, че самоубийството е благородно решение за лична дилема).

В Защитните факторисе включват: Умения за решаване на проблеми, решаване на конфликти, по ненасилствен начин; Силни връзки към семейството, приятелите и подкрепата на общността; Ограничен достъп до опасни и смъртоносни средства за самоубийство; Културни и религиозни вярвания, които не лансират самоубийство и подкрепят самоопазването; Лесен достъп до различни клинични интервенции; Ефективно клинични грижи за психичните, физическите нарушения и употребата на вещества; Подкрепа чрез продължаващи медицински грижи и на психично здраве.

Съществуват и предупредителни знаци, които не означават автоматично, че някой ще извърши самоубийство, но трябва да се вземе предвид сериозно и отговорно. Такива знаци могат да са: Говоренето за смърт (всяко споменаване за умиране, изчезване, скачане, застрелване или други прояви на самонараняване); Промяна на личността - тъга, отдалеченост, раздразнителност, нетърпеливост, умора, нерешителност или апатия; Промяна в поведението - затруднена концентрация в училище, на работа или при рутинни задачи; Промени в моделите на съня - безсъние, често в началото с пробуждане или успиване, кошмари; Промяна в навиците за хранене - загуба на апетит и тегло или преяждане; Безнадеждност за бъдещето - вярване, че нещата никога няма да се оправят и че нищо няма да се промени.[2]

Общитепредупредителнизнаци засамоубийство, включват:
     Изказване насуициднинамерения;Погълнатост оттемата за смърт вразговори, писане илирисуване;Раздаването навещи;Оттеглянеотприятелитеи семейството си;Склонност към агресивно или враждебноповедение. 
     Пренебрежително държание при появата на някого;Бягане от вкъщи;Рисковото поведениекатобезразсъдно шофиранеили промискуитет; Промянавличността(откраен оптимизъмдозатвореност).

Някоипроблеми увеличаватшансовете намисли за самоубийствопри деца итийнейджъри, адруги проблемимогат дапредизвикатопит за самоубийство.
   Проблемите, които увеличават шансовете засуицидни мисли и опитивключват:  Депресияилидруг проблем на психичното здраве, катобиполярноразстройство (манийно-депресивна болест) илишизофрения; Родител спроблеми със зависимости,депресияиливещества; Опити засамоубийствопреди; Приятел, връстници, член на семейството илиидол(катоспортнафигураилимузикант), който наскоро опиталилие извършил самоубийство; Разрушителенили обиденсемеен живот; Историянасексуално насилие.

Проблемите, коитомогат да задействатопит за самоубийствопри деца итийнейджъри, включват: Притежаването или покупкатанаоръжие, хапчета, илидруги средства засамонараняване; Наркотициилипрекомерна употреба на алкохол;Ставане на свидетелнасамоубийство начлен от семейството;Проблемив училищекато например ниски оценки, разрушителноповедениеили честиотсъствия; Загубана родител илиблизък членна семействотоотсмърт илиразвод;Правниилидисциплинарнипроблеми; Стресът, причинен от физически промени, свързани с пубертета, хронични заболяванияи /илипредавани по полов пътболести;Отделянеот другите и затваряне в себе си;Несигурност околосексуалнатаориентация(катобисексуалностилихомосексуалност).

Симптомите надепресия, които могат да доведат досуицидно поведение, включват:
 Загуба на интерес къмдейности, коитонякога са билипредпочитани; Промени вхранителнитенавици и системата сън-бодърстване;Затрудненомисленеи концентриране; Оплаквания от засиленаскука; Оплаквания отглавоболие,болки в коремаили умора, без реалнифизически проблеми; Изразяванена винаи /илинеприемане на похвали и награди.[3]

Според Националната асоциация на училищните психолози (в САЩ) е документирано, че децата, изложени на насилие, животозастрашаващи събития или травматични загуби са с по-голям риск от депресия, алкохол и злоупотребата с наркотични вещества, както и за самоубийство. В резултат на индивидуални трагедии, природни бедствия или дори лична криза, подрастващите могат да проявяват предупредителни признаци на суицидно поведение. Родители и училищен персонал трябва да бъдат особено наблюдателни върху деца и младежи, които могат да бъдат по- уязвими поради индивидуалните обстоятелства. Това включва и младежи, които са имали личен загуба, злоупотреба, или предишни травматични събития или които страдат от депресия или други психични заболявания. Младежите, които имат тези рискови фактори и които са пряко засегнати от или са свидетели на нова криза, са най-уязвими.

Според Националната асоциация предупредителните признацина суицидните подрастващи, могат да се разделят в няколко групи:

    Предсмъртни писма - това е много реален знак за опасност и трябва да се вземе на сериозно.
    Заплахи - заплахите могат да бъдат преки ("Аз искам да умра", "Аз отивам да се самоубия ") или  за съжаление, непряко ( "Светът ще бъде по-добре без мен ", "На никого няма да липсвам " ) . В юношеството, косвени улики могат да бъдат предлагани чрез шеги или чрез препратки в училищните задачи, особено творческо писане или произведения на изкуството. Малките деца и тези, които гледат на света в по-конкретни термини, които не могат да бъдат в състояние да изразят чувствата си с думи, но могат да предоставят косвени улики под формата на разиграване, насилствено поведение, често придружени от суицидни / убийствени заплахи.
    Предишните опити. Често най-добрият предиктор за бъдещо поведение е поведение в миналото, което може да покаже стил на справяне с тях.
    Депресия ( безпомощност / безнадеждност ). Когато симптомите на депресия включват широко разпространени мисли на безпомощност и безнадеждност, детето или юношата е с евентуално по-голям риск за самоубийство.
    Маскирани депресия. Поемане на рискови поведения могат да включват актове на агресия, нелегални дейности и алкохол / злоупотребата с наркотични вещества.
    Последни уговорки. Това поведение може да приеме много форми; При юношите, то може да бъде раздаването на ценните вещи като бижута, дрехи, списания или снимки .
    Опити да наранят себе си. Самонараняващи поведения се появяват сред деца, млади още в начална училищна възраст. Общото саморазрушително поведение включва включване в силен трафик, скачане от височини  и нараняване / рязане / белязане на тялото.
    Неспособност за концентрация или рационално мислене. Такива проблеми могат да бъдат установени в поведението на децата в класната стая, домашните навици, академичните постижения, домакинската работа, дори разговор.
    Промени във физическите навици и външен вид. Промените включват неспособност да се спи или спи през цялото време, внезапно наддаване или загуба на тегло, липса на интерес към външния вид, хигиена и т.н.
    Внезапни промени в личността, приятели, поведение. Родители, учители и връстници често са най-добрите наблюдатели на внезапни промени в суицидни ученици. Промените могат да включват и оттегляне от нормални взаимоотношения, повишени отсъствия в училище, загуба на участие в редовни интереси или дейности, както и социално оттегляне и изолация.
    Смърт и самоубийствени теми. Това може да се появи в класната стая, работни чертежи, мостри, списания или домашното.
   Важно е да се установи наличието на определен план, метод и достъп до опасни субстанции и оръжия за евентуално осъществяване на суицид. Самоубийственото дете или юноша може да покаже повишен фокус върху оръжия, увеличен достъп до опасни предмети, хапчета и т.н., и / или може да се говори за или намеква за план за самоубийство. Колкото по-голямо е планирането, толкова по-голям е потенциалът за десйтвие.[4]

Съветите за разговоркъм родителите с деца, посегнали на живота си, включват: Разговори по топъл, необвинителен начин; Да се покаже любов и загриженост; Убеждаване колко важни са те за тях; Фокусиране върху тяхното благоденствие; Използване на думи и фрази, убеждаващи ги, че проявявате емпатия към стреса и проблемите им; Окуражаване за търсене на професионална помощ; Убеждаване, че няма да се чувстват винаги така, ако потърсят такава помощ; Приоритет трябва да е общуването с тях по позитивен начин; Да се увеличи включването им в позитивни преживявания; Да се проверяват и следят местоположението и комуникациите на детето (чрез съобщения, социални мрежи) с идеята да са в безопасност; Свързване и поддържане на контакт с приятелите на детето; Общуване често с други родители в обкръжението; Ограничаване достъпа на детето до оръжия, ножове, алкохол, опасни медикаменти и дрога; Общуване често с училищните органи, за подсигуряване на допълнителна безопасност и грижа;

Как да се помогне на дете, склонно към самоубийство: Говорене с детето за грижите и проблемите му и директни въпроси за суицидни мисли; Обяснение за ценността на терапията и потенциалът на медикаментозното справяне със симптомите; Посочване на притесненията си с други важни фигури на възрастни от живота на детето ви; Обсъждане опасенията си с лекаря на детето ви, за да се вземат подходящите мерки за психичното му здраве; Разговор с хора от училището, които могат да осигурят подкрепа и насочване; 

Търсене на професионална помощ: Да се вземат необходимите мерки за защита на детето - усещане когато нещо не е наред и забелязване на предупредителните знаци; Преценка дали детето проявява много от рисковите фактори за самоубийство и малко защитни фактори; Намиране на професионалист по психично здраве с опит при самоубийство на младежи, който да предразполага родителите и детето, за да се чувстват комфортно; Участване активно с детето в терапията;

Описани са няколко интервенционни програмив рамките на психотерапията като важна част от управлението на самоубийствените наклонности и поведение: Когнитивно-поведенческа терапия и Диалектическа поведенческа терапия за младежи, диагностицирани с гранично личностово разстройство и повтарящи се суицидни наклонности. Други възможни интервенции са фамилната терапия и медикаментите. Също така е важно да има партньорство с училището и средата и местните секции за превенция на самоубийствата.

При наличие на приятел на детето със суицидни наклонности, трябва да се каже, че ако техен приятел казва, че ще се самоубие, трябва да информират доверен възрастен (т.е. майка, медицинската сестра, или настойник), за да се получи професионална помощ за техния приятел; уверяване на детето, че това не е тяхна отговорност да реши дали заплахата на техния приятел е правдоподобна.[5]

Според щатските болници, през последните години, трагедията на самоубийството при младите, е все по-често дискутирана и обезпокояваща тема.
Докато самоубийство е по-често в края на тийнейджърските и началото на зрелостните години, то е третата водеща причина за смърт сред 15 - до 24 -годишни юноши в Съединените щати, но също така самоубийството е заплаха и за по-малките деца. В действителност, самоубийство е четвъртата водеща причина за смърт при деца на възраст между 10 и 14г, а в последните години, националните новини съобщават за деца на 7г, които пробват самоубийство.

Какво показва статистиката за самоубийствата сред младите:
   Между 12 и 25 процента от децата и юношите имат мисли за самоубийство в някакъв момент от живота си.
   Суицидните поведения и отчети трябва винаги да бъдат лекувани с най-голяма сериозност и незабавни действия.
    За всяко извършено самоубийство сред младите хора, са налице повече от 100 опити за самоубийство.
    Докато опитът за самоубийство може да представлява истинско желание да умре, той често е отчаян зов на детето за помощ.
    Деца и юноши често извършват самоубийство, защото се чувстват претоварени и безнадеждни, че не могат да си представят нещата да стават по-добри.
    Децата и от двата пола и от всички възрасти, занимания и култури, са изложени на риск от развитие на суицидни мисли и поведение.
    Социалната изолация ( липса бъде включен в мрежата с връстници, дейности, групи ) е основен рисков фактор.
    Докато момчетата са по-склонни да извършат самоубийство, отколкото момичетата, момичетата са по-склонни да направят опит за самоубийство и да кажат на другите, че те или са направили опит, или са склонни.

Най- разпространените рискови факториза самоубийство при младите са:
    депресия
    злоупотребата с наркотични вещества
    проблеми с разрушително или агресивно поведение

Загубата на дете от самоубийство е кошмар за всеки родител. Суицидните мисли, поведение и изказвания на вашето дете винаги трябва да бъдат лекувани с най-голяма сериозност и незабавни действия.[6]

Околочетиридецана всеки500 000на възраст под12се самоубиватгодишно, според Центроветеза контрол и превенцияна заболяванията. Броятсе е удвоилот 1979 г. насам, но през последните годинитова е билосамо14водеща причиназа смърт придецав тази възрастовагрупа, точно след менингитаи анемията.

Цифрите санискипоняколкопричини.На първо място, факторите, коитокорелиратсъссамоубийството катодепресия, употреба на наркотици, натискот свръхконтрол, обикновеноне се проявяват предипубертета.В действителност, аутопсиинадеца, коитосе самоубиват,показват, чеима тенденция извършителите даса високиза възрастта си, което е добър показател заполовото съзряване. Както може да се очаква, процентът на самоубийстватасе увеличавасред подрастващитена възрастот 10 до 14(1,3 на 100 000) идостига връхсред тийнейджъритеот 15 до 19(7,67 на100 000). Друга причиназа нискияпроцент на самоубийствасред децатаеродителскинадзор.Колкото по-малко едетето, толкова по-вероятно еродителда бъденаблизо, за да се намеси.

Има също така идруг проблем - какво се определя катосамоубийство? Детските самоубийстване са катоюношескитесамоубийства или тези на възрастните,коитообикновено започватс една идея, продължат сплани завършват сдействия.Самоубийствотосред децатаепо-вероятно дабъдеспонтанени по-малкосвързан спсихично разстройствоили агресия. Това често сеотразявав метода: Вместо обесване,нараняване с новили с помощта напистолет, суициднитедеца са склоннида се самоубиятчрезправене на неща, забранени им от родителитекато тичане на улицата с коли илискачайкипрез прозореца.

Факторите, които са причинадецата дасе самоубиват,се различават слабо оттези на по-възрастните.Депресията може даизиграе роля, но среднай-младитесамоубийци, предразположението къмимпулсивносте също толковаважно.Децата, коитосе самоубиват, често имат нарушения внастроението, ADHD, или "поведенческо разстройство", което по същество означава,антисоциалноповедение.Животът в агресивна обстановкасъс злоупотреби и насилие може даположи основитенасуицидно поведениеиедин инциденткато даизгонване отучилище илипочиналроднина,може да гозадейства.[7]

По полови различия, в САЩ почти 6 пъти повече момчета между 15-19г извършват самоубийство като съотношението от момчета към момичета се увеличава от предпубертетна възраст до ранна зрялост. Същият модел на полови различия не съществува във всички страни. За хора между 15-24г в Северна Америка, Западна Европа, Австралия и Нова Зенландия, самоубийството е по-срещано при момчета, отколкото при момичета, а в някои страни в Азия (напр. Сингапур), няма разлика от пола на извършителите и в други (напр. Китай), мнозинството на извършители на суициди, са от жени.